Февруари 2017

 

 

4 февруари

 

75 години от рождението на Иван Куцаров (4 февруари 1942)

 

Един от най-известните съвременни български лингвисти, чиито трудове имат важно значение за българистиката и славистиката не само у нас, но и в Европа. Работи в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ от 1974 г., доцент от 1981, професор от 1995 г. Той е автор на около 200 научни и научно-популярни публикации – монографии, учебници, учебни помагала, сборници, студии, статии, бележки и научни съобщения, рецензии, отзиви и др. Продукцията му е израз на широтата на неговите лингвистични интереси и на активната му обществена дейност в сферата на науката и образованието. С най-голяма стойност за науката са заниманията и проучванията му в следните три лингвистични области: морфология на съвременния български книжовен език, по-специално темпорална и модална система на българския глагол (в много от случаите – в съпоставка с другите славянски езици); функционална граматика – с акцент върху теорията на граматичните и функционално-семантичните категории; история на славистиката и българистиката, и преди всичко на лингвистичната славистика и българистика. Автор на обобщаващия труд „Теоретична граматика на българския език. Морфология“ (2007), който дава най-пълна и завършена картина на морфологичната концепция на автора и представлява най-подробната в нашата наука панорама на граматичните изследвания през последните 150 години (от Неофит Рилски насам). Идеите и трудовете на проф. Иван Куцаров стоят в основата на формиралата се най-напред в Пловдив школа по функционална морфология. Ректор на Пловдивския университет (2003-2011), дългогодишен ръководител на тамошната катедра по български език (1984-2002).

 

Повече за него вж. тук.

 

4 февруари

 

65 години от рождението на Иван Касабов (4 февруари 1952)

 

Професор по езикознание, реторика и семиотика в Новия български университет, където работи от 1993 г. Професионалната си и творческа кариера започва през 1975 г.в Института за български език при БАН. Специализирал е в Женевския университет. Доктор на филологическите науки (2006). Области на основните му приноси: семантика, лексикология, лексикография, семиотика. Творчеството му се отличава със самобитност, оригиналност и иновативност. Дори към традиционните теми подходът му е нетрадиционен. Поставя проблематиката на темите си на широк теоретичен фон. Важни произведения: „Семантичен речник минимум“ (1990), „Универсален енциклопедичен речник“ (т. 1. 1999; т. 2. 2003) (в съавт.),  „Граматика на семантиката“ (2006), „Лингвистиката между строгите науки и свободните изкуства“ (2008), „Проблеми на общата лексикология“ (2013). Един от съставителите на академичния Речник на българския език (до т. 11 вкл.).