Афанасий Матвеевич Селишчев

(11 януари 1886 г. – 6 декември 1942 г.)

 

Афанасий Селишчев – забележителен изследовател с особени заслуги към българското езикознание

 

По случай 130 години от неговото рождение

 

Афанасий Селишчев е изследовател с широк научен кръгозор. Важно място в лингвистичните му изследвания заемат проблеми, свързани със славистиката, българистиката и балканистиката. Благодарение на неговите трудове, посветени на българския език, името му напълно заслужено се вписва сред всички онези чуждестранни лингвисти, които са оставили научно наследство, забележително със своята задълбоченост и открояващо се с фундаментални приноси за различни дялове от българското езикознание. Делото на А. М. Селишчев, в неговата българистична част, е важно за старобългаристиката, за българската диалектология, за ономастиката, за историята на българския език. Не на последно място то е ценно за етнографията, културната история и историографията на България, особено в онзи техен дял, свързан с една част от българското население на Балканите, чиято съдба дори и днес не оставя равнодушен никого. Това се дължи на факта, че в диалектоложките проучвания на А. М. Селишчев има и безценни извори, – обективно описани и безпристрастно поднесени на читателите – които са свързани с етнографските особености, с традициите и обичаите, с вярванията на част от българското население, което заради превратностите в нашата пред- и следосвобожденска история е останало извън пределите на Третата българска държава. Тези историко-етнографски и културологични сведения са особено важни за пълнотата, задълбочеността и истинността на всяко диалектоложко проучване. От всички отпечатани научни трудове на А. М. Селишчев близо половината се отнасят към българистиката.

 

* * *

 

Афанасий Матвеевич Селишчев е роден на 11 януари 1886 г. в село Волово, което се намира между градовете Москва и Орел, в тогавашната Орловска губерния на Руската империя. В онази епоха богатото южно село е било известно с обширните си полета и трудолюбиво население, което се е занимавало със земеделие и животновъдство. В спомените за своя скъп учител, с които С. Б. Бернщейн започва описанието на жизнения път на А. М. Селишчев в книгата си А. М. Селищев – славист-балканист [1], той разказва, че младият Афанасий е раснал със силен и свободолюбив дух, възпитан в трудолюбие и отговорност. Здравата връзка с неговите корени никога не отслабва, това си проличава дори в диалектоложките проучвания на А. М. Селишчев, в които той описва хората, чийто език изследва, не просто като обикновени информатори, а като личности с индивидуални съдби, с проблеми и радости, с мечти и стремежи, свързани с отрудения им селски бит. Още от най-ранно детство светлата личност на неговата майка заема много важно място в духовното развитие на момчето. Силната връзка, привързаността и чувството на преклонение, което е изпитвал към нея, са се усещали винаги, когато достолепният учен, който обикновено не се поддавал на сантименталността, си спомнял и разказвал за своята майка с голямо вълнение.

 

В онази епоха образованието не е било толкова достъпно, но Афанасий Селишчев, който от ранна възраст се откроявал със своята интелигентност и жажда за знания, успява с трудолюбие, постоянство и търпение да получи изключително добро образование – най-напред завършва четирикласно училище, след това постъпва в реално училище в Ливни, което завършва с отличие, а после продължава образованието си в гимназия в град Курск, където се дипломира успешно през 1905 г. През същата година започва своето следване в Историко-филологическия факултет на Московския университет. Смутните времена и напрегнатите събития, които започват в началото на 1905 г. и продължават почти три години – до средата на 1907 г., известни в историографията като Първата руска революция, отвеждат през 1906 г. младия Селишчев в Историко-филологическия факултет на Казанския университет, защото в Московския на практика не се провеждал учебен процес. Този момент се оказва съдбовен за бъдещото научно развитие на Афанасий Селишчев. В новия университет студентът попада под благотворното влияние на учени като В. А. Богородицки, Е. Ф. Будде, А. И. Александров, Н. М. Петровски, принадлежащи към световноизвестната Казанска лингвистична школа, основана от големия руско-полски езиковед Ян Бодуен де Куртене. Де Куртене е родоначалник и на прочутата Петербургска лингвистична школа, неговите идеи и научните му възгледи оказват огромно влияние върху развитието на лингвистиката. Той смята, че речевата дейност е същността на езика и поради тази причина трябва да бъдат изучавани живите езици и диалекти, техните фонетични особености. Де Куртене разработва своето учение за фонемата, противопоставяйки понятието фонема като психическа същност на понятието звук като материална единица. С експерименталния си подход в съчетание с научни експедиции за изучаване на славянските езици и диалекти и най-вече на техните фонетични особености Ян Бодуен де Куртене променя дотогавашния стереотип за лингвистиката като кабинетна наука (още за Ян Бодуен де Куртене и за влиянието му върху българското езикознание вж. в очерка за него, направен от Ст. Буров: http://e-nasledstvo.com/index.php/2015-02-05-07-38-55/58-2015-02-26-07-09-51). Учението на Ян Бодуен де Куртене повлиява на А. М. Селишчев в няколко посоки: насочва го към това да съсредоточава бъдещите си научни изследвания върху функционалния аспект на живите езици и техните диалекти, да изследва явленията в езиците с оглед на характеристиките на езиковия контакт, в който те са влизали преди и който осъществяват сега, да проучва съвременното състояние на езиците и диалектите в съчетание с историческото и съпоставителното изследване (разграничение между синхронния и диахронния подход в изследванията), а не само да се опира на господстващия в онази епоха сравнително-исторически подход, смятан за единствен верен път в лингвистичните търсения на младограматиците. Не на последно място влияние върху формирането на научните интереси и възгледи на А. М. Селишчев оказват два факта: съжителството по време на студентството му във волжкия град с „източен колорит“ [2] Казан с многоезично население, оттам вероятно се заражда подчертаният му интерес към контактологията, към тюркологията, към въпроса за влиянието и взаимовръзките на руския език с татарския, с монголския и др., към особеностите на угро-финските езици, към етнографията, краезнанието; другият важен фактор, оказал влияние върху формирането на научните му интереси според нас, е силната му връзка с корените, с родния край и със самобитния му роден диалект. Въпреки че А. М. Селишчев избира пътя на славистиката, българистиката и балканистиката, неговите научни изследвания имат немалко приносни моменти за тюркологията. Откриваме ги в балканистичните му изследвания, напр. в постановките на Селишчев за ролята на тюркския турски език, която той изиграва по отношение на балканските езици; в изследванията на руските говори в Сибир и в Казанския край, напр. влиянието на татарския и якутския език върху руските диалекти в Забайкалието и в Казанския регион; за връзките между угро-финските езици и руския език и угро-финските и тюркските езици, поставени на фона на руската диалектология, напр. статията Zum Studium der finnisch-ugrisch-russischen Beziehingen (1933).

 

Първата значима научна експедиция на младия учен се провежда на Балканите през лятото на 1914 г. Междувременно А. М. Селишчев вече е завършил с отличие университета през 1911 г. и е започнал преподавателска работа, най-напред във Висшите женски курсове (Высшие женские курсы) в Казан (това е образователна система, предназначена за жени, която е въведена в Руската империя през XIX век). През 1913 г. полага успешно магистърски изпит в Катедрата по славянски филологии в Казанския университет и благодарение на това става приватдоцент (лат. privatim docens, нем. Privatdozent). Паралелно с преподавателската си работа във Висшия женски курс Селишчев започва да чете лекции по сравнителна граматика на славянските езици, по старославянски (старобългарски) език, по западнославянски езици в Казанския университет. Поради голямото усърдие, с което работи, и подчертания интерес, който проявява към старобългарския език, Селишчев е изпратен на споменатата вече експедиция по българските земи и в района на Тетовското поле, където в продължение на близо три месеца проучва старателно българските говори във Вардарска Македония. На следващата година той отпечатва събраните по време на експедицията данни в своя отчет в Ученые записки Казанского университета (1915). С това интересът му към проблематиката не престава, а дори се задълбочава. А. М. Селишчев продължава изследователската си дейност върху югозападните български говори и българските диалекти в Македония, като изчерпателно анализира българския текст от Данииловия четириезичник от 1802 г. (първото му издание е от 1770 г.), който е написан на основата на битолския говор. Освен това привлича езикови данни от останалите български диалекти в Македония, а също и от диалектите в Мизия и Тракия, с което значително разширява ареала на проучваните български диалекти.

 

Огромният материал, събран и анализиран от А. М. Селишчев от 1914 г. до 1918 г., става основа за написването на фундаменталното за българската диалектология изследване, отпечатано в Казан през 1918 г., Очерки по македонской диалектологии. Том 1. Този научен труд всъщност е и докторската дисертация на А. М. Селишчев. (През 1981 г. книгата е преиздадена фототипно по случай отбелязването на 1300-годишнината на България в рамките на Първия международен конгрес по българистика.) Очерците на А. М. Селишчев се опират на дотогавашната литература, посветена на българските македонски говори, както и на живата им връзка с останалите български диалекти, на места са правени съпоставки с другите славянски езици, за да се изяснят някои от особеностите на българските говори и за да се подкрепят убедително тезите, които се изказват. Основният емпиричен материал е съставен от събраните по време на експедицията му голямо количество езикови данни от българските говори в Тетовско, използвани са постиженията в различни трудове на фолклористи и диалектолози, събирали материали и изследвали особеностите на говорите във Вардарска Македония през XIX и началото на XX век (към неточностите, допуснати в тези изследвания, А. М. Селишчев е особено критичен), специално внимание е обърнато на българския езиков материал от споменатия Даниилов четириезичник, който има важно значение за проучването на историята на българския език. Това се доказва и от факта, че е бил изследван от някои от най-изявените ни филолози, сред които Й. Иванов (Гръцко-български отношения преди църковната борба. // Сборник в чест на проф. Л. Милетич. София, 1912), К. Мирчев (Към разчитането на българския текст в Данииловия четириезичник. // Македонски преглед, год. XII, кн. 3. София, 1940), Ал. Ничев („Четириезичният речник“ на Даниил. // Годишник на Софийския университет. Том LXX, 2. София, 1977) и др., но най-ранното изследване на четириезичния речник, поставено на фона на общобългарската диалектология, принадлежи на А. М. Селишчев.

 

Основните заключения, до които той достига, а оттам и формирането на големите приноси на Очерците, се състоят в откриването на общо 32 езикови сходства между българските говори в Македония, в Югозападна и в Източна България, част от тези общи характеристики са засвидетелствани и в северозападните български говори (Босилеградско, Брезнишко, Трънско, Царибродско, Белоградчишко, Видинско), а също и в българските говори в области, попадащи в Югоизточна Сърбия [3]. Освен това А. М. Селишчев прави класификация на българските диалекти в цяла Македония, като ги разделя на две големи групи – западни и югоизточни. В рамките на западните откроява седем диалектни подгрупи – дебърска, охридска, централна, тиквешко-мариовска, велешко-скопска, горноположка и долноположка [4]. Западната група диалекти обхваща територията, намираща се на запад от реките Вардар и Черна (Църна) река; а югоизточните се разпростират в южните и югоизточните части на Македония – от Преспанското и Островското езеро на изток, територията между реките Вардар и Струма, също южната част от Кратовския окръг и областта Костур (говорите в тази територия имат черти и от двете групи, но са по-близки до особеностите на (юго)източните). А. М. Селишчев описва 47 особености на българските диалекти в Македония (голяма част от тях се срещат и в други български говори), с коeто се опитва да обхване своеобразността на диалектите на българския език в Македония в тяхната цялост и единност. От всички типични характеристики на диалектите се открояват два първостепенни критерия, според които диалектите се разделят на двете големи основни групи. Това са наличието на троен определителен член и на третосрично ударение – особености, характерни за западните говори и липсващи в югоизточните. В своята рецензия за книгата на А. М. Селишчев акад. Любомир Милетич приема тази подялба, но с препоръката, че както тя, така и изследването на езиковите особености, според които е направена, трябва да претърпят някои поправки [5].

 

Другото голямо постижение на Очерците на А. М. Селишчев, което трябва да се подчертае, е доказването на научния факт, че говорите в тези части на българското езиково землище – Източна България, Югозападна България и Македония – са наследници на един общ праезик – старобългарския, а развойните процеси, които се наблюдават в диалектите, имат винаги общо начало, един първоизточник и идентично историческо развитие. Сред забележителните сходства между останалите български говори и българските говори в Македония в съпоставително-исторически план са посочени загубата на падежните форми и замяната им с еднакви аналитични конструкции и замяната на инфинитива с да-изречения. И по отношение на историческите промени в морфо-синтаксиса на българските диалекти в Македония в сравнение останалите български говори и съпоставени с румънския, албанския и гръцкия език акад. Л. Милетич дава ценни насоки в своята положителна рецензия, които се надява, че ще бъдат доразвити в бъдещите трудове на А. М. Селишчев [6].

 

С изследването си Очерки по македонской диалектологии. Том 1. (1918/1981) А. М. Селишчев доказва безспорно, безусловно и категорично единството на българския език в неговите диалекти. За съжаление, вторият том на тази книга, в който е трябвало да се изследват северозападните български говори в Македония, така и не излиза, а причината, която се посочва за това, е изгубването на нейния ръкопис.

 

Вторият капитален труд на А. М. Селишчев, който се отнася към българското езикознание, е монографията му Полог и его болгарское население. Исторические, этнографические и диалектологические очерки северозападной Македонии (с этнографическою картою Полога), издадена за първи път през 1929 г. в София от Македонския научен институт и преиздадена фототипно отново през паметната за историята ни 1981 г. в София. Книгата, в която се изследват езиковите особености, етнографските, историческите, географските, културните характеристики на македонската област Полог, има изключително важно значение за всички научни сфери, които засяга, защото е първото цялостно и задълбочено изследване на тази северозападна гранична за българското етнографско землище област. Безценната стойност на книгата се състои най-вече в обективните етнографски сведения, включени в нея, които по безспорен начин доказват преобладаващата българска народностна принадлежност на населението в Полога в онази епоха. Етнографските и всички останали данни, представени в труда на А. М. Селишчев, са убедително подкрепени от изследването на положките говори (долно- и горнополжки) и доказването на живата им връзка с останалите български диалекти и генеалогическата им свързаност със старобългарския език.

 

В основата на лингвистичните анализи А. М. Селишчев поставя събраните материали от научната експедиция от 1914 г., обхващаща селата в Тетовското поле, също така краеведски, фолклористки, етнографски и диалектоложки изследвания на региона, направени от други учени, сред които са Й. Иванов, М. Арнаудов, И. С. Ястребов, П. Д. Драганов, А. Шопов и др. В книгата е отредено място на книжовното дело на първовъзрожденците Паисий Хилендарски и Софроний Врачански, а личностите на Йоаким Кърчовски и на Кирил Пейчинович, които са също толкова важни за българщината в Македония, колкото е значимо делото на Отец Паисий и Софроний Врачански за целокупния български народ, са отличени за просветителската им дейност и за създаването на първите печатни книги в Македония. Особено високо е оценено делото на възрожденския книжовник и църковен деятел Кирил Пейчинович, който е родом от Положко, с оглед на значението на творбите му за българската диалектология и за формирането на новобългарския книжовен език.

 

В същинското лингвистично изследване на положките говори [7] А. М. Селишчев разглежда фонетичните им особености – освен съпоставка между диалектите в Горни Полог и Долни Полог той привежда изобилен сравнителен материал от останалите македонски говори, в примерите, в които разглежда фонетичните особености на топонимите, са включени и такива, които са от цялото българско землище, привлечени са данни от праславянски и от топонимичните системи на живите славянски езици. Описани и анализирани са словообразувателните характеристики на съществителните имена – откроени са най-характерните наставки, флексиите в остатъците от падежната система (именителен, винителен, съвпадащ често с именителния, и дателен с окончание -у при същ. имена от м.р., изразяван още посредством конструкция от предлога на и формата на „общия падеж“, т.е. винителната/именителната). Тенденцията към разпадане на склонитбената система при имената в положките говори е обща с развойните процеси във всички български диалекти. Селишчев откроява разнообразните окончания за образуване на форми за множествено число при съществителните имена от трите рода: за мъжки род – -ови, -и, -ie, -е, -овци, -ишта; за женски род – -ин’а, -а, -е/-и, -ине/-ини; за среден род – типичната за македонските говори на българския език морфема -ин’а, напр. дечиня, кучиня, девойчиня. Накратко са споменати някои развойни тенденции при граматическата категория род. Разгледани са също така морфологичените характеристики на прилагателните имена и на местоименията, природата на членните морфеми. Интересни примери Селишчев привежда при наблюденията си върху аналитичните степени за сравнение с частиците по и най. При местоименията и падежните остатъци в тяхната система е обърнато специално внимание на кратките местоименни форми, като те са разгледани в диахронен план – проследяват се особеностите им най-вече в творбите на К. Пейчинович, също така в някои по-стари епитафски надписи. Отбелязана е още способността на кратките дателни форми на личните местоимения в единствено и множествено число да изразяват посесивност – общобългарска особеност, която освен това е и сред ярките балканизми в морфо-синтаксиса на българския, албанския, гръцкия и румънския език. В частта, посветена на членните форми, Селишчев прави подробен преглед на техните особености, като привежда сравнителен материал от най-различни български диалекти. В този дял са анализирани особеностите на членните морфеми за имена на лица и животни в мъжки род единствено число, завършващи на -го и -му > -того/-таго и -тому, за винителен (родителен) и дателен падеж, напр. човекатого/човекатаго, човекотому. Приведени са сходни примери от други български диалекти, напр. от родопските говори. А. М. Селишчев отбелязва, че често пред дателната форма се предпочита конструкцията от предлог на плюс винителната/именителната („общата“) форма. Една от най-характерните черти в положките говори е тройното членуване с опр. член -от, -та, -то; -ов, -ва, -во; -он, -на, -но, напр. човекот, човеков, човекон; жената, женава, женана, детето, детево, детено. В Долни Полог, отбелязва Селишчев, по-често се използват членните морфеми -от, -та, -то и по-рядко – -ов, -ва, -во и -он, -на, -но. В Горни Полог с по-голяма фреквентност са определителните членове -ов, -ва, -во. В някои от горноположките говори А. М. Селишчев забелязва, че почти няма разлика в значението на членните форми -от, -та и -ов, -ва. В долнополжките диалекти обаче морфемите -ов, -ва и -он, -на се различават по значение от -от, -та – с -ов, -ва се членуват думите, назоваващи конкретни предмети, които са разположени близко до говорещия, а с -он, -на – думите, назоваващи конкретни предмети, които са отдалечени от говорещия. А. М. Селишчев прави сравнение на тройния член в положките говори с тройния член в централните родопски говори, в които той е с жива употреба и днес, и с тройния член в говорите в Хасковско [8].

 

По-нататък в изследването е отделено внимание на глаголната система: образуването на сегашно време, на бъдеще време, на имперфект и аорист, на перфект и плусквамперфект, както и на повелителните форми и на причастията. Представена е и още една от особеностите в глаголната система на българския език и на всички негови диалекти, която се среща в албанския, гръцкия и румънския език, а именно замяната на стария инфинитив с да- и за да-конструкции. Що се отнася до разпространението на тази развойна тенденция в славянското езиково пространство на Балканите, А. М. Селишчев подчертава, че това морфо-синтактично явления е характерно само за говорите в пределите на България и Македония, т.е. по-голямата част от българското етнографско и езиково землище. По-нататък са представени особеностите на наречията, съюзите и предлозите, като специално внимание е отделено на фонетичните и функционалните особености на въпросителното местоименно наречие къде. След това накратко е спомената друга отличителна черта в положките говори (и в македонските като цяло), която отново е характерна за другите български диалекти и за балканските езици (албански, гръцки и румънски) – удвояване на личните местоимения във винителен и дателен падеж с кратки форми, напр. мене ме/ми, тебе те/ти, него го, нему му. Тази особеност А. М. Селишчев анализира обстойно в Очерки по македонской диалектологии [9].

 

Следващата част от изложението е посветена на темата за ударението в положките говори. Една от най-типичните черти в тези говори е наличието на третосрично (при трисричните и повечето от думите, имащи над три срички) и второсричното (при двусричните думи) ударение. По-нататък са разгледани някои въпроси, свързани с тълкуванието на думите, също така с ономастиката, по-конкретно с патронимията и образуването на прозвища. В края на изследването са поместени обобщенията на А. М. Селишчев за българските положки говори. Откроени са общо 39 черти в положките говори, които са характерни за всички македонски диалекти на българския език, а в най-голямата си част тези особености се срещат и в останалите български диалекти. В заключението следва списък с 15 общи езикови характеристики (главно фонетични и морфолого-синтактични) на положките говори и другите западномакедонски диалекти. Прави впечатление, че може би най-архаичната отличителна черта в тях – тройното членуване – се среща в част от най-старинните диалекти на българския език и днес – в родопските.

 

Други две основополагащи изследвания на А. М. Селишчев, които имат важно значение за българското езикознание, са монографиите Славянское население Албании, издадена през 1931 г. от Македонския научен институт в София, и Македонские кодики XVI–XVIII веков. Очерки по исторической этнографии и диалектологии Македонии, отпечатана през 1933 г. отново от Македонския научен институт в София. В първата от двете книги А. М. Селишчев разглежда една недостатъчно проучена към онзи момент тема, а именно славянското присъствие и влияние в най-широк смисъл в Албания. Строго научните постановки, обективните доводи, безспорните доказателства и задълбочените изводи за подчертано българския характер на славянското влияние по албанските земи рязко противостои на тезите със спорен научен характер, които са изказвани в онази епоха главно от сръбските и някои съветски учени, засягащи така нар. македонски въпрос. Видният славист и изтъкнат познавач на българските говори в Македония А. М. Селишчев няма как да остане встрани от набралата огромна скорост полемична дискусия за етническата принадлежност на славянското население в Македония. Отговаряйки на въпроса за същността и народностния характер на славянското влияние в Албания, А. М. Селишчев заявява още веднъж след предходните си фундаментални научни изследвания, че без никакво съмнение македонските диалекти и славянските говори в Албания са наследници на старобългарския език и образуват една неделима, неразрушима цялост с всички диалекти на новобългарския език. А. М. Селишчев никога не отстъпва от тази своя позиция, изградена единствено на базата на неговите обективни езиковедски проучвания. В книгата Славянское население Албании А. М. Селишчев разглежда най-напред югозападната граница на българското езиково землище в онази епоха [10], анализира езиковия контакт в пограничните от гледна точка на етнографския им характер региони. Представя етнографски данни, исторически факти за процесите, които са ставали в Призренския край, в областта Горна река, в Полог. Описва началото на албанските поселения в Македония и в сръбското землище, двуезичието и процесите на албанизация на споменатите територии, албанските издевателства над неалбанското население в тези региони и наченките на процесите на изселване на българското население от родните им места. В тази част от изследването А. М. Селишчев прилага и редица документи от руските консули в Битоля и Призрен, които свидетелстват за страшната съдба на българското население в Македония. По-нататък в изследването се представят най-старите (VII–VIII век) данни за политически, културни, езикови контакти и следи от славянско влияние по албанските земи. Най-ранното славянобългарското присъствие, което е засвидетелствано дълбоко в албанските земи, е проникнало откъм Македония, по същия път се осъществява и албанското влияние на изток. Разбира се, албанското население влиза в контакт и със славяносръбския етничен елемент в северните албански територии – север-североизток към Призренско, и север-северозапад към Черна гора. Славяните са оказвали силно влияние в албанските земи. Това важи както по отношение на икономическото, социално-битовото, обществено-политическото и културното въздействие, така и на езиковото влияние.

 

А. М. Селишчев изследва албанските думи, които имат славянобългарски произход. Сред тях основно място заемат думи, свързани с бита, земеделието, градинарството, животновъдството, рибарството и пчеларството. Срещат се още думи от български произход, които са част от лексикалния пласт, обхващащ названия на дрехи, обувки, части от тялото; думи за изразяване на благодарност, за емоционална експресивност; названия на природни явления; на птици, животни, насекоми. Важна част от изследването на А. М. Селишчев е посветена на топонимите в Албания, които имат български произход. В събрания голям езиков материал влизат множество названия на реки, планини, местности, села. В края на книгата е поместен списък със славянските топоними в Албания. Частта, свързана с албанските топоними от славянобългарски произход, е изключително важна, защото с нея е допълнена картата на най-ранния пласт славянско езиково и културно влияние на Балканския полуостров. В последната глава от книгата А. М. Селишчев разглежда славянското влияние върху албанския език във фонетично отношение и славянските черти в морфо-синтаксиса на албанския. Той открива редица сходства между албанския и българския език в склонитбената система, в системата на местоименията, разглежда особеностите на говорите в Бобощица, Лобаница, Нестрам и др., като заключението на А. М. Селишчев е, че те без съмнение принадлежат към българските диалекти. Славянското езиково влияние в Албания е подчертано българско според приведения богат езиков материал и неговия задълбочен анализ, направен от Селишчев, единствено в северозападните албански територии – в Шкодренско и на север към река Дрина – се срещат някои сръбски езикови черти.

 

С книгата Македонские кодики XVI–XVIII веков. Очерки по исторической этнографии и диалектологии Македонии (1933) А. М. Селишчев представя своето лингвистично, етнографско и културно-историческо изследване, направено въз основа на анализа на текстовете на три кондики (кодики, или още поменици), принадлежащи на три български манастира в Македония – на манастира „Успение на Пресвета Богородица“, който се намира край село Матка (в Скопско), на Слепченския манастир „Свети Йоан Предтеча“ (в Битолско) и на Трескавецкия манастир „Успение на Пресвета Богородица“ (в Прилепско). За своето проучване А. М. Селишчев е използвал оригиналите на трите кондики, което прави труда му още по-ценен за българската наука. Слепченският поменик датира от около 1540 г. и съдържа 190 листа, Трескавецкият е от XVII и XVIII век и е съставен от 138 листа, а кондиката на манастира Матка е започната към втората половина на XVI век. Първите два писмени паметника Селишчев е ползвал в Одеса, където се е съхранявал Слепченският поменик, защото е бил сред ръкописите в архива на В. И. Григорович, и в Санкт Петербург, където Трескавецкият се е съхранявал в архива на А. Ф. Хилфердинг, който подобно на Григорович е взел ценния ръкопис от българския манастир и го е отнесъл със себе си. Кондиката на манастира в Матка А. М. Селишчев е изследвал в Софийската народна библиотека, където се е съхранявала [11].

 

Помениците на манастирите са интересни етнографски, културно-исторически и лингвистични паметници. Те започват обикновено с описание на манастира и представяне на интересни факти от историята му – сведения за неговите основоположници и етапите в съграждането му, за построяването на църквите, за изографисването му, за интересни вярвания и случки, свързани с чудотворни икони или свети мощи, които се пазят в обителта, представят се имената на игумените на манастира. След краткото изложение за историята му в кондиката са се вписвали имената на миряните, които са посещавали и дарявали манастира, най-вече по време на християнските празници и особено в деня на големия манастирски празник, освен самите дарители в кондиката са вписвани и дарените предмети, населеното място, от което произхожда благодетелят, а в повечето случаи е била отразявана и датата. В именниците често са се вписвали и много важни случки, свързани с битието в манастира или с някакво друго значимо събитие от живота. Наличието на толкова разнородни данни, обхващащи немалки периоди от време, превръща помениците в изключително ценни писмени паметници, от които да се черпи информация за исторически, културни, етнографски, социални, религиозни и не на последно място езикови процеси в даден регион. Трите кондики, изследвани от А. М. Селишчев, са пребогати по своето съдържание и той е имал възможност да почерпи ценни данни за антропонимите, топонимите, диалектните особености на българския език, говорен в Битолско, Ресенско, Скопско, Велешко, за етнографския облик на тези региони, също за икономическите и социалните процеси, които са протичали там. Говорите в тези части на Македония спадат към така нар. а-говори (старобългарският голям юс преминава в а), друга особеност, която ги отличава, е наличието на неподвижно третосрично ударение. Важните заключения, до които А. М. Селишчев достига при изследването на антропонимичните, топонимичните и диалектните особености на лингвистичния материал и в трите македонски кондики, е, че езикът, на които са написани, спада към македонските диалекти на българския език, а населението в споменатите части на Македония безспорно е славянобългарско, български е бил и обликът на селата и градовете, от които са произхождали миряните, чиито имена са вписани в кондиките. По данните от манастирските поменици А. М. Селишчев проследява важни за историята и етнографската карта на Македония процеси – напр. изконно български населени места с течение на времето са обезбългарени вследствие на албанизацията и турцизацията на тези райони, същото обезбългаряване е засвидетелствано за села, които с течение на времето са погълнати от все по-осезаемото нарастване на влашкото население в македонските и албанските земи. А. М. Селишчев отчита и влиянието на по-лошото икономическо състояние на българите, които живеят в преобладаващо албански и турски региони, както и своеволията на албанците и турците спрямо немюсюлманското население в тези области, което се е явявало сериозна пречка за свободното придвижване на българите от Западна Македония. С това А. М. Селишчев обяснява по-малкия брой на вписани имена на миряни от този регион, както и прекъсването или отслабването на връзките между българите в Прилепско и Тиквешко с тези в албанските земи, в Охридско, Дебърско и Ресенско. Като заключение на всичко, казано дотук за книгата, ще приведем думите на акад. Л. Милетич, с които той завършва своята положителна рецензия за Македонские кодики XVI–XVIII веков. Очерки по исторической этнографии и диалектологии Македонии: „Селишчев в това си съчинение, основано на най-подробно вникване в наглед дребните, незначителни и разхвърляни данни на трите кодики, е успял да ни даде интересна историко-етнографска и езикова характеристика на българското население в Средна Македония“ [12].  

 

Освен за българската филологическа наука изследователското дело на А. М. Селишчев има много важно значение за руската лингвистика. Забележителни и основополагащи са диалектоложките му изследвания, посветени на говорите в Сибир – монографиите Забайкальские старообрядцы. Семейские (първото издание е от 1920; преиздадена е отново през 2003 г., когато е включена в книгата А. М. Селищев. Труды по русскому языку. Том 1. Язык и общество), Диалектологический очерк Сибири (1921; преиздадена е отново през 1968 г. в книгата А. М. Селищев. Избранные труды), статиите Записка о значении изучения сибирских русских старожильческих говоров в связи с туземными языками Сибири, направленная в Отделение русского языка и словесности (1921), К изучению русских говоров Сибири: (По поводу издания диалектологической программы) (1922); също така на тези в Казанския край – Русские говоры Казанского края и русский язык у чуваш и черемис (1927); Русский литературный язык и местные говоры: (Ознакомление с местной речью в связи с краеведением) (1925/1968), Заметки по великорусской диалектологии (1927/1968), Критические замечания о реконструкции древнейшей судьбы русских диалектов (1928) и др. Не по-малко значими са трудовете му в областта на социолингвистиката – наука, в която А. М. Селишчев е пионер не само по отношение на руската лингвистика – статиите Революция и язык (1925/2003), Выразительность и образность языка революционной эпохи (1927/2003), монографията Язык революционной эпохи: Из наблюдений над русским языком последних лет (1917 – 1926) (1928; преиздадена е фототипно през 2003 г. и през 2013 г.; препечатана е също така и в споменатата вече книга отново от 2003 г. А. М. Селищев. Труды по русскому языку. Том 1. Язык и общество), О языке современной деревни (1932/1968/2003). Сред по-важните изследвания на А. М. Селишчев в областта на руската ономастика са статиите Namenaenfassung einer sprachwissenschaftlichen Studie (1934), Из старой и новой топонимии (1939/1968/2003), според С. Б. Бернщейн тази статия е била включена като отделна глава в голямото монографично изследване, посветено на съвременния руски език, върху което е работил А. М. Селишчев в последната година от своя живот и което, за съжаление, е останало незавършено заради преждевременната му кончина (вж. [13]), Происхождение русских фамилий, личных имен и прозвищ (публикувана за първи път посмъртно през 1948 г., препечатана е в споменатата вече книга от 2003 г.), Смена фамилий и личных имен (1971/2003) и др.

 

По-важните и приносни за славянското езикознание трудове на А. М. Селишчев са: Введение в сравнительную грамматику славянских языков (1914/2010), Славянское языкознание: Т. 1. Западнославянские языки (1941/2003/2010/2014), превърналите се в класически учебници по старобългарски език, издадени за първи път посмъртно, двутомни изследвания Старославянский язык. Часть 1. Введение. Фонетика (1951/2001/2005/2006/2010/2013/2014) и Старославянский язык: Часть 2. Тексты. Словарь. Очерки морфологии (1952/2001/2005/2006/2010/2013/2014). В първия том се разглеждат общата характеристика на старобългарския език и старобългарската фонетика, като се правят съпоставки с праславянския език, с живите славянски езици и с някои диалекти на славянските езици (например с българските говори в Албания, Вардарска Македония, Северна Гърция), приведени са голям брой примери от славянската, която в най-представителната си част е старобългарска, топонимия на Балканите. Отхвърлена е окончателно като несъстоятелна така нар. панонска теория за произхода на най-стария писмено засвидетелстван славянски език, изказана и подкрепяна през XIX век от слависти като Б. Копитар, П. Шафарик и Фр. Миклошич. Относно термина, с който трябва да бъде назоваван старобългарският език, Селишчев отхвърля като не напълно точни названията древноцърковнославянски и древнобългарски и приема за по-точно (но не напълно коректно – бел. наша) названието старославянски (или старословенски) език. Терминът според А. М. Селишчев не е безспорен, защото не назовава на коя точно група славяни е принадлежал езикът в неговата основа, но е добър с това, че показва лингвистичното значение на този език при историческото изучаване на славянските езици. Направена е кратка характеристика на известните дотогава глаголически и кирилски писмени паметници, на основата на които е конструирано по-сетнешното изследване. Вторият дял на книгата, който е посветен на фонетиката, е приносен не само за славянското езикознание, но също и за индоевропейското, приведени са множество примери от индоевропейските диалекти и от много от съвременните живи индоевропейски езици и диалекти. Важна е още и частта от проучването, в която се разглежда положението на славянските сред останалите индоевропейски езици с оглед на консонантната им система. Във втория том на класическото произведение на A. M. Селишчев са включени текстове от старобългарски писмени паметници за практически упражнения, които да правят изучаващите старобългарски език, кратък речник (старобългарско-гръцко/латинско-руски) и трета част, която съдържа очерци по морфология. Там се разглеждат словообразувателните и морфологичните особености на съществителните и прилагателните имена, на местоименията, на глаголите в старобългарския език.

 

Ръкописът на първия от двата тома е завършен и предаден за печат в издателството от А. М. Селишчев през месец май 1941 г. Смъртта на автора през 1942 г., а също и напрегнатите събития в онази епоха са забавили отпечатването с цели десет години. Ръкописът на втория том, който е бил замислен като системно изследване на морфологията и на основните особености в синтаксиса на старобългарския език, не е постъпил в издателството, докато А. М. Селишчев е бил жив. Затова томът е бил издаден въз основа на записките и бележките му, посветени на словообразуването и морфологията в старобългарския език. Според С. Б. Бернщейн при подготовката на ръкописа за печат и при обработването на коректурите не е била проявена нужната точност и грижливо придържане към авторовия текст [14]. Въпреки това както първият, така и вторият том на Старославянский язык са трудове с важно значение за старобългаристиката и за славянското езикознание и всички по-сетнешни изследвания в тези области се съобразяват с него.

 

А. М. Селишчев е един от езиковедите, творили през първата половина на XX век, които имат големи заслуги за утвърждаването и развитието на една сравнително млада за онази епоха научна дисциплина – балканското езикознание. Българистичните трудове на А. М. Селишчев, част от които споменахме по-рано в изложението ни, са ценни и за този дял на съпоставителната лингвистика. Още в Очерки по македонской диалектологии (1918/1981) той отбелязва някои характерни черти в морфолого-синтаксиса на българския език и неговите диалекти, които се срещат и в съседните езици – новогръцки, румънски и албански. Особено значимо за балканското езикознание е и изследването му Славянское население Албании (1931), където се изследват взаимовръзките между българските и албанските говори, както и общите им особености с другите два балкански езика и техните диалекти. Много съществено значение за съпоставителното балканско езикознание има една статия на А. М. Селишчев, която той пише през 1923 г. в Москва и я отпечатва на френски език през 1925 г. на страниците на реномираното сп. Revue des études slaves. Изследването е озаглавено Des traits linguistiques communs aux langues balkaniques: un balkanisme ancien en bulgare (в превод: Общи езикови черти на балканските езици: един стар балканизъм в българския език) [15]. В статията A. M. Селишчев най-напред представя накратко исторически сведения, свързани с балканските народи, и някои социолингвистични данни, които са от значение при проучването на езиковия контакт в тяхното многовековно съжителство. По-нататък в изследването си А. М. Селишчев отбелязва няколко сходни елемента в словообразувателните системи на балканските езици, също така се спира и на приликите в семантиката на някои думи, поставени на общобалкански фон. Най-важната и приносна част от статията се състои в обобщеното представяне на общо десет сходства в морфолого-синтактичните системи на българския, новогръцкия, румънския и албанския език. А. М. Селишчев описва следните балканизми: 1. удвояването на допълнението с кратките форми на личните местоимения (морфолого-синтактична особеност, която А. М. Селишчев разглежда много подробно още в Очерки по македонской диалектологии [16]); 2. повторението с дистрибутивна функция на съществително име, което обикновено е във винителен падеж; чрез дублирането се изразява различие в някакво количество, отделни части, групи, поредици (и в четирите балкански езика тази особеност е довела до формирането на сходни изрази); 3. синкретизма на въпросителното местоименно наречие къде; 4. широката употреба на конюнктив (лат. coniunctivus); 5. заместването на стария инфинитив с конструкция от съюза да плюс лична глаголна форма; 6. засилената употреба на предлога за в комбинация с конюнктив, с което се обозначава цел, намерение, желание; 7. образуването на бъдеще време с глагола искам; 8. наличието на задпоставен определителен член в български, румънски и албански език; 9. употребата на кратките форми в дателен-родителен падеж на личните местоимения, с които се изразява посесивност; 10. сходно развитие на склонитбените системи в четирите езика, замяна на дателния падеж с конструкция от предлог плюс винителен падеж, синкретизъм на родителния и дателния падеж.

 

В изследването А. М. Селишчев отбелязва още и няколко фонетични сходства в балканските езици и се опитва да посочи хронологията на малка част от изброените балканизми в морфологията и синтаксиса, като се съобразява и с условността на повечето хипотези, която се състои най-вече във факта, че не за всички балкански езици съществуват писмени извори от една и съща епоха, които да отразяват развойните тенденции, случващи се в тях. С това А. М. Селишчев обяснява трудността в обективното и безспорно датиране и откриване на първоизточника на повечето от забележителните морфолого-синтактични сходства в балканските езици и техните диалекти. Важно да се отбележи е това, че статията Des traits linguistiques communs aux langues balkaniques: un balkanisme ancien en bulgare е отпечатана три години преди първото издание (на датски език) и седем години преди второто (на френски език) на смятания за фундаментален за балканското езикознание труд на датския лингвист Кр. Сандфелд Linguistique balkanique. Problèmes et résultats (1926/1930) и пет години преди Н. С. Трубецкой да изложи своята концепция за езиковия съюз (Sprachbund) по време на Първия конгрес на лингвистите в Хага (1928 г.).

 

Изключително плодотворната научна работа на А. М. Селишчев и голямото международно признание, което получава благодарение на своето дело, сякаш контрастират на нелекия житейски път, който е извървял. Академичното му развитие напълно съответства на неговото израстване като учен – от 1918 г. до 1920 г. работи в Иркутския университет и се превръща в един от най-заслужилите му основоположници, през 1920 г. става професор в Казанския университет, а от 1922 г. заема мястото на проф. В. Н. Шчепкин в Московския университет и оглавява Катедрата по славянски филологии. През 1921 г. е избран за действителен член на РАНИОН (Российская ассоциация научно-исследовательских институтов общественных наук) [17], през 1929 г. става член на Държавния научен съвет (Государственный учёный совет) на РСФСР [18], който по онова време е бил ръководният орган на Народния комисариат за просвещение в Съветска Русия. Навсякъде, където е работил като университетски преподавател или ръководител, А. М. Селишчев оставя свои последователи и поддръжници на научните си постолати. Някои от тях като проф. С. Б. Бернщейн [19], проф. С. А. Копорски, проф. П. Я. Черних, проф. П. С. Кузнецов, проф. Р. И. Аванесов се превръщат в емблематични учени за руската и съветската филология, за славистиката. Наред с верните си следовници обаче проф. Селишчев се сдобива и с немалко яростни противници, което се дължи в най-голяма степен на това, че той никога не отстъпва от своите обективни и строго научни позиции, от които се ръководи в изследователската си работа. Съвременник на две революции – Първата руска революция (1905 – 1907 г.) и на Октомврийската революция (1917 г.), на две чудовищни войни – Първата световна война (1914 – 1918 г.) и Втората световна война (1939 – 1945 г.), все събития, в които главна роля имат Руската империя, а по-късно и Съветският съюз, А. М. Селишчев плаща висока цена за това, че защитава своите научни възгледи, без да се влияе от силните политически ветрове и от идеологическите течения. Толкова превратни събития за руския народ, за цялото човечеството няма как да не засегнат всеки един дял от общественото развитие, в това число и научния живот. Заради своите научни изследвания и обществена дейност проф. Селишчев е бил обвиняван в различни етапи от своя жизнен път за това, че е „поддръжник на българския империализъм“ [20], че е защитник на монархизма и враг на болшевишката революция. В началото на февруари 1934 г. е арестуван във връзка със съдебния процес, известен като „делото срещу славистите“ [21], може би най-позорният символ на гоненията срещу славистите в Русия. Осъден е на 5 години заточение и е изпратен да изтърпи присъдата си в Карлаг. Освободен е предсрочно в началото на 1937 г., а две години по-късно му е позволено отново да живее и работи в Москва. Интересно е, че в своите битки А. М. Селишчев отстоява позициите си единствено със строго научни и обективни доводи и не отстъпва дори крачка назад от възгледите си, неговите оръжия се оказват много по-силни в сравнение с тези на опонентите му. Не по-малко интересно е и това, че имената на противниците му, които в по-голямата си част са били и научни дейци, са останали в историята не със своите научни постижения, а с това, че личностите им се споменават като част от контекста в биографичните очерци, посветени на проф. Селишчев.

 

Въпреки превратностите в своя жизнен път А. М. Селишчев получава признание за своето забележително научно дело и фундаментални приноси в лингвистиката приживе. През 1926 г. проф. Селишчев е избран за член-кореспондент на Академическото угро-финско общество в Хелзинки, през 1929 г. единодушно е избран за член-кореспондент на Академията на науките на СССР. Това научно звание му е отнето по политически и идеологически причини през 1938 г. и му е възстановено едва през 1957 г., посмъртно [22]. През 1930 г. проф. Селишчев е избран за чуждестранен член на Българската академия на науките, през същата година става и почетен член на Македонския научен институт в София.

 

Афанасий Матвеевич Селишчев умира на 6 декември 1942 г. в Москва. Той оставя огромен архив от ръкописи, някои от които са издадени по-късно, посмъртно, от неговите ученици, а други остават непубликувани и до днес. Със забележителните си научни изследвания в областта на българистиката, славистиката и балканистиката и с чистия и неопетнен обществен образ, който е имал, проф. д-р А. М. Селишчев завинаги ще остане сред най-ярките имена, допринесли за развитието на българската наука.  

 

БЕЛЕЖКИ

 

[1] С. Б. Бернштейн. А. М. Селищев – славист-балканист. Москва: Наука, 1987.

[2] Пак там.

[3] А. М. Селищев. Очерки по македонской диалектологии. Том І. Второ фототипно издание. София: Наука и изкуство, 1981, стр. 278–279.

[4] Пак там, стр. 267.

[5] [Рец.] Л. Милетич. А. М. Селищев. Очерки по македонской диалектологии. Т. І. Казан, 1918, гол. 8°, 284. // Македонски преглед. Год. І. Кн. 4. София: П. Глушков, 1925, стр. 95–100.

[6] Пак там.

[7] А. М. Селищев. Полог и его болгарское население. Исторические, этнографические и диалектологические очерки северозападной Македонии (с этнографическою картою Полога). Второ фототипно издание. София: Наука и изкуство, 1981, стр. 281–405.

[8] Пак там, стр. 356–357.

[9] А. М. Селищев. Очерки по македонской диалектологии. Том І. Второ фототипно издание. София: Наука и изкуство, 1981, стр. 247–258.

[10] Пространното изследване на темата за югозападната граница на българското езиково землище А. М. Селишчев публикува на български език година по-рано на страниците на сп. Македонски преглед. Вж. Селищев, А. Днешната югозападна граница на българската говорна област. // Македонски преглед. Год. VI. Кн. 1. София: П. Глушков, 1930, стр. 1–24.

[11] [Рец.] Л. Милетич. Проф. А. М. Селищев. Македонские кодики XVI–XVIII веков. Очерки по исторической этнографии и диалектологии Македонии. София, 1933, 8°, 258. // Македонски преглед. Год. IX. Кн. 1. София: П. Глушков, 1934, стр. 116.

[12] Пак там, стр. 118.

[13] С. Б. Бернштейн. А. М. Селищев – славист-балканист. Москва: Наука, 1987.

[14] Пак там.

[15] Статията на А. М. Селишчев Des traits linguistiques communs aux langues balkaniques: un balkanisme ancien en bulgare, публикувана през 1925 г. в сп. Revue des études slaves, можете да прочетете преведена и публикувана за първи път на български език тук: http://e-nasledstvo.com/index.php/2014-11-21-10-25-46/119-selishev.

[16] А. М. Селищев. Очерки по македонской диалектологии. Том І. Второ фототипно издание. София: Наука и изкуство, 1981, стр. 246–259.

[17] Л. Д. Захарова. Афанасий Матвеевич Селищев. // Отечественные лингвисты XX века. Часть 2. Москва, 2003, стр. 126.

[18] Пак там, стр. 126.

[19] С. Б. Бернщейн е сред известните ученици на проф. А. М. Селишчев. Той е може би най-усърдният биограф на своя скъп учител. Останал в историята като един от видните съветски балканисти, българисти и слависти, С. Б. Бернщейн е сред съветските езиковеди, които поддържат пламенно тезата за съществуването на така нар. македонски език. В подкрепа на своите позиции Бернщейн привежда преразказани думи, които приписва на своя учител А. М. Селишчев (вж. напр. Бернштейн, С. Б. Зигзаги памяти. Москва, 2002, стр. 227–229). Думи, които предвид ранната кончина на проф. Селишчев не биха могли нито да бъдат потвърдени, нито да бъдат отречени от него. В своето научно творчество проф. Селишчев никога не отстъпва от тезата, че македонските говори са неразривна част от българския език и всички останали негови диалекти. За твърдата си и непреклонна позиция той заплаща високата цена да влиза в неравни битки, които успява да спечели с научно обосновани, обективни и безспорни доводи.  

[20] РГАЛИ. Ф. 2231. Оп. 1. Ед. хр. № 143. л. 48. Цит. според проф. О. В. Никитин, който е сред видните изследователи и познавачи на живота и делото на проф. А. М. Селишчев. (Вж. О. В. Никитин. Жизнь и судьба Афанасия Матвеевича Селищева. Публикувано в руския образователен портал „Слово“ http://www.portal-slovo.ru/philology/42394.php 20.02.2016 г.)

[21] По въпроса за делото срещу славистите от 30-те години [на XX век], както и за последствията от този позорен акт върху жизнения път на проф. А. М. Селишчев, вж. Ашнин, Ф. Д., Алпатов, В. М. „Дело славистов“: 30-е годы. Москва: Наследие, 1994, стр. 149–164.

[22] Ашнин, Ф. Д., Алпатов, В. М. „Дело славистов“: 30-е годы. Москва: Наследие, 1994, стр. 159, стр. 164.

 

Велин Петров

 

 

                            

• Предишна
• Следваща