Контакт с администратор на сайт: (359) 888 528 003 - Email: support@econs.org

Любомир Андрейчин
(4 април 1910 – 3 септември 1975)


ЧЛ.-КОР. ПРОФ. Д-Р ЛЮБОМИР АНДРЕЙЧИН И НЕГОВАТА
“ОСНОВНА БЪЛГАРСКА ГРАМАТИКА” (1944)


По стечение на обстоятелствата най-талантливите млади български езиковеди, които през втората половина на 20-те години на ХХ век все още са студенти, биват изпратени на специализация в прочутия Ягелонски университет в Краков. Краковската славистична школа оказва изключително плодотворно влияние върху развитието на българската лингвистика. С личната помощ най-вече на Любомир Милетич най-изявените студенти по славянска филология се изпращат на специализация в Краков, където по това време работят първокласни специалисти като Казимеж Нич, Тадеуш Лер-Сплавински, Казимеж Мошински, Войслав Моле, Вацлав Ледницки и др. Даровитите бъдещи български езиковеди, които сега наричаме трето поколение езиковеди, са имали възможност да се запознаят основно с идеите на Ян Бодуен де Куртене и неговите полски ученици и творчески да ги пренесат в българското езикознание. Първите специализанти в Ягелонския университет са Кирил Мирчев и Иван Леков (1925-1926 г.). От 1929 до 1931 г. Леков отново е в Краков, вече като лектор по български език. През учебната 1929-1930 г. на едногодишна специализация в Краков и Варшава е и Стефан Илчев. Пет години (1931-1936) прекарва в Краков Любомир Андрейчин – първоначално като специализант, а после и като лектор по български език. От 1937 до 1939 г. лектор по български език е Куйо Куев. Освен тези учени през 30-те години в Краков и Варшава са специализирали още Христо Вакарелски, Петър Динеков, Христо Кодов, Генчо Керемидчиев и др.

В Краков Андрейчин написва и защитава през 1936 г. докторската си дисертация Kategorie znaczeniowe koniugacji bułgarskiej, която в своя цялостен вид едва в последно време беше преведена на български език от П. Костадинова и публикувана под заглавието Смислови категории в българското спрежение (вж. Андрейчин 2010: 11-89). Този класически труд бележи нов етап в проучванията по българска граматика (Иванова и др. 1976: 7). По време на престоя си в Краков Л. Андрейчин е силно привлечен от идеите на Ян Бодуен де Куртене. Те му помагат да изработи цялостната си граматична концепция, опираща се на три основни принципа: а) принцип за системност в езиковия строеж; б) изучаване на езиковите явления като единство от форма и значение; в) ясно разграничение на синхрония от диахрония (Русинов 1977: 49). Сам Андрейчин оценява граматичната си концепция в Основна българска граматика (1944) като “собствена интерпретация на Бодуеновите лингвистични идеи” (Русинов 1977: 49). В Краков Андрейчин се запознава и с лингвистичните идеи на Фердинанд дьо Сосюр. В Ягелонския университет – както отбелязва Андрейчин – узрява неговата идея, че езикът трябва да се изучава не само диахронно, но и синхронно, като сложна функционираща система. Тази голяма и нова идея, пише Андрейчин, се опитах да разработя на българска почва. Ягелонският университет, където, по думите на Андрейчин, е вселен духът на бележития Ян Бодуен де Куртене, изиграва изключителна роля за научното развитие на Л. Андрейчин (Русинов 1995: 15-16; Русинов 2000: 193).

Принос за рецепцията на идеите на Пражката лингвистика в България имат и Иван Леков и Стойко Стойков.

Към края на 30-те и в първата половина на 40-те години на миналия век идеите на следмладограматическата лингвистика стават водещи в българското езикознание, в това число и в българската граматика. Главните заслуги за рецепцията им принадлежат на Ал. Т.-Балан от първото поколение български езиковеди и на Ив. Леков, Л. Андрейчин и Ст. Стойков от третото поколение лингвисти. След Втората световна война структурната лингвистика, главно нейното функционално направление, налага пълна доминация. Леков се ориентира към проблематиката на славянското езикознание, Андрейчин – предимно към проблематиката на българската граматика и към теорията и историята на книжовния език, а Ст. Стойков се изявява като фонолог, фонетик и диалектолог.

През 1936 г. се слага началото на “жетварските” по думите на Балан години за българската граматика (Балан 1957/1987: 213). В продължение на осем години виждат бял свят шест системни български граматики: П. Ст. Калканджиев “Кратка българска граматика” (Пловдив, 1936); ІІ доп. изд. под заглавие “Българска граматика” (Пловдив, 1938); Н. Костов “Българска граматика” (София, 1939); Ст. Младенов и Ст. Попвасилев [Попвасилев] “Граматика на българския език” (София, 1939); Ал. Теодоров-Балан “Нова българска граматика” (София, 1940); Д. Попов “Българска граматика” (София, 1942); Л. Андрейчин “Основна българска граматика” (София, 1944). Макар и неравностойни по съдържание, те са важен етап в проучванията на съвременния български език. За първи път след продължителната доминация на младограматизма се обръща толкова сериозно внимание върху проблематиката на съвременния български език. Науката има да решава основни въпроси относно системата и структурата на нашия език, на неговата морфология и синтаксис. Изследванията в тази насока значително изостават от равнището както на европейското, така и на българското езикознание. В някои отношения те са дори на равнището на възрожденските ни граматики.

Авторите на шестте системни граматики – Петър Калканджиев, Никола Костов, Стефан Младенов и Стефан Попвасилев, Александър Теодоров-Балан, Димитър Попов, Любомир Андрейчин – имат различна подготовка, престиж и влияние сред културната общественост в България. Широко известни и ценени като специалисти са университетските преподаватели Александър Теодоров-Балан и Стефан Младенов, популярно е и името на Стефан Попвасилев покрай списание “Родна реч”. Петър Калканджиев е преподавател по български език в Пловдивския учителски институт, преди това е учителствал в Севлиево (1911-1920), преподавал е и във Висшия педагогически курс за прогимназиални учители в Бяла черква (за повече подробности вж. Куцаров 1993: 160-171). Димитър Попов пък е лектор по български език във Варненското висше търговско училище. Никола Костов е гимназиален учител, по-късно той продължава да се изявява като лексиколог и лексикограф, съавтор и на други учебници по граматика. Най-млад измежду всички е Любомир Андрейчин, когато през 1944 г. излиза неговата граматика, той е само на 34 години, възраст, на която обикновено се навлиза в науката, особено в езикознанието, където са необходими дълги години за натрупване на знания и умения.

Удивително е, че Андрейчин достига своя връх като учен само на 34 години. Всъщност когато ръкописът на книгата му е готов за печат и през 1942 г. започва печатането й в печатница “Книпеграф” Л. Андрейчин е на 32 години. Такъв случай няма до него, не се повтаря и след него. Любопитен е фактът, че другият връх на българската граматика се превзема от Александър Теодоров-Балан, който, когато издава труда си през 1940 година, е вече на 81 години – преклонна за наука възраст, която малцина и сега достигат. Така двете най-добри български граматики, най-добри и досега, принадлежат, от една страна, на доайена на българското езикознание и изтъкнат представител на първото поколение български лингвисти, дългогодишен университетски преподавател, борец за българщина и висока езикова култура, виден теоретик на българската граматика, отворен до края на живота си за всички новости в европейската лингвистика, от друга страна, на млад учен, защитил наскоро доктората си в Краков, на когото тепърва предстои университетска кариера, изява и небивала популярност като учен лингвист, авторитет в науката, образованието и културния живот на страната. Общо взето, с граматиката си Балан приключва своята научна дейност, с граматиката си Андрейчин започва своята научна дейност. С граматиката на Балан се затваря важна страница в историята на българското езикознание, с граматиката на Андрейчин се отваря не по-малко важна и интересна страница от лингвистичната ни историография. Съдбата е била несправедлива към труда на Балан, чиито послания остават в миналото, и щедро великодушна към Андрейчиновия труд, чиито идеи досега вълнуват българските граматици.

Както много пъти се е подчертавало, „Основна българска граматика” поставя нови научни основи на българската граматична мисъл и предопределя нейното развитие в следващите 50 години. Трудът се отличава с две основни качества: (1) описанието е предимно синхронно, т.е. дава се приоритет на “живата езикова действителност”; (2) в описанието широко е застъпена не само формалната, но и семантичната страна на граматичните явления и категории. Като последовател, както вече се подчерта, на прочутата Краковска славистична школа, чрез която се запознава с идеите на Ян Бодуен де Куртене и на модерната европейска (особено френска и руска) лингвистика от 30-те години на ХХ век, вкл. с идеите на Ф. дьо Сосюр, авторът, без да пренебрегва традициите в българската граматична мисъл, прави опит да опише граматичния строй на съвременния български език като функционална и функционираща система. Това е новост не само за българската, но в голяма степен и за европейската лингвистична практика. При това авторът не пренася механично нови теории и идеи, нито пък робува на наслоенията в тогавашната родна граматична мисъл, а последователно се придържа към даденостите и особеностите на нашия език и ги интерпретира съобразно с посочените принципи.

Граматиката, определена в увода като наука за строежа и употребата на езика, съдържа три основни дяла: Фонетика, Морфология и Синтаксис, като централно място заемат морфологичните въпроси.

В дяла по фонетика се започва с кратка характеристика на писмената система и на отношението буква – звук, след което повече място се отделя на звуковата система. Подробно е описано учленението на съгласните и гласните, което се онагледява и с рисунки на положението на говорния апарат (заимствани от опитното изследване на българското произношение от Ст. Стойков). Класификацията на гласните и съгласните е обобщена в таблица. Внимание заслужава разделът за звуковите промени и закони. Звуковите закони са разделени на съвременни (преглас, премятане, вмъкване и изпущане на звукове) и исторически. Промените се разглеждат с оглед на книжовните правоговорни норми, някои от които всъщност се формулират за пръв път. В множество свои по-късни изследвания и бележки авторът продължава да се занимава с нормите на устната реч и да поставя на вниманието на широката общественост правоговорни проблеми.

Следвайки постановката, че синтаксисът е наука за изречението, а не за употребата на думите, в третата част на граматиката Л. Андрейчин последователно разработва въпросите за строежа на простото и сложното изречение. За първи път тук се говори за обособени части – определения, приложения и обстоятелства.

Изключително постижение за младия автор представя вторият дял Морфология. В него кратко, ясно и прецизно се прави анализ на морфологичната система на съвременния български език във всичките нейни части и аспекти – части на речта, словообразуване, формоизменение, граматични категории, значение и употреба на формите. Дефинира се аналитичният характер на съвременния български език и се изразява становището, че “изоставянето на падежните форми при имената е белег на значително усъвършенстване на езиковата система, до което са се издигнали някои от най-високо развитите езици в света, като френски, италиански, английски и др.” (Андрейчин 1944: 135). По-късно авторът се отказва от опита си да сравнява степента на развитие на езиците според техния синтетичен/аналитичен граматичен строй (Андрейчин 1952/1978: 241-242), което може да се тълкува и като реверанс към синтетичните славянски езици, а по-точно – към съветското езикознание, в което цитираното от Андрейчин становище на датския лингвист Ото Йесперсен е подложено на ожесточено отрицание. В друг свой труд той балансира двете си позиции по следния начин: “Развитието на българския език към аналитизъм трябва да се прецени като вътрешно негово усъвършенстване в рамките на цялата система, без да се счита ни най-малко, че езиците, които не се развиват по този път, са изостанали, тъй като тяхното усъвършенстване върви по други пътища” (Андрейчин 1961: 92). Наблюденията върху именните граматични категории уточняват редица положения, които до излизането на тази граматика се обясняват не съобразно с даденостите на живия език, а предимно в исторически аспект. Така на съвременния български език се приписват вече несъществуващи категории и явления.

Много пестеливо, но точно са формулирани семантиката и функциите на определителния член. Като се коментира изречението Днес не съм чел вестника, се посочва, че “говорещият има наум един определен вестник, който е известен и на неговия събеседник”. В изречението Дрехите му са още здрави, продължава Андрейчин, “формата дрехите означава предмет, който може и да не е познат пряко на събеседника или да не е споменаван преди това, но е “определен” по предположение, като естествена принадлежност на лицето”. С определителния член, пише Андрейчин, даден предмет “се явява в някакъв смисъл известен или “определен” (било от виждане, било от разговор, било по предположение) за лицата, които разговарят”. Според автора определителният член е важна и ценна особеност на българския език, в това отношение нашият език може да се постави наред с френски, немски, английски и други модерни езици (вж. Андрейчин 1944: 139-141).

Ето една интерпретация на същността на определеността, която дълго време след отпечатването на граматиката остава незабелязана, най-малкото подминавана е с мълчание, а вероятно и не е била разбрана в онези години. Днес бихме нарекли този подход към категорията семантико-прагматичен, комуникативен или функционален. Свързването на значението и функциите на определените именни групи с комуникативната ситуация, изказването и речевия акт, с референцията на имената към обекти от действителността е проникновена, по-скоро интуитивна, а не теоретически осмислена трактовка, която в следващите близо 40 години не е подложена на анализ, не е развита в нещо по-голямо от тия бележки нито от самия Андрейчин, нито пък от други български лингвисти. Така например Стоян Стоянов, който отделя голямо внимание на категорията в редица свои изследвания от края на 50-те години до 1980 г., когато е отпечатана монографията му „Граматическата категория определеност в българския език” (вж. Стоянов 1980), съвсем между другото оперира с понятията говорещ и слушащ (Стоянов 1964: 214), предаващ и възприемащ съобщението (Стоянов 1980: 6), напротив, него го занимават въпросите на членуването на съществителните и другите имена в морфологичен, фонетичен и синтактичен аспект, което само по себе си също е необходимо за пълноценното описание на категорията. Теоретичната част от книгата, посветена на същността на категорията, обхваща само 7 страници, докато описателната е разгърната на близо 200. Едва през 80-те години на ХХ век Мери Лакова и Валентин Станков, но без препратка към Андрейчин от 1944 г., наново и разбира се, на съвсем друго теоретично равнище, заговорват за двустранната идентификация на предметите от говорещия и слушащия в комуникативния акт, която се изразява с определените именни групи (вж. напр. Лакова 1983; Лакова, Гаргов 1985; Станков 1987). По някаква иронична случайност в статията на В. Станков дори присъства и подобен, но не идентичен пример с Андрейчиновото съществително вестник (Станков 1987: 71).

Въпросът за същността, значенията и функциите на определителния член не е имал късмета навреме да бъде подхванат в сериозна концептуална дискусия, за да прерасне в нещо повече от тези граматични бележки, тъй както се е случило с въпроса за аналитичния характер на съвременния български език, прераснал, както се знае, в сериозна, шумна и продължителна дискусия, в която взема участие почти цялото българско лингвистично общество от 50-те години на миналия век. Тъй като дискусията е получила доста голяма популярност в родната и чуждестранната българистика, няма да се спирам на нея (вж. напоследък подробното й изложение у Куцаров 2007: 482-513), само ще вметна, че ако формалният тласък за началото на дискусията е статията на Андрейчин от 1952 г. (Андрейчин 1952/1978: 238-254), истинската причина е заложена в принципните различия между Балан и Андрейчин за падежа като категория, а оттам и за степента на синтетизъм/аналитизъм на българския език, изложени съответно от Балан в „Нова българска граматика” (Балан 1940) и „Състояние на българската граматика” (Балан 1947) и от Андрейчин в „Основна българска граматика” (1944). В „Състояние на българската граматика” Балан вече взема критично отношение и по позицията на Андрейчин, когато подлага на преглед граматиката му от 1944 г.

Верен на принципа, че “и сам воинът е воин”, Балан дълги години самотен воюва на много езикови фронтове. Непримирими са различията между Балан и Стефан Младенов по такива важни въпроси, какъвто е въпросът за същността на книжовния език и за неговото място сред другите формации на общонародния български език или пък въпросът за диахронния/синхронния подход към езиковите факти и за граматичните описания на съвременния език. Към края на дългия си жизнен и творчески път Балан отваря сериозна дискусия и с Андрейчин и другите свои опоненти, загубва битката, ако е позволено така да се изразя, но позициите му сериозно стимулират теоретичното осмисляне и обобщение на такива важни лингвистични въпроси, каквито са въпросът за отношението логика/граматика, за граматичните категории в българския език, за интерпретацията на падежите като семантична категория и др. В последните едно-две десетилетия се правят опити възгледите на Балан да се издигнат в негова оригинална теоретична концепция относно “семантичните падежи”, което е малко пресилено. Ако имаше повече време пред себе си, а и сериозно подготвени опоненти, каквито са били по-рано Стефан Младенов и Любомир Андрейчин през 50-те години, Балан вероятно би обобщил оригиналните си граматични възгледи в цялостна теория. Нека все пак имаме предвид, че в 1954 г. той вече е на 95 години…

Андрейчин е сериозен и достоен опонент на Балан и тъкмо на тези негови качества се дължи плодотворността на дискусията за аналитизма на българския език през 1954-1955 г., казано най-общо. Почти всички български лингвисти единодушно застават на страната на младия и перспективен Любомир Андрейчин против концептуалната рамка на Балан. Тази констатация е малко тъжна не защото Л. Андрейчин не е прав, а защото има нещо конюнктурно в позициите на участниците. Българската лингвистика вече се е ориентирала към рецепция на съветското езикознание с всички негови плюсове, но и минуси. Сменила се е научната парадигма, сменили са се и авторитетите. Балан отдавна е “изслужил” професор на Софийския университет, той е на пределна възраст, към него има уважение и почит, но така липсва задълбочено познаване и изучаване на трудовете му. Водещи в тези години, а и в следващите десетилетия са граматичната концепция и идеите на Любомир Андрейчин. Изолацията, в която в голяма степен сам се поставя Балан заради езика си, попречва на съвременниците му и на следващите поколения да вникнат в оригиналните му граматични идеи. Осуетява се възможността да се създаде Баланова граматична школа, която би имала европейско признание.

С тези бележки аз не противопоставям Балан и Андрейчин, нито пък се опитвам да правя градация на двамата. Малко извинително например, за да не си помислят читателите нещо друго, Л. Манолова посочва, че Л. Андрейчин цени много високо Балан и че по различни поводи е изразявал голямото си уважение и признание към неговото научно дело (Манолова 1996: 50). В това не трябва да се съмняваме. Ако липсва пряка приемственост между Балан и Андрейчин, тя се дължи на възрастовите разлики между двамата учени, които са представители на различни поколения български езиковеди, половин столетие дели рождените им дати, а активната им творческа дейност е в съвсем различни периоди.

Най-голям остава все пак приносът на Л. Андрейчин в описанието на глаголната проблематика. Няма историографски труд за българската лингвистика, в който да е пропусната възможността да се отбележи дълбоката и трайна следа, която оставя в българската граматика постижението на Андрейчин в докторската му дисертация, след това в „Основна българска граматика” и в следващите му по-малки граматични трудове (вж. напр. Първев 1975; Иванова и др. 1976; Попов 1982; Русинов 1995; Манолова 1996; Куцаров 2002). В максимално обобщен вид приносите му, фиксирани в „Основна българска граматика”, се състоят в следното: подробно се излага видовата семантика на българските глаголи и видовото образуване; утвърждава се наличието на девет глаголни времена, три от които изказват просто хронологично отношение (сегашно, минало свършено и бъдеще), а останалите – сложно, т.е. представя се хронологичното отношение на самото действие спрямо някой друг посреден момент, а тоя момент се определя от своя страна спрямо момента на говоренето; макар че минало неопределено време се определя като относително глаголно време, все пак то се разграничава от останалите относителни времена и се изтъква съвсем основателно резултативният му характер, срв. “Тая глаголна форма [= приготвил съм се] означава действието в общ смисъл като нещо вече станало в миналото, но актуално като факт или като резултат и в сегашното, а не като конкретно протичащо извършване в миналото” (Андрейчин 1944: 207); уточняват се наименованията на глаголните времена, които впоследствие се възприемат почти без възражения в българистиката; разграничават се непреизказни от преизказни форми, като се въвежда в употреба и самият термин преизказване (срещу така нар. “приказно наклонение” у Ал. Т.-Балан) – един от най-сполучливите български езиковедски термини според Иван Куцаров (Куцаров 1993: 177); редицата от форми за преизказване се разграничава от формалната редица за по-силно преизказване, с което фактически се утвърждава наличие на категория (начин на) изказване на действието с три редици от форми – за пряко изказване, за преизказване и за по-силно преизказване; уточнява се семантиката на двата типа форми на условното наклонение – формите с бих са определени като условно наклонение за възможност, а формите от типа ядвам, търпявам – като условно наклонение за готовност; разграничават се модалните стойности на глаголните форми от чисто темпоралните значения.

Своята теория за глагола и значенията на неговите форми авторът излага още в докторската си дисертация, защитена, както се отбеляза, в Краков през 1936 и отпечатана на полски език в 1938 г. Като се опира на знаменитата, но напълно пренебрегната и забравена студия на Юрдан Трифонов от 1905 г. (“Синтактични бележки за съединението на минало действително причастие с глагола съм в новобългарския език” в „Периодическо списание на БКД в София”, т. 66, 1905, кн. 3-4, стр. 155-192), Андрейчин въвежда категорията начини на изказване с три редици от форми: една за авторско изказване (наречено в „Основна българска граматика” пряко изказване) и две за косвено изказване (наречено в „Основна българска граматика” преизказване) – обикновени форми и емфатични форми (наречени в „Основна българска граматика” форми за по-силно преизказване).

По-късно (1953) Л. Андрейчин възприема тезата на Ал. Т.-Балан за преизказните форми като четвърто българско наклонение наред с изявителното, повелителното и условното.

Накрая ще отбележа, без да правя подробен коментар, на една изненадваща преоценка както на ролята и мястото на „Основна българска граматика” в историята на българската лингвистика, така и по-конкретно на приносите на Л. Андрейчин в областта на глаголната проблематика (вж. Куцаров 2009: 30-42). Според Куцаров след Втората световна война Л. Андрейчин е успял да наложи монопол върху всички помагала по български език, което се е отразило вредно върху развитието на българската граматична мисъл в продължение на 40 години и е създало погрешното впечатление, че Андрейчиновото описание на морфологията на съвременния български език е единствено възможното. Като слабости в това описание са посочени: че темпоралната система включва 9 глаголни времена, че “се признава” съществуването на преизказно наклонение, че се разглежда трети залог, че се игнорират от разглеждане умозаключителните форми и т.н. Куцаров оценява като абсурден наложилия се чрез „Основна българска граматика” термин “минало неопределено време”, но би било добре да се цитира изказаното от Андрейчин мнение още в „Основна българска граматика”: “Терминът минало “неопределено” време е до известна степен условен. Трудно е обаче да се намери друг, по-подходящ термин” (Андрейчин 1944: 240). Особено несъгласие с Андрейчин изразява Куцаров по отношение на неговата система от 9 глаголни времена, като омаловажава и в това отношение приноса му, защото според Куцаров Андрейчин само е успял сполучливо да коригира темпоралната система на Ю. Трифонов, а също и с промяната във възгледа на Андрейчин относно статуса на преизказните форми. Деветчленната темпорална система, установена от Л. Андрейчин още в докторската му дисертация, обаче се поддържа и в най-новите, при това с висок научен принос обобщаващи морфологични трудове, срв. напр. у Ницолова 2008. Разбира се, това не изключва възможността за различни интерпретации, каквито опити впрочем съществуват още преди преждевременната кончина на Андрейчин, напр. от Петър Пашов, Валентин Станков, Георги Герджиков и др.

В по-късните си изследвания авторът изяснява, разширява и задълбочава наблюденията си по редица важни граматични въпроси – за аналитичния характер на българския език, за вида, залога и глаголните времена, за местоименията, предлозите и др. Имал е намерение да преработи труда си, но ранната смърт му попречва да осъществи замисъла си. През 1978 г. граматиката е преиздадена почти без промени (изданието съдържа кратки въвеждащи бележки от Валентин Станков). „Основна българска граматика” е преведена и издадена на руски език под заглавие „Грамматика болгарского языка” (Москва, 1949).

Следва списък на обобщаващите граматични трудове на Л. Андрейчин (без училищните граматики, издадени след Втората световна война).

1. Учебник по граматика за І прогимназиален клас. София: Министерство на народното провсещение, 1942; 2 изд. 1943.

2. Учебник по граматика за ІІ прогимназиален клас. София: Министерство на народното просвещение, 1942; 2 изд. 1943.

3. Основна българска граматика. София: Хемус, 1944.

4. Българска граматика. Помагало за езиково-граматично обучение в гимназиите [съвместно с Н. Костов и Е. Николов]. София: Държавно издателство при министерството на народното просвещение, 1947.
Части: Местоимение; Глагол; Неизменяеми думи.

5. Грамматика болгарского языка. Москва, 1949.

6. Лекции по българска граматика и стилистика. София, 1953 [литопечат].

7. Съвременен български език. Част І. Учебник за І курс на учителските институти [съвместно с К. Попов и М. Иванов]. София: Народна просвета, 1953; 2 изд. 1954; 3 изд. 1956.
Части: Увод; Лексикология; Графика и правопис; Граматиката като наука.

8. Българска граматика и стилистика [Лекции в едногодишната школа по журналистика при ЦДЖ]. София, 1954 [литопечат].

9. Български език. Учебник за педагогическите училища за начални учители [съвместно с Н. Костов, К. Мирчев, Е. Николов и Ст. Стойков]. София: Народна просвета, 1955.
Под редакцията на проф. Л. Андрейчин.
Части: Увод; Местоимение; Глагол; Наречие; Предлог; Съюз; Частица; междуметие.

10. Съвременен български език. Част ІІ. Учебник за І и ІІ курс на учителските институти [съвместно с М. Иванов и К. Попов]. София: Народна просвета, 1957.
Части: Глагол.

11. Български език. За институтите за начални учители [съвместно с Н. Костов и Е. Николов].София: Народна просвета, 1960 [2 прераб. изд.]; ІІІ изд. 1962; ІV изд. 1964; 5 изд. 1972; 6 изд. 1974.
Части: Увод; Лексикология; Местоимение; Глагол; Неизменяеми части; Общи въпроси.

12. Граматика на българския език [съвместно с К. Попов и Ст. Стоянов]. София: Наука и изкуство, 1977.
Части: Фонетика; Глагол.

13. Основна българска граматика [с предговор от В. Станков]. София: Наука и изкуство, 1978.

 

ЛИТЕРАТУРА

Андрейчин 1944: Андрейчин 1944: Андрейчин, Л. Основна българска граматика. София.

Андрейчин 1952/1978: Андрейчин, Л. Към въпроса за аналитичния характер на съвременния български език. – В: П. Пашов (съст.). Помагало по българска морфология. Имена. София.

Андрейчин 1961: Андрейчин, Л. На езиков пост. София.

Андрейчин 2010: Андрейчин, Л. Глаголната система в съвременния български език. София.

Балан 1940: Теодоров-Балан, Ал. Нова българска граматика. София.

Балан 1947: Теодоров-Балан, Ал. Състояние на българската граматика. София.

Балан 1957/1987: Теодоров-Балан, Ал. Четвърто наклонение. – В: В. Попова, Б. Вълчев (съст.). Александър Теодоров-Балан. Избрани произведения. София.

Иванова и др. 1976: Иванова, К., Б. Николаев, П. Пашов, Й. Пенчев, В. Станков. Професор Любомир Андрейчин и българската граматика. – Български език, № 1-2.

Куцаров 1993: Куцаров, Ив. Проблеми на българската морфология. Пловдив.

Куцаров 2002: Куцаров, Ив. Славяните и славянската филология. Пловдив.

Куцаров 2007: Куцаров, Ив. Теоретична граматика на българския език. Морфология. Пловдив.

Куцаров 2009: Куцаров, Ив. Системното описание на морфологията на съвременния български език и приносите на Л. Андрейчин и Ал. Теодоров-Балан. – В: Езиковедски изследвания в чест на чл.-кор. проф. д-р Тодор Бояджиев, проф. д-р Венче Попова и проф. Петър Пашов. София.

Лакова 1983: Лакова, М. Семантика на въпросителните местоименни думи в съвременния български книжовен език във връзка с категорията определеност/неопределеност. – В: Изследвания върху съвременния български книжовен език и неговата история. Известия на ИБЕ, кн. 25. София.

Лакова, Гаргов 1985: Лакова, М., Г. Гаргов. За категорията определеност/неопределеност като семантико-прагматична категория. – Език и литература, № 2.

Манолова 1996: Манолова, Л. Професор доктор Любомир Андрейчин – строител и ревнител на родния език. София.

Ницолова 2008: Ницолова, Р. Българска граматика. Морфология. София.

Попов 1982: Попов, К. Научното дело на видни български езиковеди. София.

Първев 1975: Първев, Хр. Очерк по история на българската граматика. София.

Русинов 1977: Русинов, Р. Ян Бодуен де Куртене и българското езикознание. – Prace językoznawcze, z. 53.

Русинов 1995: Русинов, Р. Любомир Андрейчин – жизнен път и научно дело. Велико Търново.

Русинов 2000: Русинов, Р. История на българското езикознание. Очерци. Велико Търново.

Станков 1987: Станков 1987: Станков, В. За семантичния инвариант на определителния член в българския език. – Български език, № 1-2.

Стоянов 1964: Стоянов, Ст. Граматика на българския книжовен език. Фонетика и морфология.. София.

Стоянов 1980: Стоянов, Ст. Граматическата категория определеност в българския език. София.


Вж. за Любомир Андрейчин:

Известия на Института за български език. Книга ХІХ. В чест на Любомир Андрейчин по случай шейсетгодишнината му. София: Издателство на Българската академия на науките, 1970.
Съдържа:
Ст. Стойков. Любомир Андрейчин; В. Попова. Библиография на трудовете на чл.-кор. проф. д-р Любомир Андрейчин (1931-1969).

Списание „Български език”, ХХVІ, 1976, № 1-2 [IN MEMORIAM. Блоков материал за Л. Андрейчин.]
Съдържа:
К. Мирчев. Чл.-кор. проф. д-р Любомир Андрейчин (6.ІV.1910 – 3.ІХ.1975); К. Иванова, Б. Николаев, П. Пашов, Й. Пенчев, В. Станков. Проф. Любомир Андрейчин и българската граматика; В. Попова, Ст. Жерев, Хр. Първев, Р. Цойнска. Делото на професор Любомир Андрейчин в областта на историята на българския книжовен език; Ел. Георгиева, М. Лилов, Л. Манолова, Вл. Мурдаров. Проф. Любомир Андрейчин и езиковото строителство; Кр. Чолакова. Приносът на проф. Любомир Андрейчин в българската лексикология и лексикография; Т. Владимирова, К. Димчев, М. Иванов, Л. Ставрева. Приносът на проф. Любомир Андрейчин към теорията и практиката на обучението по български език; В. Попова. Библиография на трудовете на чл.-кор. проф. д-р Любомир Андрейчин (1970-1975); П. Ненкова. Поклон пред паметта и делото на проф. Любомир Андрейчин!

Русинов, Р. Любомир Андрейчин – жизнен път и научно дело. Велико Търново, 1995.
Съдържа и списък на литература за чл.-кор. проф. д-р Л. Андрейчин.

Манолова, Л. Професор доктор Любомир Андрейчин – строител и ревнител на родния език. София, 1996.

Изследвания по български език. Сборник с материалите от Националната научна конференция, посветена на чл.-кор. проф. д-р Любомир Андрейчин по случай 85 години от рождението му, 20 години от смъртта му и 50 години от отпечатване на „Основна българска граматика“, Велико Търново, 30-31 март 1995 г. Отг. ред. Р. Русинов. В. Търново: Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий“, 2001.
Съдържа:
Слово на проф. Русин Русинов при откриване на конференцията; Р. Русинов. Любомир Андрейчин – формиране на учения; Т. Бояджиев. Любомир Андрейчин за диалектната основа на съвременния български книжовен език; М. Виденов. Проф. д-р Л. Андрейчин и българската социолингвистика; Хр. Пантелеева. Futurum praeteriti (бъдеще време в миналото) в граматичните трудове на Л. Андрейчин; Р. Йосифова. Проблемите на художествения стил в трудовете на професор Любомир Андрейчин; Ст. Георгиев. Поуките на Любомир Андрейчин; П. Радева. Едносъставните изречения в синтактичните възгледи на проф. д-р Л. Андрейчин; Хр. Станева. Професор Любомир Андрейчин и българската стилистика; К. Цанков. Любомир Андречин за българския речев етикет.

Традиция и съвременност в българския език. Сборник в чест на проф. д-р Любомир Андрейчин, чл.-кор. на БАН. Съст. В. Попова, Б. Вълчев. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2001.
Съдържа:
В. Попова. Проф. д-р Любомир Андрейчин и неговото време; Fr. Sławski. Lubomir Andrejczyn; J. Rusek. Lubomira Andrejczina z Krakowem związki serdeczne; M. Honowska. „Основна българска граматика” Lubomira Andrejczina; T. Szymański. Lubomira Andrejczina “Kategorie znaczeniowe koniugacji bułgarskiej” dziś; Ив. Куцаров. Любомир Андрейчин за някои категории на българския глагол; В. Маровска. Приносите на Любомир Андрейчин за съвременната научна интерпретация на новобългарския перфект; L. Selimski. Lubomir Andrejczyn i słowotwórstwo bułgarskie; В. Зидарова. Приносът на проф. Любомир Андрейчин в изучаването на именната морфологична система; М. Виденов. Проблемата за т. нар. чужди думи през погледа на Ст. Младенов и Л. Андрейчин; W. Stępniak-Minczewa, G. Minczew. Na straży języka. Problematyka kultury języka w działności Ljubomira Andrejczyna; Л. В. Ставрева. Духовната щедрост на един учител.

Любомир Андрейчин – пътят на откривателя. Сборник, посветен на 100-годишнината от рождението на големия български езиковед чл.-кор. проф. д-р Любомир Андрейчин. Пловдив: Амарт, 2010.
Съдържа:
Т. Дерекювлиев. Чл.-кор. проф. д-р Любомир Андрейчин – енергия, отдадена на езикознанието (Вместо предговор); Проф. д-р Любомир Андрейчин, член-кореспондент на БАН. Живот в дати; Verba magistri [откъси от съчинения на Л. Андрейчин]; Verba pro magistro [откъси от статии и др. изследвания върху лингвистичното наследство на Л. Андрейчин от Р. Русинов; В. Попова; П. Динеков; К. Иванова, Б. Николаев, П. Пашов, Й. Пенчев, В. Станков; В. Попова, Ст. Жерев, Хр. Първев, Р. Цойнска; Ел. Георгиева, М. лилов, Л. Манолова, Вл. мурдаров; Кр. Чолакова; Т. Бояджиев; М. Виденов; Ив. Куцаров; В. Маровска; Кр. Чакърова; В. Зидарова; Фр. Славски; Ст. Стойков; К. Мирчев; Л. Ставрева]; Magister et homo [интервюта със сина на проф. Л. Андрейчин доц. арх. Димитър Андрейчин, с Венче Попова, Иван Куцаров, Диана Иванова, Клео Протохристова, Пеньо Пенев]; В. Георгиева. Тематична библиография на трудовете на чл.-кор. проф. д-р Любомир Андрейчин; Фотообектив [фотографии на Л. Андрейчин и на документи].

Списание “Български език”, LVІІ, 2010, Приложение. С почит към строителя и ревнителя на родния език [Любомир Андрейчин].
Съдържа:
Приветствие от зам.-председателя на БАН по повод празника на ИБЕ и 100-годишнината от рождението на чл.-кор. Любомир Андрейчин; Приветствие от директора на Института за български език; Член-кореспондент проф. д-р Любомир Андрейчин (1910-1975). Живот в дати; К. Иванова. За нашия учител проф. Любомир Андрейчин (1910 – 1975 – 2010); В. Попова. Огорчението на оптимиста; Р. Новачкова. За моя учител проф. Любомир Андрейчин с обич; М. Кърпачева. „Краков винаги ми липсва“; Ст. Буров. „Основна българска граматика“ на Любомир Андрейчин в българската граматична историография; Т. Бояджиев. Любомир Андрейчин за диалектната основа на съвременния български книжовен език; М. Томов. Любомир Андрейчин и теоретичните проблеми на българския правопис; Л. Крумова-Цветкова. Приносът на чл.-кор. проф. Любомир Андрейчин към българската лексикография; В. Радева. С тревога за езика и езиковата култура; Вл. Мурдаров. За националното своеобразие на езика ни; К. Чаралозова. Другарю, гражданино, господине; и др.


Библиография на трудовете му:

В. Попова. Библиография на трудовете на чл.-кор. проф. д-р Любомир Андрейчин (1931-1969). // Известия на Института за български език. Книга ХІХ. София, 1970.

В. Попова. Библиография на трудовете на чл.-кор. проф. д-р Любомир Андрейчин (1970-1975). // Български език, ХХVІ, 1976, № 1-2.

В. Георгиева. Тематична библиография на трудовете на чл.-кор. проф. д-р Любомир Андрейчин. // Любомир Андрейчин – пътят на откривателя. Пловдив: Амарт, 2010.

П. Костадинова. Библиография на трудовете на проф. д-р Л. Андрейчин върху глаголната система. // Л. Андрейчин. Глаголната система в съвременния български език. Съст. и превод П. Костадинова. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2010.

Стоян Буров

За Проекта

„Българистично лингвистично наследство. Портрети и творби на български и чуждестранни учени”
Научен проект № 09-422-01/09.04.2014 на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”

За Екипа

Ние сме:

Проф. Стоян Панайотов Буров,

доктор на филологическите науки, ръководител на проекта

Д-р Велин Димитров Петров

Русин Асенов Коцев – докторант

За Контакти

 

 гр. Велико Търново, ПК 5003
 ул. "Теодосий Търновски" №2
 тел: +359 (62) 618 257
 тел: +359 (888) 331 776
 имейл: e.nasledstvo@gmail.com