ЯН БОДУЕН ДЕ КУРТЕНЕ
(1 март 1845 – 3 ноември 1929)

Ян Бодуен де Куртене е крупен руски и полски езиковед. Поляк по рождение, голяма част от живота си той прекарва в Русия, където създава основните си лингвистични трудове, с които си спечелва световна слава. В Русия той е родоначалник на две знаменити лингвистични школи – Казанската и Петербургската. В Казан той работи от 1874 до 1883 г., после преподава в Тартуския университет (1883 – 1893), в Краковския университет (1893 – 1900), в Санкт-Петербургския университет (1900 – 1918) и във Варшавския университет (от 1918, след възстановяване независимостта на Полша).

Де Куртене изхожда от убеждението, че същността на езика е в речевата дейност, и призовава към изучаване на живите езици и диалекти. Важността на този нов подход може да се сравни с ролята, която в естествените науки изиграва приложението на експерименталния принцип: без експериментална проверка всяка теория е мъртва теория. В продължение на много години Де Куртене изучава различни индоевропейски езици и пише своите трудове не само на руски и полски, но и на немски, френски, чешки, италиански, литовски. Провежда научни експедиции за изучаване на славянските езици и диалекти и записва всичките им фонетични особености. По онова време подобна методика се е възприемала като странност, линг-вистиката се е смятала за кабинетна наука.

Де Куртене разработва учението си за фонемата благодарение на това, че обръща внимание върху несъответствието между количеството на звуковете, които говорещият произнася, и количеството на звуковете, различавани от слушателя. Експерименталните му изследвания доказват, че много от акустичните свойства на звуковете не се възприемат от ухото на слушателя. Като че ли човек схематизира живите звукове от речта и за разпознаване на речта използва определени звукотипове. Де Куртене предлага звукотиповете да се наричат фонеми, с което фактически противопоставя понятието фонема като психическа същност на понятието звук като материална единица.

Още към края на ХIХ век в трудовете на младограматиците се забелязват тенденции, ограничаващи по-нататъшното развитие на лингвистиката. Основните от тях са: тесен емпиризъм, а заедно с него “атомизъм” и фактицизъм, по-късно психологизъм и неправилно разбиран историзъм. В общите си възгледи за езика младограматиците се оказват в плен на психологическите теории от ХIХ век. Изследванията им изцяло са пронизани от стремежа всички езикови явления да се интерпретират от позициите на индивидуалната психология. Емпиризмът им се проявява в разбирането, че езикът като обект на изследване е тъждествен с речевия материал, събиран чрез най-прости наблюдения върху индивидуалната реч. Забелязва се и стремеж към атомизация на фактите и анализ само на отделни звукови явления и граматически форми. Култът към отделния факт се основава на интереса към индивидуалните особености при употребата на думи и форми. Главното, което отличава концепцията на младограматическото направление, е отношението към езика като изменяща се индивидуална психофизична дейност. Подобен подход дава път за случайни, субективни тълкувания на езиковите явления. Би могло да се твърди, че всъщност младограматиците нямат цялостно развита теоретична концепция за езика. Всяко явление се разглежда в рамките на собствената му история, независимо от другите елементи на езиковата система. Исто-рическият подход към езиковите факти се обявява за единствения научен подход и се отрича изучаването на съвременния език. На това основание Ст. Младенов в Граматика на българския език (1939) заявява, че без езиковоисторически основи граматиката не е наука, а плитко и произволно мъдруване: „Вън от историческото и сравнително езикознание няма никаква истинска наука за езика, няма „граматика”. Всеки опит да се противопостави „граматиката” на езиковоисторическото и сравнително изследване и да се изгражда някаква „функционална лингвистика” се изражда неминуемо в безнадежден напън” [1].

Така в края на ХIХ и началото на ХХ век в езикознанието настъпва кризисен период. Доверието в традиционните методи силно се подкопава. Започват опити за намиране на нова база в научните изследвания. Из средата на самите младограматици се надигат опозиционно настроени учени, които отхвърлят психологическите представи за езика. Други учени, привидно верни на идеите на младограматиците, подлагат на критика приеманото дотогава като безусловно приложение на звуковите закони. Те издигат тезата, че езиковите изследвания трябва да бъдат съобразявани с културната основа и социалния характер на изучаваната говорна област. Предприемат се опити за изясняване отношението на езика към диалекта и индивидуалния говор, обръща се внимание и на нефонетичните условия в историята на звуковите промени.

Заедно с други учени Ян Бодуен де Куртене предприема опит да положи нови основи на общото езикознание. В периода на пълното господство на сравнително-историческото езикознание, когато, както отбелязахме, всички смятат, че научността на граматиката се състои в нейната историчност, Ян Бодуен де Куртене обосновава необходимостта за различаване на два аспекта в езиковите явления – статичен и динамичен. Този възглед на Де Куртене влиза в основата на неговите фонологични разбирания. Де Куртене предпочита изучаването на живите езици пред мъртвите, тъй като живите езици откриват възможност да се види връзката между речевите явления, да се открият факторите, управляващи живота на езика. Важна отличителна особеност в работите на Де Куртене и неговите ученици е вниманието към функционалния аспект на езика.

Непреходно за историята на лингвистиката значение има Бодуеновото учение за фонемата. Без преувеличение може да се каже, че историята на структурната лингвистика, а това е лингвистиката на ХХ век, започва с теорията за фонемата.

Към въпроса за рецепцията на Бодуеновите идеи в българското езикознание

Възпитани в духа на младограматизма, българските езиковеди от първото поколение оставят без внимание повечето от постулатите на новата лингвистика. Изключение в това отношение се наблюдава единствено у А. Теодоров-Балан, у когото според Р. Русинов можем да съзрем известна родственост с някои лингвистични идеи на Ян Бодуен де Куртене [2]. Не може да се твърди обаче, че Балан е последовател на Де Куртене. Идейно сродство, пак според Р. Русинов, между двамата учени има в стремежа им да обясняват езиковите явления с действието на психологическия фактор. Струва ми се обаче, че психологизмът на Балан е обусловен от влиянието на младограматиците, а не от творчеството на Де Куртене. Без съмнение, първите български езиковеди са познавали някои от трудовете на Де Куртене, напр. Беньо Цонев в своята История на българский език (т. II, 1934) се позовава на един Бодуенов труд, вероятно от него той възприема и теорията за смесения характер на езиците, но концептуално остава в компанията на младограматиците.

Първият български езиковед, който пряко е повлиян от идеите на Ян Бодуен де Куртене, е Стефан Младенов. Сам Младенов определя Де Куртене като “гениален” свой учител [3]. През зимния семестър на учебната 1904-1905 година той е на специализация в Санкт-Петербургския университет и посещава Бодуеновите лекции по общо езикознание. По повод на тях по-късно той пише: “През тоя най-зрял Петербургски период на Бодуеновата професорска дейност и писачът на тия редове бе слушател на Бодуена. Голяма е ползата и незаличими са му спомените от зимното полугодие на 1904–1905 година в Петербургския университет. Студентите високо ценяха своя бележит учител, обичаха го и си го наричаха с галеното умалително Бодуенчик” [4].

Както отбелязва Р. Русинов, Ст. Младенов не се издига до общата лингвистична концепция на Ян Бодуен де Куртене, но в трудовете му се намират отделни положения, които явно са повлияни от схващанията на руско-полския езиковед [5]. Това се отнася най-вече до Стефан-Младеновата интерпретация на фонемата, която изцяло е в бодуеновски дух. В Граматика на българския език (1939) той отбелязва: „Но понеже езикът е дейност психофизиологическа, т.е. преди всичко духовна дейност на зоологическия вид homo sapiens “разумен човек”, при която той използва средства физически (акустически – звуковете) или физиологически с помощ на оръдия телесни (анатомически), то би трябвало и в “граматиката”, както в съвременната наука за езика, да се говори повечко за звуковете на човешката реч с оглед и на тяхната психологическа основа. Езикознанието, па и всяка граматика трябва да борави не със звуковете, които, като физически явления, са предмет на един дял от физиката – акустика, но с представите за звуковете или звуковите представи, наричани с научна гръцка дума фонеми. Във всяка звукова представа у обикновените (не глухонеми) говорители трябва да се различават добре: 1. Слухова представа, представа за слуховото въздействие (акустически ефект) от звука, която може да се нарече на гръцки акузма (от гръцки глагол със значение слушам, чувам) и 2. Представа за работата (движенията) на говорните оръдия, чрез които движения се образува езиковият звук; тази двигателна представа за звука наричат пак на гръцки кинема (от гръцки глагол със значение движа се). Ако едно дете няма или не може да добие акузми, като чуе известни звукове, и ако след дълго слушане и разни опити не може да си създаде кинеми, то не ще може да говори” [6]. В Увод во всеобщото езикознание (2. изд., 1943) авторът пише: „Съвкупната представа за звука във вътрешния език можем да наречем фонема […] Всяка фонема се състои от акузма […] и кинема […]” [7].

Разбирането на Ст. Младенов за езика като индивидуално явление също е повлияно от Ян Бодуен де Куртене, срв. в Граматика на българския език: „Всеки книжовен език е […] само функция на живия говорим език или, още по-добре, функция на индивидуалните или народните говори, които еднички реално съществуват, докле живеят съответните говорители” [8].

Едва третото поколение български езиковеди, които започват научния си път на попрището на езикознанието през 30-те години, творчески възприема идеите на Ян Бодуен де Куртене и допринася за рецепцията на структурната лингвистика у нас. Следва да се има предвид още, че през 30-те години европейската лингвистика се е придвижила доста напред. Ако в края на ХIХ и началото на ХХ век трудовете на Де Куртене се посрещат с пренебрежение и равнодушие [9], в 30-те години основните му възгледи, особено в областта на фонологията, не само че са възприети, но и развити от учени като Н. Трубецкой, С. Карцевски, Р. Якобсон. Основан е Пражкият линг-вистичен кръжок, идеите на Фердинанд дьо Сосюр имат все повече привърженици. По стечение на обстоятелствата най-талантливите млади български езиковеди, които през втората половина на 20-те години все още са студенти, биват изпратени на специализация в прочутия Ягелонски университет в Краков. Знаменитата Краковска славистична школа оказва изключително плодотворно влияние върху развитието на българската лингвистика. С личната помощ най-вече на Л. Милетич най-изявените студенти по славянска филология се изпращат на специализация в Краков, където по това време работят първокласни специалисти като Казимеж Нич, Тадеуш Лер-Сплавински, Казимеж Мошински, Войслав Моле, Вацлав Ледницки и др. Даровитите бъдещи български езиковеди, които сега наричаме трето поколение езиковеди, са имали възможност да се запознаят основно с идеите на Ян Бодуен де Куртене и неговите полски ученици и творчески да ги пренесат в българското езикознание. По време на специализацията си в Полша някои от нашите езиковеди са изучавали и трудове на руските ученици на Де Куртене. “Специализацията в големи научни центрове – пише П. Динеков – ето най-добрия път за създаване на творческа научна интелигенция” [10]. Първите специализанти в Ягелонския университет са Кирил Мирчев и Иван Леков (1925-1926 г.). От 1929 до 1931 г. Леков отново е в Краков, вече като лектор по български език. През учебната 1929-1930 г. на едногодишна специализация в Краков и Варшава е и Стефан Илчев. Пет години (1931-1936) прекарва в Краков Любомир Андрейчин – първоначално като специализант, а после и като лектор по български език. От 1937 до 1939 г. лектор по български език е Куйо Куев. Освен тези учени през 30-те години в Краков и Варшава са специализирали още Христо Вакарелски, Петър Динеков, Христо Кодов, Генчо Керемидчиев и др.

Академичната 1925-1926 година се оказва щастлива за по-нататъшното развитие на славистиката у нас. Съзрял научния талант у своя ученик Иван Леков, Л. Милетич го изпраща за една година на специализация в Краков. Научното дарование на Леков бързо е оценено и в Полша. Две години по-късно тогавашният директор на Славянския институт към Ягелонския университет проф. К. Нич лично се застъпва Леков да остане в Краков и да поеме лектората по български език. Така Леков става първият българин – лектор в Краков (1929-1931). След завръщането си в България той е избран за асистент в Катедрата по славянско езикознание. Междувременно през 1937-1938 г. той специализира в Берлин и Виена, където има възможност да слуша лекциите на Н. С. Трубецкой и да усвои идеите на Пражката лингвистична школа.

В края на 30-те и началото на 40-те години Леков публикува забележителните си работи Праславянските глаголни форми и отраженията им в днешните славянски езици (1934), Прояви на фонологична свръхстарателност в развоя на българския, полския и ческия език (1939), Фонологична стойност на удължените и удвоени съгласни звукове в славянските езици (1940). Двата последни труда, както и някои други, отпечатани до 1944 г., очертават Леков като първия български фонолог, който талантливо застъпва в изследванията си идеите на Ян Бодуен де Куртене и на пражките фонолози, преди всичко на Н. Трубецкой. В лично писмо до Р. Русинов Иван Леков пише: „Научното наследство на Ян Бодуен де Куртене е оставило забележителни следи в моята методологическа ориентация като славист. Като пръв застъпник на фонологическите проучвания в България аз бях сроден с Бодуеновите идеи, които получиха по-късно известна модификация под влияние на дружбата ми с пражките фонолози и особено с Н. С. Трубецкой във Виена през 1937-38 г.” [11]. Р. Русинов отбелязва, че в лицето на Иван Леков ние виждаме един от духовните ученици и наследници на Де Куртене. Иван Леков не само творчески осмисля фонологичните му идеи, но и допринася за по-нататъшната им разработка и усъвършенстване на българска почва [12].

По време на престоя си в Краков Л. Андрейчин е силно привлечен от идеите на Ян Бодуен де Куртене. Те му помагат да изработи цялостната си граматична концепция, опираща се на три основни принципа: а) принцип за системност в езиковия строеж; б) изучаване на езиковите явления като единство от форма и значение; в) ясно разграничение на синхрония от диахрония [13]. Сам Андрейчин оценява граматичната си концепция в Основна българска граматика (1944) като “собствена интерпретация на Бодуеновите лингвистични идеи” [14]. В Краков Андрейчин се запознава и с лингвистичните идеи на Фердинанд дьо Сосюр. В Ягелонския университет – както отбелязва Андрейчин – узрява неговата идея, че езикът трябва да се изучава не само диахронно, но и синхронно, като сложна функционираща система. „Тази голяма и нова идея, пише Андрейчин, се опитах да разработя на българска почва”. Ягелонският университет, където, по думите на Андрейчин, е вселен духът на бележития Ян Бодуен де Куртене [15], изиграва изключителна роля за научното развитие на Л. Андрейчин.

БЕЛЕЖКИ

[1] Ст. Младенов, Ст. Попвасилев. Граматика на българския език. София, 1939, стр. 4-5.
[2] Р. Русинов. Ян Бодуен де Куртене и българското езикознание. // Prace językoznawcze, 1977, z. 53, str. 40.
[3] Ст. Младенов. Основни и второстепенни въпроси из новобългарската граматика (Поправки и допълнения към г. Балановата „Българска граматика”). // Списание на Българската академия на науките, кн. ХLVІІІ, т. 23. София, 1934, стр. 24.
[4] Ст. Младенов. Професор Ян Бодуен де Куртене. // Славянски глас, 1929, № 4, стр. 138.
[5] Р. Русинов. Цит. съч., стр. 42.
[6] Ст. Младенов, Ст. Попвасилев. Цит. съч., стр. 19-20.
[7] Ст. Младенов. Увод во всеобщото езикознание. София, 1943, стр. 102-103.
[8] Ст. Младенов, Ст. Попвасилев. Цит. съч., стр. 3-4.
[9] Ив. Леков. Из близкото минало на славянското езикознание. Дейци и насоки. Съст. Ив. Буюклиев, Я. Бъчваров. София, 1983, стр. 49.
[10] П. Динеков. Литература и култура. София, 1982, стр. 396. За повече подробности вж. Р. Русинов, Ст. Буров. Из историята на българо-полските връзки и отношения в областта на езикознанието (До края на Втората световна война). // Стилистика и лингвистика. Сборник изследвания, посветени на професор доктор Димитър Чизмаров (1920-1986). По случай 85 години от рождението му и 20 години от неговата кончина. Велико Търново, 2009, стр. 235-266.
[11] Р. Русинов. История на българското езикознание. В. Търново, 2000, стр. 222-223.
[12] Пак там, стр. 223.
[13] Пак там, стр. 225.
[14] Пак там.
[15] Пак там, стр. 193.

Из лекционния курс по история на българското езикознание на проф. Ст. Буров.

• Предишна
• Следваща