Първото поколение български езиковеди са родени през последните две десетилетия преди Освобождението. Те учат и школуват в едни от най-известните европейски славистични университетски центрове и се завръщат в новоосвободена България, където освен че се отдават на активна проучвателна и научноизследователска дейност, с което полагат основите на нашата съвременна наука за езика, повечето от тях стават основатели на висшето филологическо образование и първи университетски преподаватели. Всички те се включват много активно и в дейността на Българското книжовно дружество, нещо повече – стават лицето на историко-филологическия клон на дружеството. Българските учени – езиковеди, историци, етнографи, литератори, които формират първото следосвобожденско поколение в хуманитаристиката, живеят и творят със съзнанието и отговорността за завещана им от възрожденците мисия. При създаването на Българското книжовно дружество (БКД) през 1869 г. в Браила като негова най-важна задача се определя „обработването и усъвършенстването на българския език, на българската история и на народната наша словесност въобще” (чл. 2 от Устава на БКД (1869). Същата цел е записана и по-късно, в Устава на Българската академия на науките от 1911 г., когато БКД се преименува в БАН: „Академията има за цел да развива и разпространява науките и изкуствата, особно с оглед към българите и българските земи, българския език и българската книжнина” (чл. 2).

 

Към първото поколение езиковеди се отнасят Александър Теодоров-Балан (1859-1959), Любомир Милетич (1863-1937), Беньо Цонев (1863-1926), Димитър Матов (1864-1896), Манол Иванов (1867-1906).

 

 

 

Ал. Теодоров-Балан

Любомир Милетич

Беньо Цонев

 

Димитър Матов

Манол Иванов

 

 Към посочените имена с известна условност можем да причислим още Иван Шишманов (1862-1928), който в първите години на научноизследователската си дейност, а и по-късно много сериозно се занимава с езикови проблеми. Така напр. той е автор на обемистата студия Принос към българската народна етимология (Шишманов 1893: 443-646), която продължава да респектира както с привлечения огромен фактически материал, така и с теоретичните си постановки – история на въпроса, класификации, връзка на народните етимологии с митологията и фолклора, подробна библиография. Още по-обемна е студията му Критичен преглед на въпроса за произхода на прабългарите от езиково гледище и етимологиите на името „българин” (Шишманов 1900: 504-753). Част от нея е публикувана и на френски под заглавието L’étymologie du nom „bulgare” (София, 1903. 90 стр.). Една от последните публикации на автора, преди внезапно да почине през 1928 г., засяга въпроса за отношението правопис – политика (Шишманов 1927-1928: 193-196).

 

  Сред изброените имена трябва да намери място и Стоян Аргиров (1870-1939), който има публикации и приноси в областта на историята на езика и диалектологията (българско ръкописно наследство), социолингвистиката (тайни езици) и др., но основното му занимание в научно и професионално отношение става библиотекознанието. През 2009 г. в поредицата „Университетско наследство” на Университетското издателство „Св. Климент Охридски” беше издаден внушителен по обем луксозен том с негови избрани съчинения, в който е включено и изследването-речник Към българските тайни езици. Брациговски мещровски (дюлгерски) и чалгаджийски таен език, чиято първа публикация е в СбБКД, І, 1901 (вж. Ангелова съст. 2009).

С малки изключения типична за това поколение е широтата на научноизследователските интереси, посочените учени не се ограничават с чисто лингвистична проблематика, а се занимават, и то твърде успешно, с проучвания и изследвания по цялото поле на българистиката и славистиката – етнография, фолклор, културно наследство, литература, история и пр. Предимно лингвистична е дейността на Манол Иванов. Това е обусловено от целенасочената му петгодишна подготовка в областта на славянската филология, по време на която възприема и след това продължава да следва примера на своя учител Ватрослав Ягич, както и от свързването му в професионално отношение с българското образователно дело – учител по български език, окръжен инспектор, отново учител, чиновник в министерството на просвещението.

Още в едно отношение Манол Иванов се различава от своите съвременници и колеги. Повечето от първите наши учени, водени от амбицията да разширяват и задълбочават своята подготовка, а и съгласно с тогавашната обичайна практика, по време на следването си и по-късно не се ограничават само с престоя си в един университет, а посещават за по-дълго или за по-кратко време различни университети, за да слушат предварително подбрани лекции в една или повече специалности, да посещават определени семинари и курсове и да специализират при известни учени и преподаватели.

Така напр. Александър Теодоров-Балан следва славянска филология в Карловия университет, Прага, там защитава и докторската си дисертация (1884), но от 1882 до 1884 г. пребивава в Лайпциг “да послуша” славистика и в друг университет освен Пражкия, както и да учи гръцки, латински и немски език и да подготвя доктората си (Балан 1988: 75-76). Любопитен детайл е признанието му, че освен лекционния курс по старобългарски, който редовно е посещавал, той е вземал и частни уроци в дома на проф. Август Лескин, които са започвали в 7 часа сутринта (Балан 1988: 76). Любомир Милетич следва славянска филология в Загреб, където защитава и докторската си дисертация За члена в българския език, един труд, издаден първо на български в 1887 г., а след това и на хърватски в Загреб (1889), но и той известно време прекарва в Карловия университет в Прага. Беньо Цонев следва четири семестъра славянска филология във Виена (1886-1888), след което продължава обучението си в Лайпциг, където защитава докторския си труд За източнобългарския вокализъм през 1890 г. Димитър Матов завършва средно класическо образование в Харков (1883) и славянска филология в Харковския университет (1888) като ученик на проф. Марин Дринов и проф. Александър Потебня. Специализирал е във Виена (1890-1891) при проф. Ватрослав Ягич и в Лайпциг при проф. Август Лескин. Стоян Аргиров завършва славянска филология в Карловия университет, Прага (1892), но и той през 1890-1891 в продължение на два семестъра следва във Виенския славянски семинар. Още по-пъстра е картината при Иван Шишманов. От 1876 до 1882 г. той е ученик във Виена, където завършва педагогическо училище и учителски курс. През 1884-1885 следва философия в Йена, от 1885 продължава следването си в Женева; през 1886-1888 г. следва в Лайпциг, където завършва висшето си образование и където през 1889 г. защитава докторска дисертация по експериментална психология при проф. В. Вунт.

За разлика от съвременниците си Манол Иванов свързва подготовката си единствено с университета във Виена, където следва славянска филология в продължение на десет семестъра, от 1888 до 1893 г. Между изброените 27 български студенти, които посещават Катедрата по славянска филология (Виенския славянски семинар) в периода от 1872 до 1918 г., Манол Иванов е единственият българин с толкова продължителен престой (Мурдаров 1999: 340). Той е първият български дисертант на Ватрослав Ягич. Защитава успешно дисертацията си през 1893 г., с което става и първият българин доктор по философия (славянска филология) на Виенския славянски семинар.

И накрая, може би най-съществената отлика на Манол Иванов от другите представители на първото поколение български езиковеди е, че той не прави университетска кариера за разлика от Балан, Милетич, Б. Цонев, Ив. Шишманов, Д. Матов, някои от които, както е известно, са сред основателите на университета. Дори Ст. Аргиров, въпреки че в професионално отношение не е с типичната университетска кариера, доста продължително преподава библиотекознание в университета като частен доцент (1924-1935), освен това не само че е пръв директор на университетската библиотека (от 1903 г.), но заема директорския пост до 1936 г.

Всички изброени университетски преподаватели (с изключение на Димитър Матов, който умира много млад, едва на 32 години), а също Стоян Аргиров и Манол Иванов, са действителни членове на Българското книжовно дружество: Александър Теодоров-Балан от 1884, Любомир Милетич от 1898, Беньо Цонев от 1900, Манол Иванов от 1900, Стоян Аргиров от 1900, Иван Шишманов от 1902. До създаването на първото висше училище през 1888 г., т.е. в продължение на близо 20 години, БКД е единственият книжовен и научен център. Л. Андрейчин отбелязва, че поставеното от дружеството начало за всестранно проучване на българския език е било от голямо значение за по-нататъшното развитие на науката за езика, когато наред с БКД се оформя вторият мощен център за изследване на българския език – университетът (Андрейчин 1969: 494). Трудно е да се разграничи приносът на едната институция от приноса на другата институция в областта на филологическата наука, защото в по-голямата си част лицата са едни и същи. В първите години след създаването на висшето училище, та дори до края на ХІХ в. БКД запазва своя приоритет, защото членският му състав е по-голям, между членовете му са редица книжовници, видни общественици със заслуги към българския език и дейци за устройството и развитието на образованието и науката, които не са университетски преподаватели. Между видните радели и строители на българския език и образователни дейци, членове на БКД, са например Васил Попович, Георги Бенев, Георги Миркович, Димитър Мишев, Иван Славейков, Йоаким Груев, Стефан Панаретов, Тодор Икономов, Атанас Илиев, Иван Пеев Плачков, Стоян Аргиров, Юрдан Трифонов и др. Всички те, независимо че при някои заниманията с езика често имат повече любителски характер, са автори на граматики, публикации в периодичния печат, особено по актуални въпроси за устройството на новобългарския книжовен език и правописа, и други българистични изследвания. Така БКД съумява да привлече за своята кауза почти всички заслужили строители, изследователи и дейци на българския език. Това е особено валидно за времето след Освобождението до 1911 г., когато БКД се преименува в БАН. Това са целели създателите на БКД, това е и една от главните заслуги на дружеството.

 

 Така например Иван Пеев Плачков (1864-1942), който е популярна и заслужила фигура в българския културен и обществен живот след Освобождението до 40-те години на ХХ век, през началния етап от творческото си развитие е автор на редица трудове по езикови въпроси, някои от тях много задълбочени и новаторски, днес почти напълно забравени. Особен интерес представлява изследването му Идеологическа класификация на българските предлози (Пеев-Плачков 1890) – една от първите, ако не и първата отпечатана като самостоятелно издание лингвистична монография в България. Изследването е интересно и поради иновативния за времето си семантичен подход на автора, назован „идеологически”. В по-ново време изследването присъства само в някои библиографии, единствено Хр. Първев му прави сравнително подробен анализ (Първев 1975: 331-334). На времето обаче то предизвиква интереса дори на Ватрослав Ягич (Божилова 1996: 97). Л. Милетич му посвещава подробна и много критична рецензия (Милетич 1891), също и В. Попович, чиято рецензия е по-обективна (Попович 1892).

Друга заслуга на БКД по отношение на българския език е, че от основаването си и по-късно БКД става център на издателската дейност. „Цялата история на Българското книжовно дружество и на Българската академия на науките – пише К. Манов, е свързана с издателското дело, което – особено в периода до Освобождението, а и много години по-късно – заема основен дял от тяхната дейност, ангажира преобладаващата част от финансовите им средства и главните усилия на техните ръководители” (Манов 1969: 36-37). Авторът посочва, че в периода от основаването си през 1869 до 1910 г., когато БКД се преобразува в БАН, дружеството пуска на книжния пазар около сто „издателски единици” (периодика, книги, притурки). Емблематичен характер има Периодическото списание на Българското книжовно дружество (ПспБКД), което започва да излиза в Браила през 1870 г. Преди Освобождението излизат 12 книжки (всички те се приемат за първа годишнина на списанието), от 1882, когато започва така нар. „софийски” период на списанието, до 1899 г. излизат общо 60 книжки, които от 1900 г. се заменят с томове, всеки от по 10 свезки (вж. Георгиев 1969: 114-135). Паралелно с това най-престижно издание на БКД излиза като орган на министерството на просвещението Сборникът за народни умотворения, наука и книжнина (СбНУНК), основан по инициатива на Ив. Шишманов в 1889 г., страниците на който са широко отворени както за научни разработки, така и за „народни умотворения” (песни, приказки, гатанки, пословици и поговорки и пр.), диалектни материали и др. От 1903 г. издаването на сборника се поема от БКД. Друго списание, което отделя място за езиковедски разработки, но предимно с оглед на обучението по български език в училище, е Училищен преглед, месечно списание, официален орган на министерството на просвещението, което излиза от 1896 до 1949 г.

Литература


Ангелова съст. 2009: Ангелова, А. (съст.). Стоян Аргиров. Избрани трудове. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”.
Андрейчин 1969: Андрейчин, Л. Науката за родния език в Българското книжовно дружество и в Българската академия на науките. – Български език, 1969, № 6.
Балан 1988: Теодоров-Балан, Ал. Книга за мене си. София: Издателство на Отечествения фронт.
Божилова 1996: Божилова, Р. Любомир Милетич до Ватрослав Ягич. Писма 1896 – 1914. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов”.
Георгиев 1969: Георгиев, Ст. „Периодическо списание на Българското книжовно дружество” в развитието на нашата езиковедска мисъл преди и след Освобождението. – В: СпБАН, год. ХІV, № 3-4.
Манов 1969: Манов, К. Сто години българско академично книгоиздаване. – В: СпБАН, год. ХІV, № 2.
Милетич 1891: Милетич, Л. [Рец.] Ив. Пеев-Плачков. Идеологическа класификация на българските предлози. Пловдив, 1890. – В: СбНУНК, кн. V. София: Държавна печатница.
Мурдаров 1999: Мурдаров, Вл. Виенската славистика и българското езикознание 1822 – 1849 – 1918. Пловдив: Издателство „Пигмалион”.
Пеев-Плачков 1890: Пеев-Плачков, Ив. Идеологическа класификация на българските предлози. Пловдив: Дружествена печатница „Единство”.
Попович 1892: Попович, В. [Рец.] Ив. Пеев-Плачков. Идеологическа класификация на българските предлози. Пловдив, 1890. – В: ПСпБКД, кн. ХХХІХ.
Първев 1975: Първев, Хр. Очерк по история на българската граматика. София: Издателство „Наука и изкуство”.
Шишманов 1893: Шишманов, Ив. Д. Принос към българската народна етимология. – В: СбНУНК, кн. ІХ. София: Държавна печатница.
Шишманов 1900: Шишманов, Ив. Д. Критичен преглед на въпроса за произхода на прабългарите от езиково гледище и етимологиите на името „българин”. – В: СбНУНК, кн. ХVІ и ХVІІ. София: Държавна печатница.
Шишманов 1927-1928: Шишманов, Ив. Правопис или политика? – Родна реч, І, № 5.