СЛОВО
на проф. д.ф.н. Пенка Пехливанова (Бурова) на тържествената церемония за връчване на наградата на Фонд „Владимир Георгиев“ за 2016 г. за най-добър езиковедски труд в България
За мене е голяма чест да получа тази награда заради няколко обстоятелства: заради името на нейния учредител – бележития български езиковед академик Владимир Георгиев, заради това, че нейното присъждане се осъществява от името на Българската академия на науките и на Института за български език, и не на последно място, заради имената на досегашните носители на наградата, които са много по-заслужили от мене български лингвисти.
Веднага след това ми позволете да поднеса своите благодарности. Първо, отново към учредителя и дарителя за наградата и към организациите, които участват в нейното поддържане. Вероятно те правят това с пълното съзнание, че по този начин се стимулира българската лингвистика, като се дава вдъхновение за нови изследвания или се дава признание за отбелязани постижения.
Благодаря на чл.-кор. проф. д.ф.н. Мария Попова за оценката, която е дала в рецензията на монографията за участието в конкурса. Тя ме е подкрепяла многократно досега.
Благодаря на членовете на Ръководния съвет на Дарителския фонд „Акад. Владимир Георгиев”, които са избрали да се награди моята книга.
Трябва да подчертая, че тази книга беше писана много дълго и обсъждана няколко пъти, тъй като е на основата на моята докторска дисертация. Затова благодаря на всички автори на отзиви, рецензии и становища за нея. Със своите оценки те допринесоха много за спечелването на днешната награда.
Щастлива съм да отбележа, че тази награда е и за моя, Великотърновския университет, в който съм завършила и в който работя много години. Тя е и за моите някогашни преподаватели и за настоящите ми колеги.
Трябва да отбележа и приноса на Университетското издателство и на издателство Фабер за доброто оформление и изпълнение на книгата.
Благодаря на моето семейство за постоянната критичност и за безрезервната подкрепа.
Благодаря на всички присъстващи тук за това, че са отделили от времето си, за да уважат тържеството. Благодаря на организаторите за самото осъществяване на това тържество.
Не съжалявам за деня, когато реших да представя първата си дисертация за обсъждане в Института за български език, в Секцията по българска лексикология и лексикография с тогавашен ръководител чл.-кор. проф. д.ф.н. Е. Пернишка. Обсъжданията на тази дисертация и общуването ми с колегите от тази секция повлияха върху бъдещите ми изследвания.
Щастлива съм, че успях да посветя силите си на изследването на българския език, и особено на лексикалната семантика. Книгата, за която става дума днес, ме застави да търся значението по много интересен път.
Тази монография е отговор на едно отдавна затаено несъгласие със становището за вътрешната форма на думата, която аз наричам вътрешен мотив, като временно, техническо и ненужно явление. Радостна съм, че участвам в реабилитирането на тази категория.
Когато се овладява роден или чужд език, този, който го овладява неизменно прониква в значението на думите, като преминава през техния вътрешен мотив. Това се прави, за да се отгатне значението, за да се изградят системите от думи в съзнанието. След овладяването и автоматизирането на езика в съзнанието не се мисли за думите и като че ли настъпва една хармония между думи и обекти, когато всички названия се приемат за правилни и точни. Това обаче е само привидно. Контролът върху връзката между дума и обект, търсенето на опори и обяснения за значението съществува и участва в потока на съзнанието, макар че обикновено не се излага на глас. В редица гранични моменти вътрешният мотив просветва или се изправя пред нас. Самата аз се изненадах колко често съзнанието се обръща към формата на думите и колко често си задава въпроса защо тази дума означава този обект.
Всъщност според мене всичко, което става в някакво неексплицирано, неизразено съзнание, всяко движение извън автоматизма на езика, е удивителен процес и част от феномена на съществуването и функционирането на езика. Например, ако дъската в училище вече не е черна, ние не можем да я наречем черна. Не я наричаме и зелена или бяла, а само – дъска. Но в един учебник по английски език аз срещнах указанието Погледнете сега към бялата дъска. В същото време в немски език черни дъски се наричат не само дъски за обяви, които са от корк, но дори и портали за обяви на различни организации в интернет. Защо става това? Не можем да кажем Навий си телефона да звъни за събуждане (както на шега каза един екскурзовод), но сме приели да казваме черно бельо, бели брези, розово червило.
Изследването на вътрешния мотив показва вечната игра в съзнанието – на контрол, приемане или отхвърляне на названията на нещата. Като употребяваме, но и като променяме, образуваме или отхвърляме названията, ние ги караме да означават.
Вътрешният мотив може да бъде изследван от най-различни аспекти. Аз самата се сблъсках с тази широта и трябваше рязко да огранича проблемите, които да проуча. Неговото разглеждане опира до особеностите в употребата на чуждите думи, до правописни трудности и много други въпроси.
Особено интересен и сложен е въпросът за взаимодействието между значението, което носи вътрешният мотив, и значението на думата, за неговите многобройни функции в езиковото съзнание и в речта. Проучването и изясняването на различните функции ще разкрие най-пълно неговата същност.
Много успешно вътрешният мотив може да се изследва в съпоставителни изследвания, в проучвания върху диалектна лексика, върху междинния език, върху езика на художествената литература. Бих се радвала, ако по тези въпроси се появят и много други изследвания, тъй като те биха били интересни и приносни за развитието на българската лингвистика.
16 февруари 2017 г.
