НАУЧНИТЕ ПРИНОСИ НА ПРОФЕСОР Д.Ф.Н. ДИАНА ИВАНОВА

 

 

Диана Иванова, родена на 13 октомври 1950 г.

 

В научните среди 65-годишнината на един творец е повод да се очертаят неговите приноси в развитието на съответната наука, както и в разпространяването на научните знания сред обществото.

 

Богатата и сериозна научна продукция (над 340 публикации, от които 8 монографии и 10 учебника и учебни помагала) очертава проф. д.ф.н. Диана Иванова като изследовател с разностранни интереси в областта на историята на българския книжовен език, теорията на книжовните езици, книжовноезиковото строителство, възрожденския периодичен печат, библейската текстология и лингвистика, славянските културни и езикови връзки и пр. Разнообразната проблематика, с която се занимава юбилярката, показва учения, който търси предизвикателствата в нови и нови изследователски полета.

 

Първите публикации на Диана Иванова са посветени на творчеството на Григор Пърличев, разгледано в контекста на книжовноезиковата ситуация през третата четвърт на ХІХ в. Върху книжовното дело на Григор Пърличев тя защитава докторска (по тогавашната терминология кандидатска) дисертация. Най-същественото от многого­диш­ните научни търсения в тази насока е събрала в книгата си Григор Пърличев и книжовноезиковата ситуация през 60-те–80-те години на ХIХ век. Пловдив, 1995 (224 стр.). От гледна точка на историята на новобългарския книжовен език монографията е първото по своята пълнота и задълбоченост проучване на книжовното наследство на заслужилия възрожденски деятел Григор Пърличев, един от строителите на новобългарския книжовен език през Възраждането. Методологически тази първа монография на Д. Иванова като цяло принадлежи към школата на чл.-кор. проф. Любомир Андрейчин. Още в нея авторката проявява едни от характерните си черти като творец – задълбочен анализ на голям обем конкретни факти, извеждането от тях на доказани изводи и обобщения на по-високо теоретично ниво.

 

В своите следващи проучвания Д. Иванова се стреми да се приобщи към актуалната гледна точка по отношение на процеси и явления върху базата на нови открити и проучени научни факти. Така възниква хабилитационният й труд (1991 г.), в който представя книжовноезиковите и социолингвистичните процеси през 70-те години на ХІХ в. и формирането на книжовната норма през третата четвърт на ХІХ в. С основание избира за обект на изследване периодичния печат, където най-добре се отразява динамиката на книжовноезиковите процеси. Няколко години по-късно в преработен вариант излиза книгата й Българският периодичен печат и градивните книжовноезикови процеси през Bъзраждането (върху материал от сп. „Читалище“, 1870–1875). Пловдив (224 стр.). В книжовната практика на списанието се търси инвариантната норма от най-разпространените през този период книжовноезикови и правописни модели. Проследени са тенденции и явления, характеризиращи формиращия се новобългарски книжовен език: динамиката на градивните нормализационни процеси, лексикалната дублетност и конкуренцията при словообразувателните типове, границите на пуризма и усвояването на чуждите заемки, стиловата диференциация и основополагането на терминологичната лексика и мн. др. Изследването е пионерско в областта на историята на новобългарския книжовен език (тази рамка и методика на изследване е усвоена и приложена по-късно от ученици на Диана Иванова). Приносен момент в този труд е, че анализът на разглежданите проблеми не е представен в тясно лингвистичен аспект, а е осъществен в широк културоложки и социолингвистичен контекст, което е крачка напред и в областта на българската диахронна социолингвистика.

 

Следващ етап в разработването на въпроса за приноса на българската публицистика във формирането на новобългарския книжовен език е за многогласния диалог и дебат между книжовноезиковите строители на страниците на възрожденските издания, които авторката представя в монографията си Езиковите въпроси в българския периодичен печат през Възраждането. Пловдив, 1998 (176 стр.). Като изворов материал са привлечени единадесет от най-популярните вестници и списания до Освобождението. Всички те имат отношение към езиковия въпрос през Възраждането и затова са не само обществена и социална трибуна, но и форум за осъществяване на националноезиковата политика. Авторката дава достатъчно убедителен материал, което определя една от типологичните черти на българския книжовен език през Възраждането – наличие на обществена дискусия в процеса на формирането му. За отбелязване е, че разглеждането на тази проблематика не е в тясно лингвистична рамка, а е осъществено в по-широк контекст – исторически, културоложки и социолингвистичен.

 

Възрожденският периодичен печат е любимо изследователско поле за авторката не само с оглед динамиката на книжовноезиковите процеси, но и с предизвикателството да открива авторството (преводачеството) на статии и книги. Дългогодишната работа с периодичните издания й дава възможност да отговори на друго предизвикателство – да разкрие доста неизвестни факти и да коригира данни, свързани с автори и творби, останали с погрешна идентификация дори в авторитетни справочни издания (например в най-авторитетния досега аналитичен репертоар на възрожденската книжнина с автор М. Стоянов). Ярко доказателство за евристичните мигове в библиотечното усамотение е книгата на авторката По следите на анонимното авторство в печата през Възраж­дането. Пловдив, 2000 (204 стр.). В нея тя, използвайки комплексна методика при анализиране на текстовете (техните графични, правописни, лингвистични и стилистични особености, както и екстралингвистични факти и обстоятелства), доказва по неоспорим начин принадлежността им към перото на различни автори и преводачи (Антон С. Будилович, руски историк и филолог, Пандели Кисимов, П. Р. Славейков, Тодор Бурмов, Никола Попов, Гр. Пърличев, Г. Миркович, Д. Войников, М. Дринов, В. Д. Стоянов и др.). По темата авторката продължава да работи и след излизането на книгата – например по-късно тя разкрива „авторството“ на последния от трите български превода на романа „Асен Първи“ от полския писател Зигмунт Милковски – всъщност плагиатство върху Христо-Дановия превод от 1864 г.

 

Централно място в кръга на изследователските интереси на Диана Иванова заема темата за езика на Библията (и в частност на Евангелието), на която посвещава дълги години сериозна работа. Върху тази проблематика е успешно защитеният й дисертационен труд за научната степен „доктор на филологическите науки“ Традиция и приемственост в новобългарските преводи на Евангелието. Текстология и език – 2001 г. Това е първото по рода си целенасочено научно изследване на новобългарските преводи на Евангелието с оглед към текстологичната и книжовноезиковата традиция и приемственост от старобългарския период до Възраждането. Внушителен е обемът на изворовия материал – подложени на анализ са над 30 славянски (ръкописни и печатни издания) и гръцки източници в много широк хронологичен обхват (от Х до ХІХ в. вкл.). Трудът е отпечатан през 2002 г. (Пловдив, 545 стр.) под същото заглавие като книга. С това изследване авторката се налага като един от най-задълбочените и компетентни познавачи с определен принос в разработването на библейската проблематика в езиковедската българистика и славистика. Приложеният широкообхватен комплексен текстологичен и лингвистичен анализ на проучваните източници представя Диана Иванова като ерудиран изследовател, познаващ и способен да интерпретира богатата не само българска (старобългарска, среднобългарска и новобългарска), но и славянска в рамките на Slavia Orthodoxa (българска, руска, сръбска) евангелска преводаческа практика, разглеждайки я с оглед към гръцките образци, на които се основават техните разночетения. Особено внимание заслужават изводите на авторката за очертаване на един кръг ръкописни издания, възпроизвеждащи атонската редакция, представена по-късно и в печатните български книги от ХVI век; за южнославянското влияние в Острожката и Елисаветинската библия, което, вече в руски пропописно-фонетичен вариант, се връща отново по българските земи със съхранена стара текстологична и книжовноезикова традиция. Анализирайки трите най-значими новобългарски превода на Евангелието: на Петър Сапунов (1828), на Неофит рилски (1840) и на П. Р. Славейков (1871) (в сътрудничество с Хр. Сичан-Николов, Е. Лонг, А. Ригс) и на възможните славянски и гръцки образци, изследователката очертава сложната картина на създаването на възрожденската текстологична и преводаческа традиция в синхронен и в диахронен аспект.

 

Този подход дава на авторката възможност убедително да покаже приемствеността между новобългарските преводи с предходната евангелска ръкописна книжнина, да очертае ролята и мястото им в историята на новобългарския език.

 

Своеобразно продължение на темата за приемствеността в евангелските библейски текстове с оглед отношението им към развоя на съвременния български книжовен език е хабилитационният й труд за професор Библия и език. Синодалната Библия (1925 г.) и българският книжовен език през първата четвърт на ХХ век. (Върху материал от Евангелието), излязъл като книга под заглавие Eзикът на Библията. Български синодален превод 1925 г. (Върху материал от Евангелието). Пловдив, 2003 (235 с.). Приносният характер на труда се състои в това, че темата за първи път се разработва монографично, като се изтъква ролята на синодалния превод на Библията за обогатяването на националното ни културно и литературно наследство чрез пренасяне на дълговековната книжовна традиция и за доустрояването на съвременната книжовна норма и стилистичното обогатяване на книжовния език.

 

Авторката разширява библейската проблематика, включвайки в своите по-нататъшни изследвания и новобългарските преводи на богослужебното евангелие на Ненчо Несторов (1865) и текстове от Стария завет през ХІХ век (книгата „Битие“) във възрожденската преводаческа традиция (К. Фотинов, Хр. Сичан-Николов).

 

Проблематиката за приемствеността в развоя на българския книжовен език, разработвана в българската историческа лингвистика от няколко поколения учени, има привилегировано място в творчеството на Диана Иванова. За това говори и последната й съвместна книга в съавторство с проф. Боряна Велчева: И от зазоряването започва денят ... Изследвания върху приемствеността в развоя на българския книжовен език. Пловдив, УИ “Паисий Хилендарски”, 2010 (375 с.). Въпросът за континуитета в развоя на книжовния език е сред често дискутираните във филологическите среди. От публику­ваните в книгата 26 студии и статии, обединени тематично, авторките убедително доказват линията на непрекъснатост между ранния новобългарски книжовен език и езика на Възраждането, между старобългарската езикова традиция и църковнославянските книги като мост към книжнината от XVIII–XIX в. Приемствеността е проследена в широк жанров и тематичен контекст. Изследвани са както библейски преводи, така и друг тип книжнина на всички езикови равнища (графика и правопис, морфология, синтаксис, словообразуване и стил). Основната теза е блестящо защитена и тази книга е още едно доказателство, че непрекъснатостта в историята на българския книжовен език е негова типологична черта.

 

Неизменно като предпочитана в научното творчество на юбилярката присъства и темата за славянските езикови и културни връзки през ХІХ–ХХ в. В такава насока са редица нейни публикации, някои от които са намерили място в книгата й Недописани страници от историята на българския книжовен език. Славистични ракурси. Пловдив, УИ „Паисий Хилендарски”, 2008 (396 с.). Тази книга обобщава както публикувани вече изследвания на авторката, така и нови нейни проучвания, обединени тук тематично. Първата част е посветена на славянския диалог през Възраждането. Изследвайки възникването и развитието на идеята за общ славянски език в разнообразните й варианти, авторката се опира на конкретната езикова ситуация във всяка страна като част от обществената ситуация в тогавашна Европа. Очертани са няколко типа модели – конфесионално мотивирани, от епохата на етническата мотивация и търсенето на националната идентичност, върху основата на църковнославянския език, въз основа на руския език. Втората част на книгата обема проучвания върху различни прояви на българо-чешкия диалог през Възраждането в ракурс към неговата роля в процеса на формирането на новобългарския книжовен език. В третата част са включени наблюденията на авторката върху различни страни от българо-полските културни и научни контакти през ХІХ и началото на ХХ век, а в четвъртата, озаглавена „Автори, преводачи и преводи“ – рецепцията на автори от западнославянските и южнославянските страни в България.

 

В редица свои статии юбилярката отделя място и на делото на заслужили строители на новобългарския книжовен език (ХІХ–ХХ в.), писатели, общественици и научни дейци: П. Берон, В. Ненович, Ан. Кипиловски, П. Сапунов, Ив. Добровски, К. Фотинов, Ив. Богоров, М. Балабанов, Гр. Пърличев, Й. Ковачев, К. Шапкарев, Н. Първанов, Н. Попов, Екзарх Йосиф, П. Кисимов, Т. Икономов, П. Р. Славейков, Н. Несторов, Д. Маринов, Хр. Г. Данов, М. Дринов, Ив. Шишманов, А. Т. Балан, Ю. Трифонов, Б. Цонев, К. Христов, Д. Дебелянов, Н. Лилиев, Й. Йовков, И. Волен, Е. Станев, Змей Горянин (Св. Димитров) и др.

 

Отделя внимание и на приносите на чуждестранни учени в изследванията им върху българския език: К. Иречек, М. Малецки, Й. Русек, К. Гутшмит, както и за популяризирането на българския език, фолклор и култура: Й. Юнгман, Л. Челаковски, Ст. Чарновски, Ян Вагнер, Дж. Крижанич и др.

 

Диана Иванова е авторка на няколко учебника с теоретично-практическа насо­ченост, между които Култура на деловото общуване. (Делова кореспонденция). Пловдив 2008 (263 с.); вариант на английски език: Culture of business communication. Plovdiv 2009. По-късно излиза и разширено, допълнено и актуализирано издание Култура на деловото общуване. Лингвостилистика на деловите текстове. Пловдив: УИ „Паисий Хилендарски”, 2012; на четири учебника по български език за чуждестранни студенти (в съавторство), както и на Zwięzła Gramatyka języka bułgarskiego (съавтор на проф. Венче Попова). Poznań: Wyd. Uniwers. im. A. Mickiewicza, 2004 (200 str.); редактор и съавтор на колективния труд Тематичен многоезичен речник по туризъм (български, руски, английски, немски, френски), Пловдив, 2009.

 

През 2012 г. излиза и учебникът й История на новобългарския книжовен език. (Лекционен курс). Пловдив: УИ „Паисий Хилендарски“ (507 стр.), плод на многогодишен труд. В него авторката сполучливо представя класическите и най-новите постижения на българските учени и на чуждестранни българисти в тази научна дисциплина, като същевременно излага собствени тези по редица въпроси на историческата лингвистика и на теорията на книжовните езици, които е изследвала през годините. Този учебник отговаря на назряла потребност, тъй като използваните за нуждите на преподаването във висшите училища, където се изучава тази учебна дисциплина, главни обобщаващи трудове (на чл.-кор. проф. Л. Андрейчин, на проф. Русин Русинов, колективната „История на новобългарския книжовен език” на Института за български език при БАН) са издадени преди около три десетилетия.

 

Диана Иванова не е затворен кабинетен учен. Тя активно разпространява научните знания по история и теория на книжовните езици, по библейска текстолингвистика, история на книгата, съвременен български език, славянски културни и езикови контакти и пр. чрез разнообразните курсове от лекции и спецкурсове, които е чела и чете в Пловдивския университет и в други университети и колежи в страната. Щедро предава своите знания като ръководител на десетки студентски дипломни работи и докторски дисертации. Търсен консултант и рецензент е на множество книги, докторски и хабилитационни трудове.

 

Диана Иванова има заслуги и за успешното представяне на българската наука, култура и на българския език зад граница. Два пъти е била лектор по български език и култура в Познанския университет „Адам Мицкевич“ (1992–1993; 2000–2004), както и гост-професор в Ягелонския университет в Краков (1998, 2002, 2003, 2004), в Института по славянознание към Полската академия на науките – клон Познан (2001, 2002, 2003), в Шльонския университет (в Катовице и Сосновец – 1999, 2001), в гр. Закопане (1999, 2000) и гр. Поронин (1999, 2000) (Полша), в Института за славистика към Дрезденския университет (2000, 2002) (Германия), в Катедрата по славянска филология при Санктпетербургския университет (2006). Участва в редица международни, национални и университетски научни проекти. Взема активно участие в международните образователни програми ERASMUS, СЕЕPUS, ERASMUS+ и по тази линия е изнасяла лекции в университетите в Познан, Флоренция, Гьотинген, Гент, Прага, Бърно, Истамбул, Будапеща, Анкара, Комотини и др. Публикациите й са познати и цитирани както в България, така и в различни европейски страни от видни слависти (Австрия, Германия, Полша, Чехия, Русия, Украйна, Беларус, Румъния и др.). Книгите й са рецензирани и високо оценявани в България, Германия, Полша, Чехия, Русия и др. (Цитирана е от над 80 български и чуждестранни автори, като забелязаните цитирания са над 680, една трета от които в чужбина.) Участвала е в десетки национални и международни конференции и конгреси в Полша (Познан, Гнезно, Обжиско, Краков, Катовице, Шчечин, Гданск, Лодз, Катовице), Чехия (Прага, Бърно, Оломоуц), Русия (Москва, Санкт Петербург), Украйна (Киев), Унгария (Будапеща, Сегед), Хърватия (Загреб, Задар), Литва (Вилнюс), Латвия (Рига), Естония (Талин), Германия (Берлин, Дрезден, Бауцен), Словения (Любляна), Македония (Охрид), Турция (Одрин) и др., в това число и в международните конгреси на славистите (ХІІ, ХІІІ, ХІV и ХV) в Краков, Любляна, Охрид, Минск. От 2010 г. е член на Комисията за славянски книжовни езици към Международния комитет на славистите, а от 2013 г. е неин зам.-председател. Участва активно в нейните проекти и в ежегодните й заседания и конференции.

 

Диана Иванова допринася за развитието на българската езиковедска наука и като рецензент на книги, учебници, докторски дисертации и хабилитационни трудове, както и като член в състава на няколко специализирани научни съвета: СНС по славянско езикознание към ВАК (2007-2010); СНС по славянско езикознание към ПУ “Паисий Хилендарски” (2006-2010); СНС по методика на чуждоезиковото обучение към ДЕО при СУ „Св. Климент Охридски“ (1996-97).

 

Била е член на редица национални експертни групи и на експертни комисии: Националната Агенция за оценяване и акредитация; Експертна комисия към Фонд „Научни изследвания“ към МОН; Член на Експертна комисия при БАН – Направление Филология и др.

 

За научни постижения и преподавателски заслуги Диана Иванова е награждавана с грамота на Познанския университет „Адам Мицкевич“ (2004); грамота на Съюза на учените в България – клон Пловдив (2008); отличена е с наградата на Фондация „Пигмалион“ за приноси във филологията – признание за цялост­ната й преподавателска и научноизследователска дейност (2009).

 

Всичко това ни дава основание да поставим проф. д.ф.н. Диана Иванова сред най-изявените съвременни български учени езиковеди и университетски преподаватели, който може да посрещне своята 65-годишнина с удовлетворение от впечатляващите резултати на един нелек и изключително упорит дългогодишен труд. Пожелаваме й здраве и бодрост на духа, за да продължи със същото посвещение да обогатява науката и да разпространява сред своите студенти и докторанти научните знания.

Кина Вачкова

[Бел. на ред.] Статията е специално подготвена за „Езиково и езиковедско наследство“.

• Предишна
• Следваща