ЛЕОН БОЛИЙО

 

Леон Болийо (25 септември 1876 - октомври 1965) (четвърти отляво надясно) заедно със Ст. Попвасилев (предпоследен отляво надясно) и други слависти по време на втория славистичен конгрес във Варшава (1934). Източник на фотографията: Ст. Попвасилев. Радетели за език и култура. Спомени. София: Български писател, 1968.

 

Преди да напише и издаде своята „Граматика на българския език“ („Grammaire de la langue bulgare“, Paris, 1933, II изд. 1950), Леон Болийо беше идвал няколко пъти в България, в София и в някои провинциални градове. Така през 1924 г. той посети Търново и след това Сливен, където престоя по-дълго време през една лятна ваканция. През лятото пък на 1929 г. дойде в Казанлък и прекара около един месец. Ние се познавахме отпреди три години и сега той дойде от Париж в тихия по онова време Казанлък с желание да усвои още по-добре общонародния български език и най-вече да довърши българската си граматика, върху която беше вече доста работил. При първата наша среща в София (беше се установил в приветлива стая на ул. „Кракра“ №11а) той ми каза, че събира материали, за да състави първа българска граматика на френски. Още тогава говореше български, ако и малко завалено. Тих и малко разговорлив, той ми се оплака, че като секретар в Училището за източни живи езици в Париж бил много зает и имал много малко свободно време да работи за себе си, защото се готвел за редовен преподавател по български език в същото училище, и че тъкмо затова работел върху граматиката, която щяла да му послужи за хабилитация.

 

След Първата световна война преподавател по български език в това училище (от 1921 до 1929 г.) беше професор Йордан Иванов. Когато той се завърна в София, за да продължи тук своята научна и преподавателска дейност в Софийския университет, за негов заместник в Парижкото училище за живи източни езици бе назначен Леон Болийо, който тогава преподавал руски език в Парижкото висше военно училище. А руски владееше, понеже през Първата световна война прекарал известно време в Русия (в Москва и Петербург).

В Казанлък Леон Болийо отседна в хотел „Балкан“ и с вежливите си обноски стана любимец и на прислугата в ресторанта при хотела, на която се хвалеше, че лесно свикнал с българската кухня. Бяхме уговорили да се срещаме всеки ден в определен час. Той беше донесъл със себе си и няколко български книги: Елин-Пелинови и Йовкови разкази, също и сборници със стихотворения от Хр. Ботев и Ив. Вазов. Седим един срещу друг в хотелската му стая. Той чете, аз слушам. Беседваме върху прочетеното и тълкуваме отделни думи и фразеологични изрази. Друг път той ми чете готови бележки и страници из бъдещата си граматика. С най-голямо усърдие се вслушва в някои мои обяснения, и то с вниманието на най-прилежен ученик. Всичко усвояваше доста лесно. Затрудни се само когато трябваше да схване същността и разнообразието на нашето стихосложение. Може би защото френското стихосложение е силабическо, а нашето силабо-тоническо (силабическо е, както се знае, само стихосложението в народната ни поезия), той малко мъчно заучи разновидността на силабо-тоническото стихосложение.

— Това на мене като чужденец ми се видя нелесна работа вашето тоническо стихосложение — ми каза той дословно, без да се стеснява, и все пак с желание и воля добре да усвои подробностите около тоническото стихознание.

Мълчалив, съсредоточен в себе си, Болийо, тогава на петдесет и две години, редовно се занимаваше през горещите летни дни в стаята си и надвечер само излизаше да се поразходи, обикновено гологлав. По онова време мъжете нямаха навик да ходят без шапка и казанлъчани се чудеха защо този чужденец не слага шапка на главата си. Някои дори ме питаха „да не би да е неврастеник, та не търпи шапка на главата си“. Ходихме в близки до Казанлък села: Шейново, Шипка, Енина. В Енина веднъж навлязохме нанавътре по дефилето на Старата река и той видимо се радваше на планинската прохлада, възхищаваше се от хубавите природни гледки. Сегиз-тогиз се навеждаше, късаше гъби и ги ядеше сурови.

— Не се ли страхувате, че някои гъби може да са от отровните? — попитах го и той веднага ми отвърна с протяжния си говор, като натъртваше в ударението па някои думи: — Аз добре познавам кои са отровни и опасни гъби. Ето тая например не е хубава. — И той отскубна една гъба и тутакси я хвърли.

Пазарният ден в Казанлък през онова време беше втор­ник. Ставаше на площада, тъкмо пред хотела, в който Болийо живееше. В тоя ден до обед той не се занимаваше в стаята си. Движеше се из пазара между продавачите, купуваше нещо, най-често плодове, и се вслушваше главно в говора на селяните, жени и мъже, като разговаряше с някои от тях.

— Много обичам да слушам селска реч — казваше ми той. — Нали знаете, че простонародният език е основата на литературния език? Нямаме ли живия всекидневен език на народа, не ще имаме и художествения, литератур­ния език на писателя.

А той обичаше нашия българския език, възхищаваше се и от някои наши писатели, с избрани произведения от които водеше упражненията със студентите си. Един ден у дома стоим седнали един срещу друг. Като по изключе­ние сега той беше повече разположен и приказлив. От продължителния тогавашен разговор много добре съм запомнил тия негови правдиви размишления:

— Българският език е богат и звучен език. Аз лесно и с удоволствие го научих. Колкото повече чета на български, толкова по-много го обиквам. Ама той е действително много богат език. Какво разнообразие от глаголни вре­мена! Затова и главата за глагола в бъдещата ми грама­тика ще бъде най-обемиста и ще ми създаде най-много грижи.

При тия думи той наведе глава, замисли се и продължи:

— Българският език е славянски език, който е продъл­жение на Кирило-Методиевия старобългарски език, или както френските филолози се изразяват, на старосла­вянския език (vieux slave). Вашият новобългарски език е запазил много глаголни времена, ама (Болийо много често си служеше с ама, дори и когато би трябвало да употреби други синоними на него съюзи като но, ала, обаче) е загубил някои от падежите си. Руски език пък, наопаки, запазил падежите, пък останал с малко глаголни времена: настоящее, прошедшее, будущее.

Леон Болийо наистина бе вникнал добре в структурата на литературния ни език, запознал се бе с правописните ни реформи след 1921 г. и дори писа за тях. Той изобщо добре и направо пишеше и говореше на български, като не можеше, то се знае, лесно да се освободи от основните положения на своя роден френски език, например в самото произношение на някои думи, в ударението или пък в словореда на изреченията.

След като си замина за Париж, той често ми се обаждаше. В едно писмо от 31. VII. 1931 г., преди да дойде пак в София, ми припомни за казанлъшкото си престояване: „Exellent souvenir que j’ai conservè de mon sèjour dans votre dèlicieuse petite ville.“ Кореспонденцията ни се засили между 1936 и 1938 г., когато вече беше (от 1933 до 1947 г.) титуляр на катедрата по български език при училището за живи източни езици и желаеше да има за асистент млад българин, както е при катедрите за други живи източни езици — титулярят професор обикновено е французин, асистент на когото е от народа, чийто език се преподава в училището. Професор Болийо, както узнах, преподавал с успех български език, водил с умение упражненията си пред сравнително немногобройните си студенти (по едно време само четирима), между които през една учебна година беше и Роже Бернар, по-после негов заместник в училището като един от най-даровитите и най- подготвените му ученици.

След казанлъшките ни продължителни срещи ние отново се срещнахме с автора на френската българска граматика във Варшава през време на втория славистичен конгрес в 1934 г. Вече професор от една година и все по-добре усвоил българския език в много негови подробности, сега, на конгреса, той изнесе доклад на тема „Няколко характерни черти в развоя на новобългарски език“. В доклада, на който присъстваха десетина души, славяни и неславяни, бяха отбелязани някои интересни езикови наблюдения, не беше изтъкната обаче ролята на тъй наречената хаплология — сливането на два еднакви звука или срички в едно цяло при тенденцията в езика да се скъсяват думите. Скромният и ученолюбив френски българист вежливо се съгласи с направената му бележка като допълнение на доклада. Той бе всякога внимателен към събеседниците и близките си познайници. Много внимателен и гостоприемен бе и към своите познати българи. Бих желал да разкажа само за един случай от няколкото, в които аз съм участник. Щом научи — в края на месец юли 1938 г., - че съм в Париж, веднага ми писа поздравително писмо и покани у дома си, „да обядваме заедно“. В уречения час аз се озовах у дома му на 99, Avenue de la Bourdornais. Кабинетът му е препълнен с книги, повечето български и по-малко руски, и украсен с изгледи от български градове и планини. Трябваше да се чака повече от един час, докато обядът почне. През това време любезният домакин се чудеше как да ме забавлява. Разпитваше за много свои приятели и познати в България, разправяше със задоволство за успеха на студентите си, радваше се и усмивка играеше по лицето му, че студентите с интерес слушали лекциите му и се увличали през време на упражненията, като четели откъслеци от Йовкови разкази, от Ботеви и Вазови стихотворения. Но не даде да разбера, че се тревожи, дето обядът закъснява. Най-сетне домашната му прислужница (съпругата му, както преди това ми каза, била по това време в болница, а едно от децата му се намирало чак в Сиам) влезе и нареди трапезата с български ордьовър и преди всичко — с червени домати. Когато му казах, че не ям сурови червени домати, той ахна и позвъни да дойде домашната помощница.

— Знаеш ли, Соланж, че нашият гост не обичал да яде домати? — каза ѝ някак обезпокоено и се обърна към мене на български: — Ама наистина ли няма да вкусите френски домати?

— О, боже мой, аз обиколих толкова много места из Париж да намеря и купя домати, а то...

Разбрах защо обядът закъсня и защо добрият проф. Болийо изглеждаше малко смутен. Но постепенно ставаше все по-разположен. Разказа доста спомени и весели случки от Казанлък. Впечатление „силно и незабравимо“ му направили вадите из някои улици, високите комини по покривите на къщите, високият говор на хората, особено из пазара, добродушието на селяни и граждани, с които обичал да разговаря; разправи и как свикнал с българската кухня, защо обикнал българския народ и т.н., и т.н. Говореше без затруднение и без стеснение български и не се спираше да намира думи, за да изрази мисълта си. Говореше свободно и често вмяташе в речта си хубави думи, които чул в говоримия език на народа. И макар че вече бе на шестдесет години, чувстваше се здравословно добре и със запазена паметливост.

На следната 1939 г. (през месец май) той пак дойде в България да представлява своето училище на тържественото честване на петдесетгодишнината на Софийския университет. Видя ми се сега уморен и някак си меланхоличен. Това личеше и в погледа, и в говора му. И въпреки това не пропусна да потърси и размени мисли със своите познати главно около българската литература и някои езикови въпроси във връзка с доклада си „Един нов етап в развоя на българския език“, който тъкмеше да изнесе след четири месеца на третия славистичен конгрес в Белград, дето си обещахме да се срещнем. Но конгресът не се състоя поради настанали международни събития и повече не се видяхме.

Проф. Леон Болийо бил обременен с постоянни грижи в живота си, затова и не можа да остави много свои езикословни трудове като българист, при все че можеше да стори това, понеже внимателно и с любов следеше развитието на езика и литературата ни и долови интересни моменти в това развитие. Следеше и всички промени в българския правопис и се учудваше на борбата около правописния ни въпрос, около шаренията в него. Така още през 1924 г. той написа в България статията си „Les rècentes rèformes dans l’orthographie bulgarе“ (1921 — 1923), която излезе на следната година в юбилейния сборник в чест на проф. Пол Боайе. По-късно обнародва в „Revue des étude slaves“ (том I и II от 1939 г.) статия „Образуване на семейните имена в български език“. В друга статия с много примери се спира на езиковия механизъм, по който се образуват главните семейни имена в нашия език. Ала най-значителен, най-важен негов труд е без съмнение българската му граматика, написана на френски със съдействие на проф. Ст. Младенов и издадена от Парижкия институт за славянски изучавания в поредицата граматики. Болийо внесе в своята граматика безпристрастни схващания и научна изисканост, задълбочено проучване на граматическите категории и посочи богатството и изразителната сила на езика ни, особено в областта на глагола.

Накрай за обща характеристика на трудолюбивия и много скромен българист — убеден приятел на България — нека се знае, че той дълги години завеждаше отдела „Българска хроника“ в научното списание на Парижкия институт за славянски изучавания. Във всеки том той даваше кратки бележки за новоизлезли български книги и за по-значителни статии в разни наши списания все из областта на българската филология, която схващаше в най-широк смисъл. Бележките му засягат книги и статии из областта на езикознанието, литературната история, географията и етнографията с фолклора, общата история и археологията. Цялата тая научно-библиографска работа той вършеше неуморно и със завидна точност. Защото с любов следеше българската научна и художествена литература, както следеше и проявите в духовната култура на народа ни.

Болийо почина през 1965 г.

 

Препечатано от Ст. Попвасилев. Радетели за език и култура. Спомени. София: Български писател, 1968.

Подготвил за печат Р. А. К.

Léon Beaulieux. Grammaire de la langue bulgare. Paris: Librairie ancienne honoré champion, 1933.

 

 

• Следваща