×

Грешка

[OSYouTube] Alledia framework not found

АНДРЕ МАЗОН

 

(7 септември 1881- 13 юли 1967)

 

 

Андре Мазон, професор в парижкия Колеж дьо Франс, почетен доктор по славянска филология на Софийския университет, задграничен член на Българската и на още няколко чуждестранни академии, започна своята научна кариера в Русия, дето прекара четири години като преподавател по френски език в Харковския университет. След Първата световна война стана професор по славянските езици и литератури в Страсбургския университет, отдето бе преместен в Париж и наследи катедрата на видния френски славист Луи Леже. В Харков той любовно изучи руски език и класическата руска литература, сроди се с руската духовна култура и постепенно се приобщи с общославянския дух. Първите му руски интереси, които продължават и до края на живота му, са насочени към руската филология, а после и към българистиката, в които области работеше, бих казал, с огнедишаща любов.

 

Първият Мазонов крупен научен труд е „Един майстор на руския роман. Иван Гончаров (1812 – 1891)“, издаден през 1914 г. от Ленинградския френски институт. И в другите си научни трудове из областта на руската филология, повечето издания все на същия френски институт, той е вложил научната си съвест и методология. А в обемистата си работа върху употребата на глаголните видове в руски език – „Emplois des aspects du verbe russe“ (1914 г.); върху руската лексика от военните и революционните години – „Lexique de la guerre et de la revolution en Russie“ (1914 – 1918), както и в книгата от 1920 г., в която е изучил парижките ръкописи на Иван Тургенев – „Manusrits parisiens d’Ivan Tourguénev“, – той е все така грижлив и вещ в проучванията и изводите си, затова и трудовете му са добре посрещани и ценени от познавачи в съответната област. Сериозното му отношение към руската и съветската филологична наука блистателно личи в един от по-новите му трудове „Граматика на руския език“, прекрасна граматика, с която авторът ѝ добре се представи пред славистичния свят, също така, както се представи по-преди и със своята „Граматика на чешки език“, издадена в 1931 г.

 

 

 

През лятото на 1914 г. Андре Мазон дойде в България с научни намерения – да се запознае по-основно и на самото място с българския народ: бит и култура, език и литература, но обявяването на голямата световна война го отзова във Франция. През есента на следната година той, мобилизиран, беше на Солунския фронт и остана там до края на войната. Сега има възможност добре да вникне в особеностите на българския език, и то в едни забележителни краища – родината на братята Кирил и Методий. Имал е възможност да слуша жива българска реч и да записва много фолклорни материали през време на пребиваването си на Солунския фронт. И ето наскоро след свършека на голямата световна война в Париж се появи хубавата му фолклорна книга с народни приказки: „Contes slaves de la Macédoine sud-occidentale“ (1923). В предговора към книгата Мазон с неподкупна искреност и с чиста съвест изтъква българския характер на записаните от него приказки, при все че са озаглавени „Славянски приказки“.

 

Но интересите на Андре Мазон към българския език и към някои негови говори не се изчерпват само с тая единствена негова книга. През 1936 г. той обнародва друг свой голям труд с фолклорни материали, истински документ на славянобългарската стихия, стигнала чак в Южна Албания и оставила там множество славянобългарски местни имена: „Documents, contes et chansons slaves de l’Albanie du sud“. Събраните славянски документи, приказки и песни са всъщност   б ъ л г а р с к и   фолклорен материал, което и сам събирачът им бележи в предговора на книгата си.

 

При обиколките си в Южна Албания през 1933 г. Мазон посетил двете корчански села Бобощица и Дреновяне, дето се натъкнал на типични езикови особености от говорите по Преспанско и се запознал на самото място с говора на населението. Това му помогнало и при изданието на друг един писмен паметник – откъслеци от евангелски текстове (писани с гръцки букви), – намерен в с. Кулакия около устието на Вардар.

 

Но не трябва да се мисли, че в научните си интереси като българист проф. Мазон се е ограничил само с езикови проучвания, не. Той се интересува и от българската художествена литература и следи подобно на предшественика си Луи Леже по-важните ѝ прояви. Към новия френски превод на Вазовия роман „Под игото“, направен от Стоян Цонев, Соня Пенчева и Виолета Йонова, написа предговор, с който представи романа на френския читател. И от тоя предговор личи, че авторът му добре е ориентиран в българската художествена литература.

 

Славист със здрава научна подготовка (той беше на специализация и в Прага) и с разпалени славянофилски чувства, проф. Мазон  е един от заслужилите дейци около основания след Първата световна война Парижки институт за славянски изучавания, който засили във Франция интереса към славянството.

 

Мазоновото значение като славист е добре оценено, известността му като българист му създаде обич и заслужена признателност и у нас. Неговата будна научна мисъл, неговата задушевна преданост към славянския свят, неизменните му чувства към нашия народ му извоюваха много титли на всеобщо уважение и обич.

 

*

*   *

 

Пръв път се видях с този известен учен-славист, благороден французин със славянска душа и приятел на народа ни във Варшава през време на втория славистичен конгрес (септември 1934 г.). Още тогава той ми направи неотразимо впечатление от срещите по време на доклади из разни секции. Общителен и дружелюбен, с тихи очи, благ поглед и приятна усмивка, със засмяно бяло лице и спокоен говор, леко подвижен и с жив ум, той изведнъж завладява събеседника си, който за пръв път лично се запознава и разговаря с него. Пълен с жизнени сили и духовна енергия, радващ се на голяма популярност между многобройните участници в конгреса като официални представители или гости, Мазон имаше право на законна, на уместна гордост, ала не даваше вид, че е способен на подобна суетливост. Защото той притежава и това качество на истинския учен: да бъде скромен – да бъде скромен и в живота, и в научната си мисъл, и в обноските си.

 

Тези негови положителни качества и на любезен човек, който държи за своето достойнство, почувствувах при другите ни срещи. Така в началото на август 1938 г. ние отново се видяхме, сега в Париж. Потърсих го у дома му на Avenue de Suffren 140 и понеже не бях го предупредил за посещението си, никой не се обади, когато позвъних на апартаментната му входна врата. Обезрадостен, че не можах да случа обичния и уважаван свой познайник, тръгнах да се връщам. Но неочаквана изненада ме възхити. В същия миг се отвори вратата на асансьора и Мазон се показа с пакет в лявата ръка. Щом ме видя, ахна, с приветлива усмивка ме хвана подръка и въведе в добре наредения си и препълнен с дебели книги кабинет. Вежливо ме заразпитва за българските си приятели и познати, интересуваше се и за „Родна реч“, която редовно преглеждал, и много съжаляваше, че не ще можем повторно да се срещнем в Париж, тъй като на другия ден се готвел да замине a la campagne при семейстото си.

 

В разговора ни стана дума за нашия народен поет и най-вече за романа „Под игото“, в който се намеси и придружаващият ме софийски гимназиален учител Никола Хайдуков, командирован нея година в Париж.

 

            – „Под игото“ действително е роман със значителни достойнства – изказа се френският професор и ние го слушахме с напрегнато внимание. – Какво увлекателно съдържание с чудесно описание на природни картини и живо езиково богатство, и стилно разнообразие! Битовото изображение и характеристиката на главните лица са твърде сполучливи.

 

Напуснахме кабинета на многолюбезния френски учен с явно задоволство и очарование. Из пътя споделяхме отличните си впечатления от него като възторжен приятел на българите. За очарованието и възхищението ни от проф. Андре Мазон ми е говорил възторжено и неговият ученик Стоян Джуджев, прекарал 4 – 5 години в Париж и почувствувал много пъти доброжелателството на своя учител. За Джуджев, получил докторска титла в Сорбоната при жури: Андре Мазон, Антоан Мейе (прочут езиковед) и Пиро (музиколог), неговият учител Мазон е голям учен, честен човек и убеден приятел на българския народ. Той му въздействал много: с блестящите си лекции, с бащинските си насърчения и с отношенията си на „фин човек и типичен французин“, взискателен в науката си и към себе си, взискателен дори до педантизъм „като представител на френския финес“.

 

Случи се тъй, че след десетина месеца ние пак се видяхме. Той дойде през месец май на 1939 г. в София на тържествата за 50-годишнината на Софийския университет. Един предобед ме изненада с посещението си при мене в Министерството на народното просвещение. Щом разсилният му отвори вратата, гостът се отправи към мене сияещ от радост, простря ръце като артист и ми каза с хубавия си и с приятен тембър български език:

 

  • Ах, тази славянска душа!

 

Изречени сърдечно, тия възклицателни думи, дълбоко врязани в паметта ми, издават неговото задоволство, радостта му, че се намира под българско небе, в българската страна, между българи. Уговорихме се на следния ден да обядваме заедно в тогавашния ресторант „Юнион палас“ с участие и на общия ни приятел Жорж Ато, директор на Софийския френски институт. И сега Мазон бе забавен и дружески разговорлив. Ато го разпитваше за впечатленията му от тържествата, от София, която не беше виждал от 25 години насам, от срещите си с чуждестранните пратеници и той се изказваше за всичко най-ласкаво.

 

С Андре Мазон се виждахме многократно през дните 11 – 17 ноември на 1960 година, когато той, въпреки че бе стъпил в осемдесетата си година, дойде за съвещанието на Международния комитет на славистите като негов член от страна на френските слависти. Съвещанието бе свикано, за да се обсъди изработената от Българския славистичен комитет тематика – проект за V междуславистичен конгрес, който ще заседава през втората половина на 1963 година в София. Щом зърнах в коридора на хотел „Балкан“ стария си познат, който се движеше заедно с младия скопски професор Блаже Конески, тутакси се приближих и му изказах сърадванията си, че го виждам все така бодър и с добро здраве. Беше облечен в чер костюм, бяла риза, тъмна връзка и заговори пак с характерната си усмивка. Само че миловидното му лице бе поотслабнало и слухът понамалял. Погледът и говорът му обаче пак излъчваха запазена вътрешна хармония, душевно спокойствие на човек, който живее, като че ще умре скоро, а работи, сякаш ще живее дълго, дълго.

 

Следях го през време на заседанията и дискусиите и се учудвах на участието му в обсъжданията около проблематиката и тематиката на V международен славистичен конгрес. Учудвах се и на готовността му да участвува в уредените от българския комитет разходки, например до Рилския манастир, от посещението на който след завръщането ми каза, че останал много доволен, удивен от рилската природа и от виденото в манастира, от неговото минало.

 

На официалния обед в хотел „Балкан“ след закриване на съвещанието и той на свой ред взе думата. Отначало заговори на български и по едно време каза: „Ще продължа да ви говоря на френски език, за да не измъчвам повече езика на Кирила и Методия“. И наистина, продължи словесното си изказване с естетиката на френския език, като изрече още топли и сърдечни думи. Но важното в неговото поздравително и благодарствено слово бе, че той тържествено сметна българския език за език на Кирила и Методия. Старобългарският език, значи, онова наречие, на което солунските братя през IX век преведоха от гръцки на славянски език отделни части от Свещеното писание, е претвореният днешен български език.

 

Два дена преди да отлети за Париж, Мазон пожела да види и стария свой близко познат академик Стефан Младенов, който поради нездравословното си състояние не посещаваше съвещанието на славистите. Френският професор завари у дома му своя колега едва ли не развалина и води с него къс разговор. Дълбоко развълнуван от срещата и впечатленията от нея, Мазон разчувствено плакал в автомобила, връщайки се в хотела. „Ах! Какво е останало от Младенов!“ – казвал той на придружаващите го две лица и бършел насълзените си очи. Чувствителното сърце на този наистина благороден френски учен и хуманист със славянска душа и в този случай трогателно изпъква.

 

Последен път се срещнах с благородния проф. Мазон през октомври 1962 год., когато той прекара две седмици в София като гост на Българската академия на науките и на 29 същия месец изнесе в заседателната зала на академическия съвет при ректората доклад на тема „Славистиката във Франция“. Започна пак да говори на български език, наследник на Кирило-Методиевия старобългарски език, и продължи на своя роден френски език. Говори увлекателно с приятна интонация и нежни жестикулации.

 

Той почина през месец юли 1967 на 86 години.

 

 

Препечатано от Ст. Попвасилев. Радетели за език и култура. Спомени. София: Български писател, 1968.

Подготвил за печат В. П.

 

Андре Мазон (петият отляво надясно) заедно със Ст. Попвасилев (предпоследен отляво надясно) и други слависти по време на втория славистичен конгрес във Варшава през 1934 г.

Източник на фотографията: Ст. Попвасилев. Радетели за език и култура. Спомени. София: Български писател, 1968.