МЛАДЕНОВ – ЧОВЕКЪТ, ПРЕПОДАВАТЕЛЯТ, УЧЕНИЯТ

 

(1880 – 1963)

 

Стефан Младенов бележи един от върховете на българското езикознание. Учен с необикновена природна надареност, с многостранна и задълбочена подготовка, той създава дело, което е удивително богато по количество, проблематика, научни наблюдения и изводи. Световноизвестен езиковед, акад. Младенов е член на Академията на науките на СССР, на Полската академия на науките, на Лондонския кралски колеж, на Германската академия на науките, доктор по философия на Пражкия университет. Преподава история на българския език, българска диалектология, български синтаксис, българска етимология. общо езикознание, увод в индоевропейската граматика, индоевропейска морфология и словообразуване; староиндийски, готски, старовисоконемски език и др. Книжовното му наследство наброява над 1100 монографии, статии и студии.

 

Личности като Стефан Младенов са рядкост в културната история на един народ. Само фактът, че той е българинът, знаещ най-много езици досега — около 30, показва, че това е човек с необикновена дарба. А когато такава дарба е посветена изцяло на науката и обществото, създаденото, сътвореното е с други измере­ния.

 

Стефан Младенов Стоянов е роден на 15 (27) декември 1880 г. в гр. Видин в многодетното семейство на беден занаятчия. Баща му Младен Стоянов изработвал казани, котли, бакъри и с тежък физически труд едва изхранвал огромната си челяд — шестима синове и една дъщеря. Основно образование завършва в родния си град през 1890 г., след което постъпва в новооснования класически отдел на Видинската мъжка гимназия. Тук негов учител по български език и литература е известният по-късно литературен историк Божан Ангелов. Интереса му към филологията създава учителят по латински и немски език — чехът Марек, който имал широки филологически познания и се занимавал с научна работа. Още като ученик Младенов проявява подчертана склонност към изучаване на чужди езици. В гимназията научава добре латински, гръцки, немски и руски, а сам се занимава с френски език. Проявява се като най-даровития ученик — силен по всички предмети.

 

През 1897 г. завършва гимназия. Тъй като няма средства да продължи образованието си, остава една година вкъщи. През това време продължава да се занимава с изучаване на чужди езици. Превежда от немски новелата „Спокойна съвест“ от Ал. Киланд и драмите „Призраци“ и „Морската жена“ от X. Ибсен. Същевременно усвоява добре френски език, започва да изучава английски.

 

През есента на 1898 г. се явява на конкурс и получава стипендия по славянска филология в Историко-филологическия факултет на Висшето училище в София. Завършва четиригодишния курс (до 1898 г. курсът е тригодишен) в края на летния семестър на 1902 г.

 

Още като студент у него се заражда интерес към българската диалектология и към историята на българския език.

 

Първите му научни изследвания разкриват Стефан Младенов като много перспективен изследовател. Фактът, че те са отпечатани в най-известните тогава български научни издания, показва, че авторът им вече е ценен, че той се утвърждава на научното поприще.

 

Стефан Младенов се утвърждава като учен по времето, когато основите на българската езиковедска наука са вече поставени. През 1888 г. са основани Висшето училище (преименувано през 1904 г. в Софийски университет) и Историко-филологическият факултет, в който преподават Любомир Милетич, Александър Теодоров-Балан, Беньо Цонев — известни, ерудирани, с международен авторитет учени-езиковеди. На високо научно равнище се изучават фонетика, морфология и синтаксис на старобългарския език, история на новобългарския език, общославянска етнография и диалектология, сравнителна фонетика и морфология на славянските езици. Преподавателите са специализирали в редица страни на Европа, овладели са най-новите постижения на науката и поставят основите на едно съвременно българско езикознание.

 

Новото поколение езиковеди, ученици на първите професори, между които е и Стефан Младенов, получават образованието си у нас, във Висшето училище, а по-късно минават през школата на западноевропейското и руското езикознание и продължават започнатото от техните учители дело.

 

По това време особено влияние придобива младограматизмът, който приема като основни теоретични принципи в езикознанието историзма, психологизма и индивидуализма. Като основен метод в науката за езика се утвърждава използваният от младограматиците сравнително-исторически метод на изследване. Главна цел на теорията става да се изясни същността на езика, а най-важна практическа задача — да се изследва историческото развитие на индоевропейските езици, като се установят общите закономерности между тях.

 

Сравнително-историческият метод довежда до бурно развитие на сравнителното славянско и индоевропейско езикознание. Благодарение на този метод усилено се развива и българското езикознание.

    

Под влияние на тези нови веяния в лингвистиката Стефан Младенов насочва своето внимание към сравнителното езикознание. Като участник в семинара на проф. Милетич той написва през 1901 г. труда си За произхода и значението на граматичес­кия род и за родовите отношения в индоевропейските езици“, който по-късно преработва и представя като докторска дисертация.

 

Талантливият млад филолог Стефан Младенов е забелязан, неговите способности са оценени, ето защо е командирован от Министерството на народното просвещение от 1903 до 1905 г. за специализация по славянско и сравнително индоевропейско езикознание във Виена, Петербург и Прага.

 

Специализацията на Стефан Младенов е изключително полезна за доизграждането му като компаративист-индоевропеист. Той има изключителната възможност да слуша лекциите на най-големите специалисти в областта на славистиката и индоевропеистиката като В. Ягич, К. Иречек, Ян Бодуен де Куртене, А. И. Соболевски, П. А. Лавров, И. Поливка, Й. Зубати, Т. Масарик и др. Така той оформя своите възгледи и познания под въздействието на едни от най-големите умове на Европа.

 

В резултат на упорития си труд и благодарение на голямата си природна надареност Стефан Младенов овладява около 30 езика: всички славянски езици, немски, френски, английски, италиански, испански, турски, албански, румънски, унгарски, норвежки, шведски, датски, литовски, фински, арабски, ста­рогръцки и новогръцки, латински, староиндийски, староперсийски, староарменски. Познава не само множество съвременни езици, но и техни развойни фази в миналото и диалекти.

 

След завръщането си в България Стефан Младенов за кратко време е учител във Втора софийска гимназия, а след това в Софийската духовна семинария. През това време публикува редица езиковедски изследвания, най-вече в областта на славянската етимология. Между тях е една от най-значителните му работи – студията „Старите германски елементи в славянските езици“, отпечатана през 1908 г. като отделна книга.

 

Надареният и устремен в своите цели учен работи и публикува усилено във всички наши и известни чужди научни издания.

 

През 1916 г. Стефан Младенов е избран за извънреден професор по история на българския език, а през 1921 г. — за редовен професор и титуляр на катедрата по общо сравнително и индоевропейско езикознание в Софийския университет. Междувременно през 1918 г. е избран за дописен член (член-кореспондент) на Българската академия на науките.

 

Преподавателската дейност на Стефан Младенов в Университета има много широк диапазон. Той чете лекции по история на българския език, звукофизиология, българска диалектология, български синтаксис, българско ударение, българска етимология, български географски названия, старобългарски език в лексикално отношение, български литературен език. Преподава и общо езикознание, принципи на езикознанието, увод в експерименталната фонетика, увод в индоевропейската граматика (увод в индоевропейската фонетика и морфология и в индоевропейския синтаксис), индоевропейска морфология с оглед на староиндийската, староиндийски (санскритски) език, образуване на имената в индоевропейските езици, индоевропейско езиково семейство, звукофизиология с увод в сравнителната фонетика на индоевропейските езици. Занимава се и с готски и старогорнонемски език, с Вулфоловия превод на Библията; чете лекции и по гръцка морфология с оглед на главните индоевропейски езици, по сравнителна морфология и морфология на испанския, чешкия, полския език и др.

 

Стефан Младенов е обичан и почитан преподавател. Неговите големи познания покоряват студентите. Ето какво си спомня акад. Иван Дуриданов за своя преподавател от Университета: „Насочвайки се още от първата година на следването ми към езикознанието, редовно посещавах лекциите на видния наш езиковед проф. Стефан Младенов, специалист по индоевропейско езикознание. Неговата ерудиция беше смайваща. В хода на лекциите си, без да има пред себе си каквито и да било записки, той пишеше на черната дъска примери не само от класическите езици (гръцки и латински), но и от староиндийски, авестийски, литовски, готски, албански и други индоевропейски езици. Посещавах и неговия курс по санскритски заедно с двама-трима колеги (единият беше Иван Гълъбов, по-късно професор по славистика в университетите във Велико Търново и Залцбург). На проф. Стефан Младенов аз дължа много: той разгоря у мен интереса към етимологичните изследвания, направление, в което по-късно публикувах редица приноси.“

 

През 1951 г. Стефан Младенов е назначен за завеждащ Секция за история на българския език и Секция за общо езикознание и класически езици в Института за български език при БАН.

 

Стефан Младенов работи усилено в областта на сравнителното изучаване на индоевропейските езици и се утвърждава като един от най-видните езиковеди — индоевропеисти. Той е най- големият славист, индоевропеист и историк на българския език по това време. Многобройните му изследвания върху езиците от индоевропейското езиково семейство поставят името му всред най-известните индоевропеисти и до днес, а сравнителното проучване на славянските езици го утвърждава като виден представител на славистиката.

 

Големият наш учен издава множество важни за българското и европейското езикознание трудове. Като университетски помагала в поредицата „Университетска библиотека" излизат две от най-ценните му изследвания: през 1927 г. „Увод в общото езикознание“, преиздадено с някои допълнения през 1943 г., и през 1936 г. „Сравнително индоевропейско езикознание“.

 

„Увод в общото езикознание“ е ценен труд, в който авторът разглежда редица важни научни въпроси: същност, дялове на езикознанието и отношението му към другите науки; произход на езика, психофизиологични основи на езиковата дейност, езиков развой, езикова история и диалектология, морфологична и генеалогична класификация на езиците; езикознание и културна история. Авторът изяснява въпросите на общото езико­знание с данни от историята на нашия език.

 

Сравнително индоевропейско езикознание“ с подзаглавие „Кратко помагало за изучаващи филология българска и славянска, класическа, немска, английска, романска (с приложение на староиндийски текстове)“ е труд, предназначен да бъде учебно помагало, но всъщност далеч надхвърля изискванията за такъв вид издание. Това е задълбочена и обширна теоретична разработка, която бележи нов момент в развитието на нашето езикознание. С присъщата си скромност авторът нарича своето изследване „скромен трудец“ и го посвещава „с благоговение“ на „светлия спомен“ на своите именити учители от Висшето училище проф. Иван Д. Шишманов и проф. Беньо Цонев. В книгата има изложени много езикови факти и направени редица езикови паралели, които разкриват впечатляващата ерудиция, всестранната езикова ориентация на големия наш учен. Характеризирано е индоевропейското езиково семейство, разкрит е закономерният развой на индоевропейските езици, очертано е мястото, което заема всред тези езици и нашият старобългарски език, наречен класически славянски език.

 

През 1929 г. Стефан Младенов издава на немски език в Берлин и Лайпциг своя най-важен труд „История на българския език“ (Geschichte der bulgarischen Sprache), излязъл на български език едва през 1979 г. в превод и редакция на акад. Иван Дуриданов. Това научно съчинение с право е наричано „венец на неговото творческо дело“, тъй като с него Ст. Младенов добива световна известност. Сам авторът в Предговора скромно говори за своя труд като за „опит за история на българския език“. А всъщност това е едно от най-забележителните изследвания в нашето езикознание. „История на българския език“ на Стефан Младенов всъщност е първият цялостен труд върху историята на нашия език. Огромната ерудиция на изтъкнатия наш учен, сравнително-историческият подход към езиковите факти, богатият интерпретационен материал правят труда изключи­телно ценен. Ето защо е толкова силно впечатлението от неговата поява сред научния свят. Най-известните за времето си езиковеди публикуват рецензии, в които дават висока оценка на Историята.

 

„История на българския език“ на Ст. Младенов не е загубила своята актуалност и днес. Голяма част от научните постановки в нея са валидни и значими и за съвременното езикознание. Отстояваната от българския учен истина за характера на Кирило-Методиевия език, за българските езикови граници са истина и за нашето време.

 

През 1939 г. издава в сътрудничество със Стефан Попвасилев „Граматика на българския език“. Стефан Младенов разработва теоретичните постановки за речника, диалектите и книжовния език, а също и въпроса за същността и живота на езика. Стефан Попвасилев написва популярно-описателната част. В тази граматика за нуждите на описанието са използвани данните от сравнително-историческото проучване на езика, тъй като Младенов смята, че граматиката трябва да е основана именно върху сравнителното и историческото езикознание. „Преди да учи людете как трябва „правилно” да пишат и да говорят, съставителят на коя-годе добра граматика трябва сам да познава добре не само днешното състояние на даден език, но и неговото минало, историята на езика, трябва да има ясен и широк поглед върху многообразието на езика и говорите му, та да може, в безброй случаи, като вещ познавач, да определи кои форми са по-„правилни”, т.е. по-съгласни с духа на езика и затова заслужава да се смятат за образцови и да се препоръчват в писмения и говорим език на образованите” (с. 2). Особено ценна част е словообразуването, в което авторът представя продуктивните и непродуктивните словообразувателни средства на българския език.

 

Граматиката се посреща със задоволство. Читател на сп. „Родна реч“ пише до Младенов: „Българският език едва сега се сдобива с една истинска граматика, каквато е Вашата и каквито не са предназначените за учебници в училищата.“

 

Изследванията на Стефан Младенов в областта на българската история и диалектология са многобройни. Заслугите му към българското езикознание са неоценими. На широка сравнително-историческа основа той изяснява характерните особености на историческия развой на българския език, проучва и разкрива специфи­ката на диалекти от всички краища на българското езиково землище. Изследванията му засягат изключи­телно важни национални въпроси — за българския характер на Кирило-Методиевия език, за историческата приемственост между старобългарския и новобългар­ския език, за единството на българския език в миналото и днес. С помощта на богати научни данни защитава истината и за характера на македонските говори, и за очертанията на западната българска езикова граница. В областта на историята на книжовния език нашият езиковед поддържа с голяма научна прозорливост напълно актуалната и днес идея за полидиалектна основа на българския книжовен език. Според Младенов в него са залегнали както източнобългарски, така и западнобългарски говорни особености и именно от тази гледна точка той преценява приноса на нашите поети и писатели за строителството на книжовния език.

 

Неоценимо е и извършеното от него в областта на езиковата култура. Дълги години Стефан Младенов осъществява широка популяризаторска дейност, най-вече чрез издаваното съвместно със Стефан Попвасилев научно-популярно списание по проблемите на езика „Родна реч“. Списанието излиза през периода 1927 – 1944 г. и е единствено по рода си за времето. То изиграва значителна роля за формиране на езиков усет, на правилни езикови навици и най-важното – на любов към езика и загриженост за неговата чистота и национална самобитност. Списанието създава на Младенов голяма популярност сред широките маси.

 

Акад. Стефан Младенов има изключителни заслуги и в областта на речниковото дело. Всъщност той е един от създателите на съвременната българска лексикография. Той участва в издаването на три речника, запазили високата си стойност до днес. Това са „Речник на чуждите думи в българския език (с обяснения за потекло и състав) (1932 г.), „Етимологически и правописен речник на съвременния български книжовен език” (1941 г.) и „Български тълковен речник” (1951 г.). Тези речници показват, че авторът е отличен познавач на съвременния български език и на много други чужди езици, като същевременно е блестящ етимолог. Тези издания и днес са незаменими справочници, ценни помагала за всеки езиковед и за всеки културен човек.

 

Стефан Младенов поддържа оживени творчески контакти с видни слависти и индоевропеисти от цяла Европа. Той е може би най-известният български езиковед в чужбина. Запазени са писма до него от световноизвестни учени като Ян Бодуен де Куртене, В. Ягич, Е. Бернекер, Г. Вайганд, С. Б. Бернщейн, А. П. Виноградов и мн. др.

 

Огромна е и обществената, културна и научно-популяризаторска дейност на Ст. Младенов. Към него се обръщат с въпроси, с молба за езикови съвети и консултации от цяла България. Получава многобройни писма и картички с искания за разяснения по езикови въпроси, за консултации във връзка с новото име на селища, за превода, правописа, етимологията и правилната употреба на технически и медицински термини, за правилната употреба на глаголни форми, за правописа на някои думи, за произхода и етимологията на други, за значението на трети. Информират го за думи от различни говори. Изпращат му фолклорни материали. Искат мнението му за превода на готвени за печат книги. Молят за рецензиране на статии, на по-големи трудове. Канят го да изнася беседи. Удивително разностранна и огромна по мащаб е неговата дейност. Учудва ни неизчерпаемата енергия на този човек и същевременно голямата му отзивчивост.

 

Младенов получава непрекъснато покани от чуждестранни академии и университети, от институти и дружества, от редакции на научни издания за сътруд­ничество, за четене на лекции и т. н. Пишат му от Institut d’études slaves (Париж), Славянски институт в Прага, Латинската академия за изкуство и литература (Париж), Славянски институт (Варшава), издателства и редакции от Лондон, Милано, Берлин и др.

 

Когато се очертава обликът на една творческа личност, за да бъде той цялостен и правдив, трябва непременно да се каже нещо и за нейните нравствени черти. А за акад. Стефан Младенов те са — трудолюбие, скромност, честност и безкористност.

 

Работоспособността му е невероятна. Той се труди неуморно, всеотдайно. За него като че ли не съществува нищо друго извън работата. Твърде саможив по характер, мълчалив, сдържан, трудно се сближава с хората. Понякога избухва, става рязък и злостен, когато се сблъсква с нередности, с изопачаване на истината — разбира се, най-вече, когато това се отнася до научната истина. Стефан Попвасилев цитира често повтаряните от Младенов думи: „Аз не мога да говоря и пиша спокойно за неща, явно криви и неверни.“ Трудовете на Стефан Младенов ни дават многократно възможност да се убедим в това. Много пъти той изобличава „в невежество и дебелоочие“ наши и чужди привърженици на ненаучни идеи. Честен и безкористен е, религиозен, но „не черковник“, високонравствен и отзивчив към многото молби, отправяни към него.

 

Нашият бележит учен е с високо развито национално самосъзнание. През целия си живот и с цялото си творчество той воюва за доказване на истината за териториалните и историческите граници на българския език. Отхвърля ненаучните твърдения с гняв и жлъч. Използва всеки удобен момент, всяко подходящо място, за да постави тези важни за българския народ въпроси. Със своето творчество Стефан Младенов дава пример за вярно, всеотдайно и безкористно служене на националните идеали.

 

Като учен с широк и проникновен поглед към езика и неговите проблеми Стефан Младенов насочва вниманието си към въпроси, които десетилетия по-късно стават обществено значими и актуални. Така напр. той написва думи в защита на кирилицата, които звучат съвсем навременно 80 г. по-късно, когато влизането на страната ни в Европейския съюз е свързано с проблемното признаване на графичната ни система: „...кирилицата, бидейки нагодена за един от най-богатите по звукове език – старобългарския – стои несравнено високо над латинското писмо, в което няма букви за цял ред славянски, германски и др. звукове, та вследствие на това се явява голяма правописна шарения у западноевропейските, славянските и всички други народи, които са възприели латиницата... Латинското писмо в служба на европейските народи днес представя същинско Вавилонско стълпотворение“.

 

За своите огромни заслуги към българското и световното езикознание Стефан Младенов е получил множество признания. През 1929 г. е избран за действителен член (академик) на Българската академия на науките и за редовен член на Българския археологически институт в София. Същата година е избран за дописен член (член-кореспондент) на Академията на науките на СССР в Ленинград. Той е единственият български учен, получил преди 9.1Х.1944 г. това почетно звание. През 1929 г. става член-кореспондент и на Полската академия на науките в Краков, на Славянския институт (Slovanský Ústav) в Прага, на Кинг'с Колидж в Лондон, а през 1942 г. на Германската академия на науките.

 

Последните години от живота си прекарва в усамотение, в лошо здравословно състояние.

 

Стефан Младенов умира на 82-годишна възраст на 1.V. 1963 г. в София.

 

Лилия Крумова-Цветкова

 

Вж. за него също:

Л. Крумова-Цветкова. Стефан Младенов. София: Университетско издателство „Климент Охридски“, 1989.

Л. Крумова-Цветкова, Ел. Джунова. Академик Стефан Младенов. Човекът, преподавателят, ученият София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2013.

 

Вж. библиография на трудовете му:

Е. Михайлова. Стефан Младенов. Био-библиографски принос. С уводна статия от акад. Владимир Георгиев. София: Издание на Българската академия на науките, 1956.

 

Вж. също:

 

Вл. Георгиев и др. (ред.). Езиковедски изследвания в чест на акад. Стефан Младенов. София: Издание на Българската академия на науките, 1957.