Контакт с администратор на сайт: (359) 888 528 003 - Email: support@econs.org

 

ЗА СОЦИОЛИНГВИСТИЧЕСКОТО НАПРАВЛЕНИЕ И ЗА
НАПРАВЛЕНИЯТА В СОЦИОЛИНГВИСТИКАТА

Михаил Виденов


Езикознанието е една от най-старите науки и в древността е било важна съставна част на философията. Древните са искали да разберат защо племената и народите говорят на различни езици и диалекти и са търсели начин да улеснят взаимното разбиране при наложителната комуникация. Старите елини и римляните са ни оставили и отлични образци на красноречие. За научни направления и школи обаче може да се говори едва в късното Средновековие и най-вече през Ренесанса, когато вече се появяват националните езици и учените започват да се занимават целенасочено с въпросите на нормативността и кодификацията.

Тук в нашата работа само като увод бегло ще изброим по-съществените езиковедски концепции през ХІХ и началото на ХХ в., колкото да покажем различните посоки, по които вървят учените, за да обяснят сложната езикова материя и в продължение на едно столетие да стигнат до идеята за социалната лингвистика, наречена от Х. Къри през 1952 г. съкратено социолингвистика ( Къри 1952: 28-37).

Преди да вземем отношение по въпроса дали социолингвистиката е лингвистическо направление, или е само друга лингвистична дисциплина (само друг метод на анализ), трябва да си изясним смисъла на самото понятие лингвистическо направление и синонимното название лингвистическа школа (англ. linguistic trend, linguistic school): известно е, че понятието направление има широк обем и с него се назовава такава езиковедска концепция, която гледа на основния възглед за езика по друг, различен от съществуващите начин. Става дума за това каква е същността на езика и схващанията за движещите сили на неговото изменение. С понятието лингвистична школа се борави синонимно (напр. Пражка школа), но твърде често с него се означават групи от учени, обединени около идеите на изявен теоретик в дадената област. Тук двете названия ще ги разглеждаме като синоними. Понякога обаче понятието школа се използва за означаване на подредно явление (разновидност) на понятието направление. От историята на езикознанието са ни известни различни обобщаващи концепции, определяни като направления. Както вече се каза, тук само накратко ще изброим някои от тях, без да навлизаме в подробности: натурализъм (кредо: езикът е като организмите в природата и е биологично явление – Ав. Шлайхер); психологизъм (езиковите изменения са следствие на психическите процеси, протичащи в човека или в психологията на народа – Х. Щайнтал и Ал. Потебня). Въз основа на психическото направление възниква младограматизмът ( К. Бругман, Х. Остхоф, Х. Паул, А. Лескин и др.), според който върху психологическата дейност оказва влияние историзмът, т.е. историческото битие на дадения народ, а историята на народа е сума от историята на отделните индивиди. Плод на младограматизма е сравнително-историческата школа, която е допринесла твърде много за разгадаване на езиковите проблеми. Става въпрос за съпоставяне на езикови факти между отделните езикови групи и семейства при строго съблюдаване на хронологията. Под влияние на тази школа са били нашите първи професори по езикознание Ал.Т.-Балан, Л. Милетич, Б. Цонев и подготвените от тях последователи. Принципите на тази школа владеят нашето езикознание дори и след средата на ХХ в. Историците на езикознанието говорят и за съществуването на други общи концепции като напр. т. нар. неофилологизъм, който не пуска корени у нас. Създателите на това направление смятат, че няма общ език и съществуват само индивидуални езици, а развитието е дело на надарените индивиди (представители: Б. Кроче, К. Фослер, М. Бартоли, Дж. Бертони и др.). Широка известност има структурализмът, който приема само като тезис обществения характер на езика, но търси причините за развитието вътре в самата му структура, т.е. в отношението (в опозициите) между елементите на сложното цяло (Н.С. Трубецкой, Р.О. Якобсон, Л. Йелмслев и др.) (Георгиев, Дуриданов 1972:14-19). В историята на езикознанието са известни няколко структуралистични школи: Пражката школа, Копенхагенската школа, Московската фонологична школа и т.н.

Търсенията в областта на теоретичната лингвистика са особено интензивни след Втората световна война. През втората половина на ХХ в. в американската и западноевропейската наука за езика доминира концепцията за трансформационната лингвистика и когнитивната лингвистика (у нас трудове в тези направления публикува Й. Пенчев).

Пак през втората половина на ХХ в. във връзка с развитието на математическите методи в природните науки бе направен опит и в лингвистиката да се обособи глотометрическо направление (представител у нас бе М. Янакиев). Става дума за концепция, основана на идеята за количествен анализ: държи се сметка за честотата на появата на елементите. Така например текст с понижен процент на глаголните форми (у М. Янакиев: „с ниска глаголна температура”) не може да принадлежи към художествения стил (Янакиев 1977: 8). От това направление се очакваха като преки резултати да покаже как може с промяната на количествените съотношения да се произвеждат високохудожествени текстове и с това то бе профанирано.

За пълнота ще споменем и такива общи концепции, които могат да се определят като психолингвистика (текстът е свързан с психологическата същност на комуникацията) и прагмолингвистика (прави се анализ на локативните, иллокутивните и перлокутивните страни на структурите в речевия акт).

С усъвършенстването на компютърните програми и приложението им в езиковия анализ някои лингвисти издигнаха тезата за наличие на компютърна лингвистика, но все още не са направили такова научно изследване, което да ни убеждава, че компютърът е нещо повече от едно модерно техническо средство.

Следва да отчетем, че всяко направление е допринасяло за по-задълбочено навлизане в същността на езиковата материя и е произтичало от общите тенденции в развитието както на хуманитаристиката, така и на природните науки: постиженията в природните науки обикновено са водещи.

В науката с много аргументи е наложено схващането, че социолингвистиката е ново направление, защото е цялостна концепция, базирана на обществения характер на езика, чиито движещи сили на измененията се коренят в развитието на социалните структури: приема се като основна корелацията, че общественото развитие води до промени в езика, а езиковите промени от своя страна въздействат върху общественото развитие (Хъдсън 1995: 16-18).

Социолингвистиката възниква, за да анализира редица явления, необясними за предишните школи и направления, създали различни митове за езиковото развитие. Появата й бе съпътствана – образно казано – от силен насрещен вятър. Първото възражение бе, че не става въпрос за нещо ново и че и в досегашните направления е налице твърдение за обществения характер на езика. Основната антитеза на отрицателите беше, че в същността си социолингвистиката се свежда едва ли не само до нов разширен метод (или: нови методи) на изследване на езиковите структури. В хора на отрицателите се появи и твърдението, че става въпрос за една чисто приложна дисциплина, която е лишена от своя обща езикова теория. Акцентува се и върху междинността (интегралността) й, т.е. че е хибрид между лингвистиката и социологията, като това се приема като много силен антиаргумент (в терминологичното словосъчетание социология на езика се влага явно пейоративно значение).

Анахронизъм би било сега, близо 80 години след установяването на социолингвистическото направление, да се впуснем в опониране на отрицателите, защото те отдавна са замлъкнали, а голяма част от по-младите им привърженици са се „огрешили” с изследвания в областта на социолингвистиката. За приносната й функция и за атрактивността й говори и фактът, че във всички филологически факултети на големите университети в света се четат курсове по теоретичните въпроси на новото направление (изключение прави Софийският университет „Св. Климент Охридски” поради обучение по остарели научни програми).

Тук ще обърнем внимание само на т.нар. междинност (интегралност) на сациолингвистиката. Както знаем, тя се оформя в края на 40-те и началото на 50-те години на ХХ в., когато възниква модата на междинните природни науки – биохимия, физикохимия и под. С други думи казано, тя е отглас на една обща научна тенденция за интеграция на понятия и методи с цел да се обхващат по-адекватно научните обекти. Следователно в интеграцията със социологията, т.е. с онези социологически постижения, които определят и анализират социалните структури, трябва да се вижда предимство, а не недостатък на новото лингвистично направление.

Задължително трябва да подчертаем още нещо: социолингвистиката е лингвистична наука и през изтеклите десетилетия в тази област работят учени с лингвистична подготовка и школовка, нищо че обществоведите първи стигат до обособяване в своята наука на теми, които те наричат социология на езика. По-нататък ще се спрем и на този въпрос, но още тук ще кажем, че при тях това е подход за изясняване на процеси в обществените структури въз основа на езика, т.е. това е чиста проба социологическа наука. Терминът социология на езика може да се използва и в социолингвистиката, но след внимателна уговорка.

И така, социолингвистиката е лингвистично направление, защото по различен начин в сравнение с предишните направления обяснява същността на езика и на протичащите в него промени.

Първите трудове в областта на социолингвистиката излизат у нас още в края на 70-те и началото на 80-те години на ХХ в. и в тях е обхваната почти цялата понятийна и терминологична страна на новото направление (Виденов 1982). Да прибавим и това, че нашата научна общност винаги е имала достъп до чуждестранните трудове с теоретичен и практически характер. Ако чак сега се обръщаме към проблематиката, свързана с направленията в социолингвистика, това е продиктувано от схващането, че тя не е в талвега на изследователската работа: по-скоро става дума за прегледност и изчерпателност, за сведение кое изследване под какъв етикет да бъде подреждано при общия преглед на вече многобройните български социолингвистически приноси. Познаването на социолингвистическите направления има важна практическа стойност: то ще ни даде възможност да се огледаме и да видим къде какви приноси сме направили досега и дали не съществуват области, в които стореното да не е достатъчно.

Ще бъде неправилно, ако на направленията в социолингвистиката погледнем като на резултат от дивергенцията на една единна тема. По-скоро тук става въпрос за конвергенцията на компоненти, върху които възниква новото направление: то има обобщителен и интегриращ характер, изграждайки стройна и добре премислена научна трактовка на езиковите феномени. Тружениците социолингвисти много често наричат другите направления асоциални или традиционни, за да подчертаят различията си с тях. В това не се влага пейоративност, но все пак личи едно подчертаване на по-адекватния социален подход към разглежданите явления.

Тук в нашия преглед на социолингвистическите направления се облягаме на приносите на немския учен Н. Дитмар (Дитмар 1977) и чешкия учен Й. Неквапил (Неквапил 2002). Към техните обобщения прибавяме и наши наблюдения, направени върху многобройните приноси на българските учени, които за последните 30 години (от 1987 г. насам) организираха 12 големи конференции с множество доклади и научни съобщения, публикувани в поредицата Проблеми на социолингвистиката (т. І-ХІІ).

Първо направление: вариантна социолингвистика. Това направление е свързано с концепцията на много популярния у нас американски учен У. Лабов. Приели сме да го наричаме синонимно още и същинска социолингвистика. Това са корелативни изследвания на езикови структури като зависими променливи във връзка със структурите на обществото (класи, пол, възраст, образование, етническа принадлежност и под.), разглеждани като независими променливи. Изследванията се състоят в установяването на зависимостта на езика от социалните фактори. Основният извод е, че езикът се развива в съответствие с обществените изменения. Тук се работи с отделните сегменти на езиковата структура. Основен образец на такъв тип изследвания са трудовете на Лабов по лингвистика на градските социални структури в Ню Йорк. Така са построени и нашите работи по теренна социолингвистика ( М. Виденов, А. Ангелов, Е. Николова, П. Кънчева и др.). Вариантната социолингвистика в специализирания език на българските езиковеди обикновено се нарича лабовска социолшнгвистика.

Второ направление: социология на езика, разбирана в смисъла на американската наука от 60-те години на ХХ в., а не както е в разбирането на европейските социолози. У нас сме приели като синонимен термина езикова ситуация и така избягваме недоразумението с подхода на българските социолози. Използваме още един синонимен термин – макросоциолингвистика. В САЩ направлението е свързано с основополагащите работи на Дж. Фишман и издаваното от него списание International Journal of the Sociology of Language (Берлин - Ню Йорк). В това направление по принцип не се работи с отделните елементи на езиковата структура, а с комплексните езикови формации (диалекти, мезолекти, стандартни езици). На преден план в изследователските програми е стандартизацията (кодификацията) на книжовните езици. В терминологичната палитра на това направление са понятията езиково общество и комуникативни общности (обединения): семейството, училището, учреждението и под. Изследванията се правят най-често с използване на анкетни методики, чрез които се разкрива какво е езиковото предпочитание в определено обединение. Най-често става въпрос за установяване статута на формите на съществуване на определен език. Дж. Фишман има изследвания сред езиковото общество на излезлите от колониална зависимост държави. Едно от основните понятия на този тип изследвания е диглосията в билингвалните общества.

Пражкият лингвистичен кръг още през 30-те години на ХХ в. разработва проблематиката на нормата и кодификацията в книжовните езици и по този начин се оформя теорията на книжовните езици (Хавранек 1963), която с появата на социолингвистиката се обогатява и задълбочава в стройно учение (Виденов 2003). У нас в това направление работят М. Виденов, Б. Вълчев, К. Исса и др. Редица учени са склонни да я приемат като отделно самостоятелно направление (Йедличка 1972).

През последните десетилетия у нас се обособи група от изследователи, които успешно разработват проблемите на медийната реч ( Кр. Стоянов, П. Станчева и др.). Не е намерен обаче верният път да се въздейства на журналистите с цел да се повиши културата на речта им: не сме успели да убедим представителите на медиите, че бележките ни са базирани на задоволително познаване на престижното национално обществено мнение. Изследванията ни остават непознати за журналистите, които живеят с мита, че са последна инстанция във владеенето на комуникативните норми и стратегии.

Ще подчертаем, че по това направление имаме неотложни задачи, свързани с темата за съдбата на българския език в нашите емигрантски общности, които са огромна за мащабите ни маса (говори се, че емиграцията ни наброява близо 2 милиона души) (М. Виденов, К. Исса, Кр. Алексова и др.).

Обществото проявява голям интерес към глобализацията и отражението й в националния ни език. Научната прогностика приема, че английският език ще се настани като средство за комуникация в някои от официалните житейски сфери. Като най-голяма заплаха в бъдещата ни езикова ситуация се смята появата на български англоезични писатели. Нашите социолингвисти работят по тази тема (М.Виденов, А. Ангелов и др.).

През последните десетина години българските социолингвисти имат сериозни трудове по другите теми в това направление (вж. Проблеми на социолингвистиката, кн. 12).

Трето направление: етнография на комуникацията (синонимно: етнография на говоренето). Това направление е в унисон с американската антропологична традиция и е свързано с работите на Д. Хаймс. Изследванията са насочени към установяване на комуникативната компетентност, т.е. търсят се съвкупностите от способи, които спомагат общуването на говорещите с определена езикова общност. При тези проучвания не се търси само знаенето на дадения език, което по принцип се нарича езикова компетентност, а тя е обект и предмет на структурната, респ. на генеративната лингвистика. Тук социолингвистиката акцентува върху владеенето на елементите, които можем да наречем език в най-широкия смисъл на това понятие, когато дискурсът е в най-различни комуникативни ситуации. Търсят се правилата на поведение в ситуации, когато се говори и когато се мълчи; изследват се условията, в които за някои неща не се говори (случаите на табу); установява се коя от формациите се използва (книжовен език, диалект, мезолект); изследват се причините за превключването на кода и се търси ефектът от това и т.н.

Това направление дава много възможности за изводи при изследване на нашите малцинствени езици (българските турци, българските роми и под.). Направеното в това отношение в нашата социолингвистика е крайно недостатъчно и темата е политизирана във връзка с изборните агитации.

Четвърто направление: социолингвистика на взаимодействието (синонимно: интерпретативна социолингвистика). В основата на това направление е антропологията и етнометодологията, т.е. етнометодологията на дискурса и употребата на всекидневната реч в малките групи (семейството, приятелския и колегиалния кръг, случайните нетрайни обединения ( в САЩ в това направление работят Х. Сакс, Дж. Остин, Х. Грайс и др.). У нас това направление е известно повече като лингвистика на речевите актове. В САЩ синтез на това направление намираме в трудовете на Дж. Гъмперц от началото на 80-те години на ХХ в. В трудовете му се търси отговор на въпроса за интерпретацията и оценката от страна на говорещите на речевото поведение на своите събеседници (изразяването на несъгласие, показването на социалната дистанция, на по-високото (или по-ниското) социално положение, изразяването на солидарност, доверие, съмнение, молба, поздрави и т.н.). Препоръчително е тези изследвания да се записват със скрита камера. С други думи казано, търси се връзката между говорещия и социалния контекст, който се приема като основен фактор за подбора на най-подходящия тип поведение.

Трябва да отчетем, че в това направление българската социолингвистика няма сериозни приноси, защото наблюдения от такъв род се правят трудно. Работата със скрита камера изисква специални условия. Такъв опит бе осъществен при изследването на великотърновския градски говор (Виденов, Байчев 1988). За сметка на това у нас е прието като задължително условие материалът да се записва със скрит микрофон, като по този начин се преодолява комплексът на наблюдението, наричан от професионалистите комплекс на Лабов, защото американският учен пръв ни предупреждава, че говорещите видоизменят речевото си поведение, ако разберат, че ги записваме.

Пето направление: социална диалектология. Имаме всички основания да обособим и още едно направление в социолингвистиката, което да обхване тематиката, свързана със социолектите и диалектите. Вярно е, че тези въпроси близо един век преди появата на социолингвистиката са обект на традиционното езикознание, което обособява специална дисциплина – диалектологията. Бидейки асоциална по своята същност, тази дисциплина не отчита в достатъчна степен социалната структура на общностите, в които се наблюдават тези явления. С развитието на селата и превръщането им в селища с йерархично функциониращи социални групи диалектологията със своите методики не може да обхване днешната езикова структура и протичащите в нея процеси. Това налага изследванията да се правят със социолингвистическа методика. Диалектоложките методи също са възможни, ако се цели само описанието на архаичния тип говор за нуждите на историческата граматика и лингвистическата география (Виденов 2013: 41-50).

Тук за пълнота ще посочим, че българската социолингвистика възникна в края на 70-те години на ХХ в. именно с цел по-адекватно да проучва селската реч и най-вече да може да описва речта на отделните социални групи в градовете, обявявани от диалектолозите като пространство на езиков хаос и заобикаляни като непроучваеми.

Типична тема на социалната диалектология са социолектите, наричани още сленгове (англ. slang): специализираните професиолекти, жаргоните и аргото (Виденов 2000). Българските социолингвисти държат под око езиковите процеси в съответните специализирани общности и може да се каже, че разполагаме с добри образци, в които е направен анализ на съответната лексика (Ст.Стойков, Цв. Карастойчева, Г. Армянов и др.). По-добре познаваме младежкия жаргон, но представите ни за жаргоните в другите затворени общности са доста общи. Почти не се работи по проблемите на професиолектите и аргото. В професионалните общности наблюденията се правят по-лесно, но в общностите извън закона, творци и носители на аргото, проникването е много трудно. Може би поради тази причина е почти занемарено. Необходими са включени наблюдения, които са признати за извънредно рискови, тъй като изследователят трябва камуфлажно да стане част от съответната общност (на затворници, наркопласьори, проститутки, сутеньори и т.н.). Изследванията в областта на социолектите са силно занемарени и това е сериозен недостатък на българската социолингвистика.

В заключение на краткия преглед ще изтъкнем необходимостта да се насочим към по-малко разработените социолингвистически направления. Научната общност, посветила се на социалната лингвистика, за нашите мащаби е многобройна, но по принцип това са учени най-вече с преподавателски занимания, които занимания отнемат основната част от времето и енергията на ентусиастите. Търси се по-общата тематика, която се приема за теоретичен принос, а не се преследва изследователското начало, свързано с речевите терени. Изнасят се наблюдения, случайно забелязани в речта на хората в медиите, а не се търсят говорещите хора в естествената им среда. Вероятно това е основната причина да се прибягва до копиране на чуждестранни образци и по този начин да не се стига до оригинални научни обобщения. Бягството от естествените терени на речта е най-големият недъг на днешната българска социолингвистика.

Очертаването тук на социолингвистическите направления се прави с цел да се подпомогне колегията в намирането на теми за изследване. Трябва да се освободим от манията, че чуждестранното е модерно и престижно и побългарявайки го, правим съществени приноси в изясняването на процесите в съвременния български език. Истинската теория произтича от внимателния анализ на езиковата действителност, на явленията в живата българска реч.

 


Литература

Виденов 1982: М. Виденов, Социолингвистика. Основни тезиси. Български социолингвистически проблеми, С., 1982.

Виденов, Байчев 1988: Социолингвистическо проучване на град Велико Търново, С., 1988.

Виденов 2013: М. Виденов, Езиковедски щрихи и етюди, С., 2013.

Георгиев, Дуриданов 1972: Вл. Георгиев, Ив. Дуриданов, Езикознание, С., 1972.

Дитмар 1977: N. Ditmar, Grundlagen der Sociolinguistik, Berlin 1977.

Йедличка 1972: Al. Jedlička, Spisovný jazyk v soucasné komunikací, Praha 1972.

Къри 1952: H.C. Currie, A projection of sociolinguistics: the relationship of speech to social status. – In: Soutern speech journal, 18, 1952.

Неквапил 2002: J. Nekvapil, Sociologický casopis, 4, Praha 2002.

Хавранек 1963: B. Havránek, Studie o spisovném jazyce, Praha 1963.

Хъдсън 1995: Р.А. Хъдсън, Социолингвистика, С., 1995 (превод от английски на R.A. Hudson, Sociolinguistics, Cambridge 1980).

Янакиев 1977: М. Янакиев, Стилистиката и езиковото обучение, С., 1977.


[Бел. на ред.] Публикува се със специалното разрешение на автора.

За Проекта

„Българистично лингвистично наследство. Портрети и творби на български и чуждестранни учени”
Научен проект № 09-422-01/09.04.2014 на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”

За Екипа

Ние сме:

Проф. Стоян Панайотов Буров,

доктор на филологическите науки, ръководител на проекта

Д-р Велин Димитров Петров

Русин Асенов Коцев – докторант

За Контакти

 

 гр. Велико Търново, ПК 5003
 ул. "Теодосий Търновски" №2
 тел: +359 (62) 618 257
 тел: +359 (888) 331 776
 имейл: e.nasledstvo@gmail.com