- Детайли
- Категория: Годишнини
- Публикувана на 05 Февруари 2015
- Посещения: 3147
ГУСТАВ ВАЙГАНД И БЪЛГАРСКАТА КНИГА
По случай 70-годишнината от рождението му
ГУСТАВ ВАЙГАНД И БЪЛГАРСКАТА КНИГА [1]
По случай 70-годишнината от рождението му
Ако същинската задача на науката е да търси истината, присъщо качество на истинския учен е да отстоява нейното право и правото на своите убеждения дори и тогава, когато това може да му причини лично само неприятности, несгоди, ако не и нещо повече. В това отношение становището на д-р Густав Вайганд, професор по романска филология в университета в Лайпциг, Германия, върху народностната принадлежност на македонското население, което той познава непосредно още от преди четиридесет години, като пропътува южните предели на Балканския полуостров с цел да изследва езика и разпространението на аромъните (куцовласите, цинцарите), и предложението му за единствено правилното разрешение на македонския въпрос въз основа на етническите отношения, изповядвани и в най-ново време в книгата му върху „Етнографията на Македония” (Ethnographie von Makedonien, Leipzig, 1924), могат да бъдат посочени за пример, особено днес, когато тъй много се държи от мнозина за чувствата на управляващите кръгове и на официалната наука в двете нови големи държави в европейския югоизток: Югославия и Румъния. Слаба утеха за почтения немски учен, който в научната си работа проявява винаги ценни качества на своето племе, е участието, което нашият интелигентен свят взе при отпразнуване седемдесетгодишния му рожден ден, 1 февруари т.г. [1930 г. – бел. на ред.]. Между другото, устроено биде по тоя случай от един юбилеен комитет от негови ученици и приятели в неделя, 2 февруари, тържествено събрание в Българската академия на науките, посетено извънредно добре и от отбрани люде, дето бидоха изложени последователно неговата научна дейност (от мене) [2], мнението му по един от най-важните въпроси из историческата етнография на Балканския полуостров – за произхода на румъните (от проф. А. Иширков), и най-после становището му по македонския въпрос (от проф. Ив. А. Георгов).
Проф. Вайганд е по специалност романист и неговите работи върху диалектите в румънски език, изучени от него в многобройните му пътувания във всички земи, където живеят румъни, венец на които е един „Лингвистичен атлас на дакоромънската говорна област” (1909), заслужено му отреждат предно място в областта на романската филология като такъв, който разширява нейната област върху до негово време все още непознатия румънски диалект на Балканския полуостров и в Карпатите. Вдълбочаването му обаче в румънския език го убеждава, че изследването на този език не ще бъде възможно без знанието на славянски, и по-специално български, от една страна, и на албански, потомък на един от предроманските и предславянски езици на Балканския полуостров, от друга. Изучването на тия два езика, както и запознаването му с новогръцки по време на пътуването му между ромъните в Гърция, затвърдява в него убеждението в необходимостта от сравнително изучаване на балканските езици за обяснение на общите им особености; плодотворните последици от такова изучаване, особено на речника, излязоха налице още преди него от изследванията на слависта Миклошич и гърциста и албанист Густав Майер. За успешното изпълнение на такава една задача той кроеше да създаде при университета в Лайпциг, във връзка с основания от него румънски семинар, един институт за балканските езици чрез откриването на специални семинари като негови отдели за български, албански, сръбски и гръцки. Тоя план, главно поради особените балкански отношения, можа да бъде осъществен само отчасти с откриването на български семинар (1905) [3] и на албански – преди войната. Четирите излезли от 1925 г. досега книги от Вайганд “Balkan-Archiv” като продължение на неговите „Годишни известия на Института за румънски език” (Jahresberichte des Instituts für rumänische Sprache, 1894 -1921, 29 т.) със студии из областта на румънски, албански, български, новогръцки, дори тракийски и илирски, а особено по топонимията на балканските и карпатските земи, ясно очертават рамките, в които трябва да се движи сравнителното изследване върху балканските езици.
Пръв подтик за изучаване на българския език Вайганд добива при пътуването си между аромъните в Македония (1889 – 1890), когато се запознава и практически с тоя необходим за всеки пътувач в тая турска провинция език, познат и на останалите населения в нея. Сетне, като професор в Лайпциг, той се отдава и на теоретическото му изучаване (за това му помагат и лекциите по старобългарски на тамошния професор по славистика Лескин) и когато в 1905 г. с подкрепата на българското министерство на народното просвещение се открива Българският семинар под негово ръководство, той сяда и съставя несъмнено най-добрата до днес българска граматика за чужденци (Bulgarische Grammatik, Leipzig 1907, второ издание 1917), с тънки наблюдения в областта на синтаксиса, толкова по-любопитни, понеже излизат изпод окото на един познавач и на останалите балкански езици. Един българско-немски речник (Bulgarisch-deutsches Wörterbuch, Leipzig 1913, второ изд. 1918) се изработва от него също с цел да подпомогне тия, които искат да се отдадат на изучаване на българския език. Тоя речник, ако и издаден като наръчен, се отличава от шаблона на излезлите до него български речници на чужд език, понеже съдържа и много думи от народния език, почерпани от речника на Геров и от някои диалектни речници, но познати в по-широка употреба в български. Като такъв той нерядко може да служи и на учени. Все със същата цел – за улесняване на изучаването на българския език от чужденци, проф. Вайганд стъкмява и едно издание на Алеко-Константиновия „Бай Ганьо” (с изпускане на ония сцени, които не са за пред хора), с превод на немски и с необходимите коментарии (Aleko Konstantinof, Baj Ganju, Leipzig 1908; второ изд. 1918).
През време на войната под редакцията на проф. Вайганд започна да излиза на немски една „Българска библиотека” (), редица неголеми книги, посветени на България и българския народ, между които и една прегледна География на България от проф. А. Иширков, кратка История на българския народ от проф. В. Н. Златарски и под.
През изтеклото десетилетие пак той посвети редица студии върху топонимията на румънските земи, някои печатани в последните книги на „Известията” на неговия румънски семинар, други в последвалия след тях „Balkan-Archiv”, в които се изтъква особено българският характер на повечето от местните имена (имена на реки, местности, селища и под.). Измежду излезлите през това време негови работи особено трябва да се отбележи изследването му върху „Българските собствени имена” (Die bulgarischen Rufnamen, ihre Herkunft, Kürzungen und Neubildungen, Jahresber. ХХVІ – ХХІХ, 1921), издадено и в български превод „Българските собствени имена: произход и значения”, София, книгоизд. Чипев, 1926, в което за пръв път се подлагат собствените имена на разбор с оглед към техния произход и се установяват някои основни положения при творенето на нови имена. [4] Значително е и неговото изследване върху славянските местни имена в Гърция, специално в Пелопонес (Die Wiedergabe der slavischen Laute in den Ortsnamen des Peloponnes, Balkan-Archiv ІV, 1928, стр. 1 и сл.), в което са използвани освен известните от досегашните изследвания имена още и други от карти и особено от списъци на населени места в Гърция, като се посочва изцяло българският им характер.
Всичко това достатъчно показва особения интерес, който проф. Вайганд проявява по въпроси из областта на българския език и разпространението, минало и сегашно, на българското племе. Споменатата негова книга „Етнография на Македония”, поради това, че е излязла изпод перото на един правдив учен, тънък наблюдател и личен познавач на балканските народи, ще заема винаги предно място в етнографската литература на българските земи.
Проф. Ст. Романски [5]
БЕЛЕЖКИ
[1] Сп. Българска книга, І, 1930, № 2, стр. 198-200. Публикува се с осъвременен правопис и с незначителни поправки. [Бел. на ред.]
[2] Напечатано във в. Мир от 5 февруари 1930 г. [Бел. на автора.]
[3] Както пише В. Йорданов, с писмо от 8 ноември 1905 г. Г. Вайганд се е обърнал към българския министър на просвещението, в което отправя молба да му се отпусне годишна помощ от 5000 лева за основаване на българския семинар. Проф. д-р Иван Шишманов, който е министър по това време, дава съгласието си и през януари 1906 г. уведомява Вайганд, че предоставя на негово разположение исканата сума веднага щом бъде представен подробен план за уредбата на семинара. Вж за подробности: В. Йорданов. Професор Вайганд и българският семинар при Лайпцигския университет. Училищен преглед, ХХХVІ, 1937, № 9, стр. 1129-1139. [Бел. на ред.]
[4] Вж. тук уводната част на книгата: http://e-nasledstvo.com/index.php/2014-12-14-09-29-53/25-2014-12-14-11-24-30 [Бел. на ред.]
[5] Стоян Романски е ученик на Густав Вайганд. Под негово ръководство той защитава в Лайпциг докторската си дисертация през 1907 г. След откриването на българския семинар става първият асистент на Вайганд по български език и води занятията в продължение на три семестъра, след което се завръща в България. [Бел. на ред.]
Подготвено за публикуване от Ст. Б.