Контакт с администратор на сайт: (359) 888 528 003 - Email: support@econs.org

МЛАДОГРАМАТИЧЕСКО НАПРАВЛЕНИЕ В БЪЛГАРСКОТО ЕЗИКОЗНАНИЕ

(Из лекционния курс по история на българското езикознание на проф. Стоян Буров)

 

 

Като направление в европейското езикознание младогра­ма­тизмът възниква в Германия през 70-те години на ХIХ век. Негови основни представители са учени от така нар. лайпцигска школа – А. Лескин, Х. Остхоф, К. Бругман, Б. Делбрюк, Х. Паул. Младограматиците (Junggrammatiker) се обявяват против основните идеи в езикознанието от първа­та половина на ХIХ век – така нар. натурфилософски пери­од на ранния компаративизъм. Те се обръщат към изучаване на говорещия човек чрез непосредствени наблюдения и при­ла­гане на индуктивни методи.

 

Теоретична основа на младограматизма е разбирането за езика като индивидуално-психологическо явление. Езиково­то общуване е възможно, защото психическата дейност на хората е еднаква и защото звуковете от езика на говоре­щия извикват в душата на слушателя един и същ за двамата комплекс от представи. Ето защо езикът е не природна, а психологическа даденост; науката за езика е културологи­ч­на наука, в чиято основа се намира психологията на ин­ди­вида. Изучаването на физиологическите и акустическите условия за образуване на звуковете и за тяхното взаимо­действие в речевия поток довежда до отделянето на фоне­ти­ката като специална дисциплина. Психологизмът на мла­дограматиците води до преувеличаване на ролята на асоциациите. Всички връзки между езиковите елементи се разг­ле­ж­дат като асоциативни връзки. Кулминационна точка в психологическата трактовка на езика представя отрицание­то на съществуването на езици и диалекти като обществе­но-исторически образувания. “В света има толкова отделни езици, колкото са индивидите” – пише Х. Паул в известна­та си монография “Принципи на езиковата история” (1880). Като обект на изследване езикът се отъждествява с рече­вия материал, събиран от непосредствени наблюдения върху индивидуалната реч.

 

Методологическа основа на младограматизма е историчес­ки­ят подход към езиковите факти – нещо повече, изучава­не­то на съвременния език напълно се отрича. Но и в сравнително-историческите си изследвания, и в описанията на развитието на конкретни езици младограматиците се ог­ра­ничават обикновено с констатации на фонетичните и мор­фо­логичните промени. Младограматиците свеждат вътрешните закономерности, обуславящи функционирането и изменението на езика, до два постоянни процеса – отличаващи се с ре­довност звукови промени и промени по аналогия. Редовните звукови промени се извършват механично и се отличават със строга последователност, без изключения, т.е. те имат статус на фонетични закони.

 

Младограматиците имат заслуга и за развитието на гра­ма­­ти­ката. Те отделят внимание освен на флексиите и на други средства за изразяване на граматичните значения – словоред, служебни думи, ударение и интонация.

 

Като установяват строги фонетични съответствия между индоевропейските езици, младограматиците дават тласък за развитието на етимологията и сравнително-историческата граматика, довеждат ги до ранга на точни науки. Лингвис­тическите реконструкции стават достоверни, с което нау­ка­та се сдобива с ясна представа за звуковия състав и морфологичната структура на индоевропейския праезик и за закономерностите в промените на езиците в исторически аспект. Изучаването на смисловите промени довежда до от­де­ляне на особена лингвистична дисциплина – семасиоло­гия.

 

Към края на века и в началото на ХХ век започват да се отбелязват слабостите на младограматиците, ограничаващи по-нататъшното развитие на езикознанието: несъстоятел­ност на субективно-психологическото разбиране на езико­ва­та природа и недооценка на връзката между езика и об­ществото; повърхностно разбиране на историческия подход, ограничен до констатации за звуковите и формалните про­ме­ни, без да се отчитат реалните обществени условия, в ко­ито стават промените и които могат да ги обуславят; ато­мизъм и фактицизъм, т.е. изучаване на отделните ези­ко­ви явления независимо едни от други, без да се отчитат системните връзки в езиковата структура.

 

Първите български езиковеди – Ал. Теодоров-Балан, Л. Милетич, Б. Цонев – формират своите възгледи за езика главно под влияние на младограматиците и на идеите и ме­то­дите на сравнително-историческото езикознание. Нещо повече – те предават своите възгледи и на първите си ученици (Стоян Романски, Стефан Младенов), които в науч­но­изследователската си дейност до Втората световна война повече или по-малко също се придържат към идеите и под­хо­дите на младограматизма.

 

В това, че нашите езиковеди от първото поколение се въз­питават като учени в духа на младограматическото лин­г­вистично направление, няма нищо чудно. Те учат и пишат първите си работи, защищават докторати в годините, кога­то в Европа властва младограматическата мода. Техни учи­тели са изтъкнати представители на това направление. Та­ка напр. А. Теодоров-Балан учи славянска филология в Пра­га (1879 – 1882), където негови учители са Мартин Ха­та­ла и Ян Гебауер – и двамата видни представители на мла­дограматическата школа. След като завършва тригодиш­ния курс по славянска филология, младият Балан отива в “меката” на младограматизма – Лайпциг, където от 1882 до 1884 г. слуша лекции при видния славист и българист А. Лескин и при не по-малко видния индоевропеист К. Бругман – също изтъкнати младограматици. Така Балан възприема основните постулати на младограматиците: еволюционен историзъм, по­зитивизъм и психологизъм. Известният чешки филолог Ян Гебауер е учител и на Л. Милетич, който през 1883 г. следва славянска филология в Прага. Друг изтъкнат негов учител – в Загреб, е проф. Леополд Гайтлер, автор на една сравнителна фонетика на старобългарския език и из­дател на два глаголически старобългарски паметника – Си­найски требник и Синайски псалтир. През 1886 г., по съ­що­то време, когато големият хърватски, руски, австро-ун­­гарски и изобщо европейски учен славист Ватрослав Ягич заема по препоръка на своя учител Франц Миклошич освобо­деното от него професорско място по славянска филология във Виенския университет, там пристига да следва славис­тика младият Б. Цонев, който остава във Виена две години и след това според идеите за висше образование по онова време продължава учението си в Лайпциг, където слуша лек­ции при А. Лескин, К. Бругман, Г. Кертинг и при В. Вунт по философия. Няколко години в Лайпциг прекарва и Ст. Романски – ученик на Л. Милетич, първоначално като специализант при А. Лескин и Густав Вайганд, а след за­щи­тата на доктората си през 1907 г. той е поканен от проф. Вайганд и за асистент в новооснования Институт за български език и престоява в Лайпциг още две години – до 1909 г. През 1903 – 1904 г. и друг изключително талантлив ученик на първите български езиковеди – Стефан Мла­де­нов, бъдещ специалист с европейска известност – специ­а­лизира във Виена, където слуша лекции по история на сла­вянската филология и история на руския език при В. Ягич, по история на балканските народи при К. Иречек и по сравнително индоевропейско езикознание при П. Креч­мер.

 

Двамата видни поддръжници на младограматизма – славис­тът Август Лескин и балканистът Густав Вайганд, професо­ри в Лайпцигския университет – имат големи заслуги за развитието на българистиката. Особена заслуга на Лескин е създаването на Славянски университетски семинар в Лайп­циг, в който изучаването на старобългарския език е поставено на първо място. Той е автор на два образцови за времето си учебника по старобългарски (ръководство и граматика). Вайганд насочва вниманието си към по-широка тематика, която включва балканското езикознание и етно­графията, като, от една страна, цели да запознае научния свят с граматиката на новобългарския език, а, от друга – със съдбата и етническата характеристика на българските и романските населения на Балканите.

 

И така, първите български специалисти по езикознание и първите техни ученици се формират като учени под силното влияние на младограматическата школа и на нейните най-яр­ки представители от края на ХIХ и началото на ХХ век главно в три престижни университетски центъра – Лайпциг, Виена и Прага. Това е времето на утвърждаването на сла­вян­ската филология като наука, за което огромна заслуга има Ватрослав Ягич, забележителен ученик и следовник на идеите на Франц Миклошич. В продължение на 22 години той ръководи прочутия Семинар за славянска филология във Ви­ена, основава централния орган на европейската слависти­ка Архив за славянска филология. В съответствие с идеите на младограматизма и със задачите пред младата българска лингвистична наука нашите учени насочват научните си ин­тереси главно в областта на старобългаристиката и исто­ри­ята на българския език, диалектологията, етнографията и палеографията. Важно тяхно занимание е и издирването, описанието и издаването на старите български езикови па­метници. Енциклопедизмът на основателите на съвременната българска лингвистика е удивителен. Според техните раз­би­рания езикознанието не може да се изолира като наука от близките нему науки – история, култура, философия, психология, етнология и т.н. Те придават на езикозна­ние­то и изобщо на филологията културно-историческа стой­ност. При това те не се дистанцират и от злободневните въпроси, свързани с устройството на българския език и формирането на неговите книжовноезикови норми, с пробле­мите на правописа и културата на речта, с образованието на българите, със създаването на учебници, помагала и речници и др. За първите наши учени езиковеди са харак­тер­ни следните черти: обширна славистична подготовка, която създава наклонност към широка проблематика на из­следванията им; критичност и реализъм в защищаваните възгледи и заключения; ревност в подчертаване на самоби­т­ността на българското езиково, етническо и културно развитие; своеобразен славянски патриотизъм, който не секва дори в трудните за славянството години на Втората световна война. Учените от първото и второто поколение български езиковеди живеят със съзнанието, че са призвани да работят за благото на България, за нейното духовно въздигане. Върху техните плещи ляга устройството на първия български университет, на националната библиотека, на Българската академия на науките, на издателства и печатници, културни институции, списания и др. – т.е. всичко, което е свързано с духовния живот на младата държава, е свързано и с техните имена.

 

За Проекта

„Българистично лингвистично наследство. Портрети и творби на български и чуждестранни учени”
Научен проект № 09-422-01/09.04.2014 на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”

За Екипа

Ние сме:

Проф. Стоян Панайотов Буров,

доктор на филологическите науки, ръководител на проекта

Д-р Велин Димитров Петров

Русин Асенов Коцев – докторант

За Контакти

 

 гр. Велико Търново, ПК 5003
 ул. "Теодосий Търновски" №2
 тел: +359 (62) 618 257
 тел: +359 (888) 331 776
 имейл: e.nasledstvo@gmail.com