Иван Пеев Плачков

Иван Пеев Плачков е популярна и заслужила фигура в българския културен и обществен живот след Освобождението до 40-те години на ХХ век. Особено през началния етап от творческото си развитие той е автор на редица трудове по езикови въпроси, някои от тях много задълбочени и новаторски, днес почти напълно забравени.

Безспорни са неговите заслуги към Българското книжовно дружество (БКД) и Българската академия на науките (БАН). През 1901 г. той е избран при доста голяма конкуренция за деловодител на дружеството, а по-късно става секретар на БАН. Сам авторът отбелязва, че е бил на служба в БКД и БАН в продължение на 39 години, когато на 76-годишна възраст подава оставка и се оттегля (Пеев Плачков 1994: 219–220). В посочените „спомени и впечатления“ Плачков отбелязва, че кандидатурата му „била подсказана от покойния [към написването на спомена] пирдопчанин филолог Манол Иванов“ (Пеев Плачков 1994: 220). Манол Иванов и Иван Пеев Плачков са избрани за дописни членове на БКД в една и съща година (1898) и едновременно, на едно и също заседание на Общото събрание – за действителни членове на БКД (15 октомври 1900 г.).

Филологическите приноси на Плачков не са обстойно описани, изследвани и оценени, ако изключим обзорната статия на Р[омео] Чолаков във в. Мир от 14 април 1934 г. (Чолаков 1934: 3) и на М. Григорова в по-ново време (вж. Григорова 1995: 139–148).

Иван Пеев Плачков е съвременник на българските езиковеди от първото и второто поколение, както ще видим, в доста свои публикации той взема критично отношение по техните трудове, но сам той няма филологическо образование. Той е културен и просветен деец, учител, чиновник, журналист, политик, редактор, преводач, но не и университетски преподавател. С изключение на изследването му Идеологическа класификация на българските предлози (1890) – една от първите, ако не и първата отпечатана като самостоятелно издание лингвистична монография в България, той няма фундаментални езиковедски трудове, но е майстор на злободневната оперативна критика по езикови и литературни въпроси и по въпроси на методиката на обучението по български език и литература. Сам изтъкнат преводач от английски, той оставя ценни наблюдения за същността и механизмите на преводаческото майсторство. Плачков започва кариерата си с писане по езикови и литературни въпроси и до края на живота си остава верен на първоначалните си занимания, без да прави тази част от многостранните си интереси своя професия. Това му дава свобода да подбира според актуалността им темите на изследванията и бележките си, при това без да се съобразява с авторитети като Любомир Милетич, Александър Теодоров-Балан и др. Заради критичните си бележки и острия си език той е недолюбван от тях, но фактът, че подхождат с внимание към публикациите му, говори и за неговия авторитет във филологическите среди.

В следващите страници ще се спрем по-подробно на някои от най-важните моменти в неговия живот и дейност.

Той е роден на 7 януари 1864 г. (Ивановден) в Копривщица – дошъл е на този свят с името си, но и дядо му по майчина линия е Иван (Иван Абрашев). Баща му Пейо Плачков произхожда от бедно семейство. Майката на баща му остава вдовица и се принуждава да даде сина си още съвсем малък да слугува и учи занаят у хаджи Иван Абраша. Пейо Плачков израства в това семейство и както понякога се случва, се оженва за неговата дъщеря, която е носил на ръце още когато тя е малко дете.

Родът на майка му е много известен и почитан в Копривщица. Негов прадядо по майчина линия е хаджи Геро Добрович-Мушек (1775–1864), килиен учител, прототип на Любен-Каравеловия герой хаджи Генчо. Хаджи Геро, както пише в спомените си Иван Пеев Плачков, е изучил на четене и писане всичките си 13 деца, вкл. неговата баба. Една от сестрите на баба му (Ивана) е между първите учителки в девическото училище в Копривщица. Най-известен от децата на хаджи Геро става Найден Геров, брат на бабата на Плачков. Баба му се омъжва за Иван Абрашев, в това семейство се раждат няколко деца, между които именно майката на Плачков, Харитина, д-р Спас, завършил медицина във Виена и завърнал се да практикува в Копривщица, както и в Клисура и Панагюрище, а също и Дончо, който става владика под името Доротей. Доротей е бил ръкоположен за владика от гръцкия патриарх в Цариград и е бил софийски, а след това и врачански владика.

Плачков пише, че дължи много на Найден Геров, с когото се е срещал едва ли не всекидневно по времето, когато в 1882 г. става учител в Пловдивската мъжка гимназия и учителства там до 1886, а след това и в периода от 1889 до 1893 г. – с известни прекъсвания. Найден Геров, който се установява в Пловдив още през 1848 г. и е вицеконсул там на Русия от 1857 до 1876 г., след Берлинския договор остава да живее в града до края на живота си през 1900 г., когато умира на 77 години. В този период той се отдава почти изцяло върху подготовката на многотомния си тълковен Речник на блъгарский язык, от който до смъртта му излизат три тома. Първоначално Плачков преподава математика, от която се увлича още в Робърт колеж в Цариград, и френски език, но след това по стечение на обстоятелствата, но и не без въздействието на Найден Геров се отдава на преподаване на български език, литература, логика и психология. Именно под влиянието на Найден Геров възникват неговите изследователски интереси към въпросите на българския език, които той запазва до края на живота си независимо от това с какво професионално се занимава през годините.

Бащата на Плачков, Пейо Плачков, е бил абаджия и търговец на стари неща (ескиджия). Изкупувал от Копривщица и околността чорапи и ги е продавал на прекупчии, които търгували с тях в Цариград и Египет. Половин година баща му ходи на печалба в Цариград, другата половина прекарва в Копривщица.

До Априлското въстание през 1876 г. Плачков завършва четирикласното училище в Копривщица, след което една година се учил да шие при баща си в Кюрчу хан в Цариград. След Освобождението постъпва ученик в Робърт колеж в Цариград – най-реномираното на времето учебно заведение, през което са минали много известни българи – повече от 900 според Орлин Събев. Годините, в които Плачков е ученик в Робърт колеж (1878–1882), са време, през което българите преобладават сред учениците от други народности: арменци, гърци, турци, евреи. През учебната 1878–1879 г. заедно с Плачков учат още 53 българи, през следващата година – 76, през учебната 1880–1881 – 87, през последната година броят нараства на 108. На два пъти през четирите си години в Робърт колеж Плачков успява да вземе по два класа за една учебна година, така че петте редовни класа плюс подготвителния клас той взема за четири години, като последната година успява и да се дипломира (Нашият главен редактор 1929: 4). Според данните, изнесени от О. Събев, Плачков постъпва в колежа едновременно с Васил Белински от Търново, дипломиран в 1884, Ганьо Джабаров от Шумен, дипломиран в 1883, Петър Джамбазов от Тулча, дипломиран в 1883, Никола Златаров от Копривщица, дипломиран в 1884, Илия Г. Иванов от Крушево (Македония), Сава Иванов от Шумен, Васил Икономов от Дряново, дипломиран в 1884, Борис Кисимов от Търново, дипломиран в 1884, баща на артиста Константин Кисимов (Събев 2015: 262), Димитри Михайловски от Елена, дипломиран също в 1884, Давид Панайотов от Търново, Паскал Рачов също от Търново, дипломиран в 1884, Васил Станчов и Димитър Стефанов от Сливен, Сандю Тенев от Казанлък, Христо Фарашев от Елена, дипломиран в 1884.  Любопитна подробност е, че през последната година от пребиваването си в колежа (1881–1882) Иван Плачков се засича с Христо Геров – син на Найден Геров (Събев 2015: 244–245).

За пребиваването си в Робърт колеж „американският възпитаник“, както се самоопределя Плачков, разказва в спомените си (Пеев Плачков 1994: 141–148). Дадени са интересни подробности относно обучението и възпитанието на колежаните, учебните предмети, методите на преподаване и изпитване, отношенията между преподавателския персонал и неговите възпитаници.

Веднага след дипломирането си в колежа той се завръща в Източна Румелия, в чиито граници е и родната Копривщица. През м. септември 1882 г. той е назначен за второстепенен учител в Пловдивската мъжка гимназия по математика и френски език. В спомените си Плачков пише, че е харесвал математиката още от колежа; същевременно обаче в практиката си като учител се сблъсква с еднообразието в преподаването на математика, и то по такъв начин, че задачите и упражненията да бъдат по силите и на посредствените ученици (Пеев Плачков 1994:149). Него започва да го интересува българският език, чиито книжовни норми са още неустановени, в процес на устройство е и правописната система, следи ожесточените езикови спорове в печата, особено източнорумелийския, и сам се изкушава да взема участие в тях.

Обстоятелствата му помагат да поеме преподаването на български език от 1894 г. Когато става учител, в Пловдивската мъжка гимназия той заварва като учители Петко Каравелов (по история, логика и психология), Петко Рачов Славейков (по български език) и Иван Славейков, син на Петко Славейков, (по френски език), завършил също като Плачков Робърт колеж през 1871 г., които са намерили убежище в Пловдив след установяването на Режима на пълномощията (1881 г.).

След края на режима (декември 1883 г.) те се оттеглят от учителството и така Плачков поема преподаването от П. Р. Славейков и П. Каравелов по български език, логика и психология в горните класове. В Пловдивската гимназия той учителства до преврата на 9 август 1886 г., след който прекарва в оставка около 6 месеца. Той пише: „Цели шест месеца ходих свободен из пловдивските улици и писах фейлетони в едничкия вестник, който се издаваше от Семерджиева в Пловдив, вестник „Пловдив“ (Пеев Плачков 1994: 32). В спомените си Плачков акцентува върху факта, че е подал оставката си като учител демонстративно със следната мотивировка: „Не желая повече да служа в едно училище, дето липсва всякакъв ред и дисциплина“ (Пеев Плачков 1994: 31–32). Това е направило впечатление на тогавашния министър на просвещението Тодор Иванчов, който не е могъл да се начуди как в онова смутно време Плачков е избягал от „тихото пристанище“ и е дал повод на него да се гледа като на „неблагонадежден“ млад човек.

Тодор Иванчов назначава Плачков за учител в Софийската мъжка гимназия през 1887 г. В София Плачков учителства до учебната 1888–1889 г. вкл., след което „по собствено желание“ от началото на учебната 1889–1890 г. се завръща в Пловдивската мъжка гимназия. Не можахме да се доберем все пак до причините, поради които той доброволно напуска София и се връща в Пловдив. Този момент от биографията на Плачков остава неясен, нищо не се намира и в спомените му. Там той работи до 1893 г., след което пак „по собствено желание“, но не и без помощта на министър Георги Живков (Пеев Плачков 1994: 204) окончателно се установява в София, където отново става учител в мъжката гимназия до 1895 г. Интересна е историята откъде Георги Живков познава Плачков и защо му помага отново да започне работа в Софийската мъжка гимназия, но на нея ще се спрем на друго място.

По време на грипната пандемия, обхванала и България през 1889–1890 г., Плачков сериозно се разболява, започва да кашля и да повръща кръв, та както пише, в началото на 1890 г. вече е бил „на смъртно легло“ (Плачков 1908: 127). Болестта се проточва във времето и храченето на кръв ту се усилва, ту намалява, поради което Плачков решава да предприеме пътуване до Египет, където се надява, че сухият въздух ще му помогне да укрепи здравето си. След маса неизбежни за времето си перипетии Плачков заминава за Египет на 10 октомври 1890 г. и прекарва там зимата. Пътуването и престоят в Египет са описани от Плачков твърде колоритно в пътеписа му В Египет за цяр, публикуван първо в сп. Мисъл от 1895 г.

Пътеписът, номиниран от автора като „фейлетон“, има жанрови достойнства, които представляват интерес за изследователите на българското пътеписно наследство[1]. В текста си Плачков изглежда силно повлиян от творческия маниер на Марк Твен и от екзотичните описания, които той прави на градове, старини и туристически обекти. Докато е още в Цариград, преди да се качи на парахода за Александрия, той си купува Марк-Твеновия роман пътепис Mark Twains Pleasure Trip on the Continent of Europe[2] и на няколко места в пътеписа си цитира големи откъси от романа (описанието на Смирна, което включва и на друго място освен в пътеписа си), страницата, отделена на Гърция, пирамидите и сфинкса край Кайро). Години след пътуването той не забравя за „славното съчинение“ от „славния американски писател“ Марк Твен (Плачков 1908: 169), превежда романа на български и го издава в 1911 г. под заглавието Ново поклонение (The new pilgrim’s  progress) : Обиколка от Неапол до Кайро през Атина, Цариград, Севастопол, Смирна, Ефес, Дамаск, Йерусалим, Александрия и пр. (София: Книж. Д. Голов).

След завръщането му в България, след като прекарва и лятото в Копривщица, постепенно до есента на 1891 г. кръвохраченето спира и здравето му окончателно се възстановява. Така Плачков се разминава с туберкулозата, която е бичът на човечеството по онова време, отнесла в гроба толкова много и млади, и стари хора. В по-сетнешните си спомени Плачков многократно се връща към времето, когато е боледувал, и смята, че просто е извадил късмет. Това боледуване слага отпечатък върху целия му жизнен път, изработва си здравни правила, които безусловно спазва.

Учителският му период в Пловдив ще бъде запомнен и с една друга важна подробност: важна както за биографията на Плачков, но с още по-голямо значение за творческото развитие на Пейо К. Яворов, който в продължение на две учебни години (1891–1892 и 1892–1893) е бил ученик на Иван П. Плачков в мъжката гимназия.

Пейо Яворов се записва в четвърти класически клас на Пловдивската мъжка гимназия на 15 септември 1891 г. Тук по български и старобългарски език му преподава Иван П. Плачков, който именно го насочва да стане абонат на започващото да излиза от януари 1892 г. списание за литература, наука и критика Мисъл на д-р Кръстьо Кръстев. Яворов става абонат на списанието и го получава от неговата първа годишнина (Найденова-Стоилова 1959: 27). Известно е от литературната история каква роля изиграва Мисъл за творческия път на поета – особено след публикуването на поемата Калиопа в първата книжка от десетата годишнина (1900 г.) на списанието.

Би могло да се твърди, че Плачков, помогнал за ориентирането на Яворов към сп. Мисъл, изиграва важна роля във формирането на неговите литературно-естетически възгледи и вкусове. По-късно, през 1903 г., когато вече е излязла първата му стихосбирка Стихотворения (1901), Яворов подарява на някогашния си учител в Пловдивската мъжка гимназия Иван П. Плачков екземпляр със следното посвещение „Господину Ив. Пееву – авторът“ (Найденова-Стоилова 1959: 193). Освен това има косвени свидетелства, че тъкмо Плачков, като негов учител по български език и литература, насърчава своя ученик в писането. В своята Автобиография, диктувана на Владимир Василев, когато вече е бил сляп, и макар и недовършена публикувана в Златорог (ХХ (1939), кн. 8, стр. 399-403), за ученичеството си в Пловдив, където пропушва, но и прописва, между другото Яворов заявява: „Там [в Пловдив] почнах и да пиша стихове. Помня, че направих описание на Чирпан в стихове, но описах по-скоро Търново, отколкото Чирпан (един град, разположен амфитеатрално – както са ми разправяли за Търново). Учителят го хареса, но каза: – Много фантастично, в Чирпан няма такива работи; каза ми обаче да пиша... Прочух се и почнах да пиша домашни работи на учениците, за пакет тютюн“ (Яворов 1979: 460). Доста по-категорично за влиянието на Плачков върху Яворовите първи творчески опити пише сайтът на Профилирана гимназия „П. К. Яворов“ – гр. Петрич: „След като завършва Чирпанското трикласно училище, през 1891 той се вписва в IV  клас на Пловдивската класическа мъжка гимназия. Голямо влияние върху него оказва Иван Пеев Плачков, който открива, че момчето притежава литературен талант. Поощрява го, като го насочва каква литература да чете и го съветва да се абонира за новото литературно списание „Мисъл“. Тогава той започва да пише първите си стихове“ <http://www.gimnaziapetrich.com/105510721090108810861085.html>

Плачков има творчески контакти с д-р Кр. Кръстев още от 1891 г., когато Кр. Кръстев издава месечното списание Критика (печатано в Пловдив от Д. В. Манчов), става сътрудник на списанието с един превод от английски на статията на Е. Дилън Съвременната руска литература, публикуван в кн. VII – VIII, стр. 267–271, и с продължение в кн. IX – X, стр. 328–332. Emile Joseph Dillon (1854 – 1933) е писател, журналист и лингвист, руски кореспондент на „Дейли телеграф“ от 1887 до 1914 г. Плачков, близък сътрудник на д-р Кръстьо Кръстев  от първата годишнина на списание Мисъл (1892), публикува множество интересни статии, бележки и злободневни материали. Според Вл. Янев има данни, че именно Плачков предлага името на списанието (Янев 2007). Плачков и д-р Кр. Кръстев водят оживена кореспонденция, която заслужава отделно специално проучване. От допълнително проучване се нуждае и въпросът за авторството на названието на списанието.

През февруари 1895 г., по инициатива на тогавашния министър на просвещението Константин Величков, се взема решение за учредяване на 35-членен висш учебен съвет – орган на министерството, в който участват представители на просветната администрация, академични преподаватели и учители и директори на училища. Предвижда се между сесиите на съвета да заседава нов орган – Постоянен учебен комитет от петима членове, трима от които се избират от Висшия учебен съвет между членовете му и двама се назначават от министъра (Василев 1925: 29–33). След проведените избори членовете на съвета са утвърдени на 14 юни 1895 г., а първата му редовна сесия се е състояла в периода от 25 август до 23 септември същата година. Иван Пеев Плачков бива назначен за член на съвета. На 22 септември 1895 г. учебният съвет избира тримата свои представители за членове на постоянния комитет: Иван Пеев Плачков – първостепенен учител в Софийската мъжка гимназия, Георги Табаков – директор на Търновската мъжка гимназия, и Стоян Заимов – първостепенен учител в Кюстендилското педагогическо училище. От 1 октомври 1895 г. те – заедно с двамата представители на министъра, Стефан Лафчиев – главен секретар на министерството, и Тодор Бенев – директор на Педагогическото училище в Силистра, получават назначение като членове на Постоянния учебен комитет. Комитетът има свой щат, като петимата членове получават по 6600 лева годишна заплата, отделно от това комитетът има секретар, архивар, писари и др. (Василев 1925: 64).

Решаваща за избора на Плачков като член на постоянния комитет е проявената от него дейност по време на първата сесия, която му спечелва симпатията и доверието на всички членове на съвета (Нашият главен редактор 1929: 4). Министрите на просвещението се сменят, след Величков министър става Иван Вазов, след него – Тодор Иванчов и Димитър Вачов, а Плачков остава на щат в Постоянния учебен съвет до ноември 1900 г., когато самият той е избран за министър на просвещението.

На Постоянния учебен комитет се възлага да започне издаването на официален печатен орган на министерството, какъвто дотогава не е съществувал, а именно списанието Училищен преглед, което трябва да излиза в края на всеки месец (Василев 1925: 62). Първата книжка на списанието излиза януари 1896 г. В спомените си Плачков подробно се спира на този въпрос: той става пръв редактор на Училищен преглед (Пеев Плачков 1994: 109). Не само това, той е между най-редовните автори на статии, материали и бележки – особено докато е член на постоянния комитет. Така напр. през първата година на списанието (1896) той има общо десет публикации, през втората пет и т.н. За да отговаря списанието на тогавашните европейски стандарти, Плачков въвежда азбучни показалци за всяка от годишнините. Списанието, за което абонирани са се смятали всички български училища, бързо добива авторитет, защото в него се печатат както официални материали – речи, доклади, отчети, методически упътвания, списъци на одобрени учебници, помагала, книги, движение на училищния персонал и др., така и оригинални и преводни статии за развитието на учебното дело у нас и в чужбина, научни статии, статии по методика, хроникални бележки и др. под.

Плачков правилно отбелязва и друга една заслуга на списанието: „Това списание стана причина да се заговори за педагогика и за педагогическа наука и между учителите от средните учебни заведения. Дотогава се смяташе, че педагогическа подготовка е необходима само за ония, които се подготвят за учители в основните училища“ (Пеев Плачков 1994: 112).

Редактирането на списанието, което Плачков основателно смята за своя рожба, му отнема много време и почти напълно му приковава вниманието. Не е трудно да се забележи, че след появата на Училищен преглед почти секват многобройните дотогава публикации на Плачков в Мисъл и Българска сбирка. С малко прекъсване списанието излиза до 1949 година.

През 1898 г. Иван Пеев Плачков е избран за дописен член на Българското книжовно дружество от Главното събрание на дружеството, състояло се на 10 ноември 1898 г., заедно с Манол Иванов, Беньо Цонев и др., общо 32 души (Документи за историята 1966: 197). Две години по-късно той става действителен член на Българското книжовно дружество – огромно признание за вече прочуващия се творец, преводач, администратор и общественик. Одобрен е на заседание на Историко-филологическия клон на дружеството от 4 октомври 1900 г. по предложение на Иван Славейков и Васил Кънчов (Документи за историята 1966: 247). На 15 октомври Общото събрание утвърждава избора. Още една година по-късно е избран за деловодител на Българското книжовно дружество, след което многократно е преизбиран – чак до края на м. март 1940 г., когато след един скандал си подава оставката (Летопис 1943: 24–25). Междувременно след преобразуването на БКД в Българска академия на науките (1911) неговата длъжност от деловодител също се преобразува в секретар на БАН.

За деловодител той е избран от Общото събрание на 2 декември 1901 г. (Летопис 1902: 48). Плачков не е присъствал на това заседание на Общото събрание. Предложението идва от д-р Манол Иванов, който също като Плачков през 1898 г. става дописен член, а през 1900 г. – действителен член на БКД (Пеев Плачков 1994: 220). По този повод Л. Милетич, който също е бил кандидат за длъжността, пише на проф. Ватрослав Ягич – титуляр на катедрата по славянска филология във Виенския университет: „Пеев е доста енергичен човек. За избора си той трябва да е благодарен най-вече на това, че има приятели в партията на Стоилов, един от които е и Бобчев, а в Книжовното дружество има още доста много членове на тази партия. Докато гласовете на останалите членове на Дружеството са се раздвоили между тримата кандидати (един от които бях и аз), победиха гласовете, дадени за Пеев, макар да бяха по-малко. Ето така се правят изборите в учените дружества у нас, а е възможно така да е и в други страни“ (Милетич 1996: 97).

Дейността на Плачков като деловодител на БКД и секретар на БАН заслужава да бъде разгледана подробно на друго място.

Важен обрат в живота и кариерата на Плачков настъпва в края на 1900 г., когато по покана на Тодор Иванчов става министър на народното просвещение и остава такъв в безпартийния кабинет на Рачо Петров (27 ноември 1900 – 20 февруари 1901). Плачков пише, че за късото време, през което е министър, успява да свърши две работи, с които по-късно се гордее: изменение в една инструкция, която отваря възможност дори при провинения извън училището членовете на учителските дружества да бъдат съдени и наказвани не като обикновени граждани, а като учители; наредба-правилник, която дава гаранции за правилно процедиране при уволнението на учителите. С тоя правилник, пише Плачков, учителите стават почти несменяеми (Пеев Плачков 1994: 34–35). В Летописа на просветното министерство се казва, че Правилникът за местенията и уволненията на учителите в основните и средните училища създава известен стабилитет, но ограничава правата на учителските съвети в гимназиите и увеличава властта на директорите (Летопис 1995: 30).

След изборите през 1901 г., когато се съставя кабинетът на Каравелов-Данев, Плачков освобождава министерския пост, но не се завръща на предишната си работа, а поема пътя на партийно-политическата и обществена дейност като член на народната партия. Става помощник-редактор във в. Мир по покана на своя кръстник и редактор на вестника Михаил Маджаров. Като такъв той работи до 1912 г., когато оглавява редакцията на в. Мир и е главен редактор на вестника до края на 1934 г.

За втори път става министър на просвещението в периода от 1 октомври 1912 г. до 4 юли 1913 г. в кабинетите на Иван Евстратиев Гешов и д-р Стоян Данев. Плачков ръководи министерството по време на балканските войни и не успява да осигури нормалното протичане на учебната година (Летопис 1995: 40). По-късно Плачков ще се пошегува, че колкото месеца е бил министър през 1912–1913 г., приблизително толкова месеца е бил и затворник в V участък в София и в Шуменския затвор през 1922–1923 г. От 1936 г., когато е освободен от поста главен редактор на в. Мир, 72-годишният Плачков остава още няколко години с една-единствена длъжност, нещо, което не му се е случвало в последните 50 години, – секретар на БАН, до края на м. март 1940 г., когато окончателно се оттегля от всякаква активна дейност. Това, от което обаче не се отказва до последния си дъх, е писането, писането, което цял живот, като се започне от 1883 г., т.е. близо 60 години, е неговото призвание, неговата стихия. Действително първата му публикация се появява през 1883 г., но той почва да пише още като ученик в Копривщица. В спомените си той разказва: „По време на въстанието [Априлското въстание] аз бях на възраст 11–12-годишен, но в едно тефтерче държах редовно бележки за всичко, водех нещо като дневник, който е бил предаден от домашните после, когато постъпих за ученик в американския колеж в Цариград, Робърт колеж, на видния участник във въстанието Никола Беловеждов, и той ми казваше, че използвал бележките ми като материал, когато след Освобождението писа своята книга за въстанието“ (Пеев Плачков 1994: 12–13). В последните две години от живота си той написва и спомените си. Желанието му да ги види „напечатани в отделна книжка“ (Пеев Плачков 1994: 10), се осъществява едва през 1994 г. благодарение на изданието на В. Николова и Ел. Нончева „Из гънките на миналото“. Спомени и впечатления“ (София: АРГЕС). Спомените са издадени в техния пълен обем, без съкращения и при запазване на стила и езика на автора.

Умира в София на 16 август 1942 г. На 17 август на челно място във в. Мир редакцията публикува следния материал, придружен със снимка на Плачков като възрастен човек:

             „След дълго боледуване почина вчера Иван Пеев-Плачков.
               Скръбен ден.
               Семейството му загубва свиден баща, журналистиката – един от стожерите си.
               Иван Пеев-Плачков работи с перо 55 години.
               Брулен бе през това време от какви ли не капризи на живота, люшкан бе от вятъра на много събития, изкушаван бе от изгоди и кресливи награди и все пак през полувековната си журналистическа дейност работи с оная добродетел, която е присъща само на доброто старо време.
               Беше с всекиго внимателен. Имаше забележително буден дух, работеше години наред, без ад си почива, без да търси награда, без следа от човешка корист.
               Беше и ще си остане символ на нравствена чистота и трудолюбие.
               [...]
               Най-дълбоки следи остави Пеев в полето на журналистиката. Най-живо свързва името си с името на в-к „Мир“. [...]
               Като редактор прояви голяма житейска опитност.
               Той знаеше ползата от умереността в обществения живот и затова целта му бе да задържи вестника на равнището на една достойна обективност. В това отношение той успя и тъкмо с това създаде традиция в списването на в. „Мир“. [...]
               Иван Пеев-Плачков – лишеният от креслива амбиция публицист, чувствителният и справедлив общественик, човекът, който даде лик на „Мир“, като го направи изказител на всички честно изразени мисли, създателят на епоха в нашето вестникарство, ни вече напусна.“

(в. Мир, бр. 12601/17 август 1942) 

В същия брой скръбни съобщения публикуват министерството на просвещението, управителният съвет на издателство в. Мир, Копривщенската дружба в София. Погребан е същия ден, слова произнасят А. Манев от името на министерството на народното просвещение, проф. д-р Ст. Петков от БАН, Ал. Дякович от Дружеството на столичните журналисти, Ф. Т. Доев от името на Копривщенската дружба в София. На опелото присъстват много представители на официалните власти, на културния, обществен и научен свят. Тук са представител на царя, министърът на народното просвещение проф. Б. Йоцов, столичният кмет, директорът на печата, бивши министри, чиновници от министерството на просвещението, професори, членове на академията на науките, журналисти (в. Мир, бр. 12602/18 август 1942). 

***           

Липсва пълна библиография на съчиненията на Иван Пеев Плачков. Трудно е и да се състави, защото в продължение на близо 60 години Плачков публикува, твърде често и под псевдоними, извънредно много материали – книги, студии и статии, вестникарски бележки, обзори, рецензии и отзиви, преводи, издава христоматии в помощ на обучението по български език и литература и др. Много от материалите, които публикува във в. Мир, остават неподписани от него.           

Той е автор на следните книги:

1. Иван Пеев Плачков. Гусла, най-нови лирически и епически стихотворения от Ивана М. Вазова. Критика от Ив. П. Плачков. Пловдив: Областна печатница, 1883. 16 стр.

Брошурката, състояща се само от 16 стр., е плод на една младежка (тогава авторът е само на 19 години) и доста необмислена постъпка на Плачков. Подтикнат от политическите противници на Иван Вазов, той не просто критикува стихосбирката на Иван Вазов „Гусла“ (Пловдив, София, Русчук: Хр. Г. Данов, 1881), но и се подиграва с личността на поета, като му отрича всякакъв талант. Вазов не остава длъжен на Плачков и публикува стихотворение, в което нарича злополучния автор на критиката „На разума напук [...] даскал Плачков критик“ (Пеев-Плачков 1940: 74). Следва нова язвителна публикация на Плачков във в. „Южна България“, I, 1883, бр. 46 от 17 ноември 1883 (Пловдив): 

До редакцията на в. „Южна България“ в Пловдив 

Господин Редакторе!
За да ся освети публиката и за да ся удовлетвори и утеши наший многопопулярен народен Литератор-Поет г-н Иван Вазов, моля вместете в почитаемий си лист следующето мое опровержение.

ОПРОВЕРЖЕНИЕ

     Аз, долуподписаний, публично заявявам, че съм сбъркал, дето „на разума напук“  съм станал критик и в брошурата си от 16 август 1883 г. съм нарекъл г-н Иван Вазов, родом от Сопот, само Версификатор без ритъм, а не – и Поет. Това не е истина – г-н Вазов е Поет: Поет, казвам, който би направил чест на коя да е европейска литература
     До това заключение додох, като направих едно сравнително оценение на някои от г-н Вазовите съчинения, от което става явно, че те притежават всичките достойнства и превъзходства на съчиненията на Гоголя, Некрасова и други велики руски и френски литератори, и то до такава степен, щото человек, като чете някои от тези последните, мисли, че чете превод от г-н Вазовите съчинения: както що ся вижда и от в. „Съветник“, година първа, брой 35.
     Ако и при това мое заявление биха ся намерили някои неверни Томовци, които заедно с моята брошурка не искат да припознаят г-н Вазова за поет, то нека да почакат и не след дълго време ще им ся представи случай „да турят пръстието си“ на ония части от г-н Вазовите съчинения, които буквално приличат на някои части от съчиненията на Гоголя, Некрасова и пр., и по този начин да ся уверят

Пловдив, 7 ноември 1883
„На разума напук“ критик
ДАСКАЛ ПЛАЧКОВ           

На следващата година Иван Вазов обнародва във в. „Народний глас“ (Пловдив) в три последователни броя от м. януари 1884 г. сатиричната поема Кихавицата на Салюста, в която осмива под фиктивни имена всичките си противници, вкл. Плачков. В поемата той е наречен „премудрий наш Маймунус Флаций, във критиката гений лют“ (вж. Вазов 1975: 178–191, а също пак там, стр. 538).

По-късно Плачков изпитва дълбоко съжаление, че е имал наивността да осъжда Вазов, за да привлече вниманието върху себе си (Плачков 1940: 74). Той публикува няколко статии и бележки, с които се опитва да изтъкне таланта на Иван Вазов като поет и писател и да изглади отношенията си с него. Първо публикува статията „Един чужденец за нашата литература“ в сп. Мисъл, II, 1892, № 1, в която разказва за уж излязлата наскоро в Англия книжка на някой си Джон Уипърсън „Бележки върху новата българска литература“. Целта на мистификацията е всъщност да се даде положителна оценка на поетическото творчество на Иван Вазов на фона на цялата останала наша литература, квалифицирана като „чиста ашлама“. И по други поводи Плачков пише положителни отзиви за книгите на Вазов. След смъртта на поета през 1921 г. той публикува в литературния лист Развигор, бр. 39/28 септември 1921 г., кратката статия „Две думи върху теорията за фасулковците“, в която защитава таланта на Вазов и значението на неговото творчество от „разни бездарници“, които се гордеят „със своите мъгляви и неразбираеми писания“. Визира се високомерното отношение на Пенчо Славейков към българските читатели, които той в предговора към второто издание на Яворовите стихотворения от 1904 г. нарича фасулковци и диваци, неспособни да оценят високото и чисто изкуство. За своя „грях“ към Вазов и опитите за „изкупление“ Плачков подробно разказва в мемоарната си книга Из гънките на миналото (1994, стр. 148–156) и особено в  спомена Из времето на Вазова, публикуван в края на живота му (вж. Пеев-Плачков 1940: 74–78). 

2. И. Пеев-Плачков. Идеологическа класификация на българските предлози. Пловдив: Дружествена печатница „Единство”, 1890.           

      [Рец.] Л. Милетич. // Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 5. София, 1891.

      [Рец.] В. Попович. // Периодическо списание на БКД, кн. ХХХІХ, 1892.           

3. Иван П. Плачков. Бележки, очерки и фейлетони 1884-1900. София: Издава книжарницата на Д. Голов, без год. [1908][3].

        Съдържа:

  1. Етикетология (Психологическа студия), 5 – 8. (Южна България, ІІІ, бр. 187/ 1 май 1885)
  2. Та и па (Синтактични бележки), 9 – 19. (вж. по-долу)
  3. Нов фейлетон (Мисли върху съединението на Северна България с Южна), 20-25. (Съединение, ІV, бр. 10/3 юли 1886)
  4. Воля (Из записките ми по психология от 1885 г.), 26-33.
  5. Как се правят книги (Из съчиненията на Уошингтън Ървинг, превод от английски), 34-42. (Библиотека Свети Климент, ІІ, 1890, кн. ІХ.)
  6. Литература и демокрация. Реч, държана през 1887 год. на студентите от лондонското дружество за разпространение [на] университетско образование между широката публика, от Джон Морли (Превод от английски), 43-62. (Библиотека Свети Климент, І, 1889, кн. ІV.)
    [Първа публикация под заглавие За изучаванието на литературата, стр. 375-390]
  1. Един чужденец за нашата литература, 63-72. (Мисъл, ІІ, 1892, кн. 1.)
  2. Българите спрямо своя език, 73-83. (Мисъл, ІІ, 1892, кн. ІV-V.)
  3. Равномерни конструкции из българската литература, 84-96. (Мисъл, ІІІ, 1893, кн. ІV-V.)
  4. Един букет противоречия (Из една аудиенция), 97-102. (Мисъл, ІІІ, 1893, кн. VІІ.)
  5. Един чужденец за българската интелигенция, 103-114. (Мисъл, ІІІ, 1894, кн. ХІІ.)
  6. Да е магия, не е магия, 115-117. (Мисъл, ІV, 1895, кн. ІХ-Х.)
  7. Лъжете да лъжем!, 118-121. (Мисъл, V, 1895, кн. 1.)
  8. В защита на Стамболова, 122-124. (Мисъл, V, 1895, кн. ІІІ.)
  9. В Египет за цяр, 125-175. (Мисъл, V, 1895, кн. ІІІ; кн. ІV.)
  10. Какво рекоха хората, 176-190. (Мисъл, V, 1895, кн. ІV.)
  11. Поклон пред лика на поета Вазов (Бележки по случай юбилея му), 191-193. (Българска сбирка, ІІ, 1895, кн. VІІІ.)
  12. Интелигенция и политика, 194-201. (Мисъл, V, 1895, кн. ІХ-Х.)
  13. Анархизмът и социализмът като два полюса на обществения живот, 202-207. (Сбирка от нови и интересни четива, премия на сп. Надежда, І, 1900.) 

 

в. Мир, бр. 2410/7 май 1908

 

4. Ив. Пеев-Плачков. Очерки и бележки по учебното дело. София: Печатница на С. М. Стайков, 1911.

Съдържа:

  1. Училищното законодателство у нас (По повод законопроекта за народното просвещение от 1900 г., внесен в Народното събрание същата година), 5-34 (в. Мир, 1900, бр. 841-860.)
  2. Факти и размишления за образованието на възрастните (По случай един официален рапорт за английските политехникуми, обнародван в официалното английско издание Special Reports on Educational subjects, и по случай няколко речи на Леон Боржуа, печатани под наслов “L’Education de la démocratie française), 35-47 (Училищен преглед, IV, 1899, 1264-1278.)
  3. Нуждата от висше педагогическо образование, 48-60 (Училищен преглед, III, 1898, 26-40.)
  4. Гражданско възпитание (Окръжно, издадено от автора в качеството му [на] министър на народното просвещение по случай апела на държавния глава да се положат грижи за гражданското възпитание, отправен към кабинета в 1900 година, месец ноември), 61-65 (Държавен вестник, 1901, бр. 8.)
  5. Учителски сдружавания, 66-86 (Дневници на Висшия учебен съвет за 1899 год., стр. 149-215.)

а) Реферат, прочетен от автора на 9 август 1899 г във Висшия учебен съвет, 66-77;

б) Реплика, направена на 11 януари 1899 в заседанието на Висшия учебен съвет, 77-86

  1. Учебни директорски ревизии, 87-102 (Училищен преглед, V, 338-353.)
  2. Обучението по български език (По случай на една ревизия в 1896 г.), 103-121 (Рапорт до министъра на народното просвещение) (Училищен преглед, II, 562-581.)
  3. Бележки за нашите читанки и христоматии, 122-129 (Български преглед, ІІІ, 1896, № 7-8, 205-213.)
  4. Корелация между синтаксиса и стилистиката (Няколко бележки по преподаването на български език в III клас на девическите гимназии и в IV на мъжките), 130-139 (вж. по-долу)
  5. Първи уроци по френски език, 140-144 (Училищен преглед, II (1897), стр. 1094-1098.)
  6. Една важна конкуренция, 145-147 (Българска сбирка, II, 1895, 307-309.) 

5. Иван Пеев-Плачков. Д-р К. Стоилов. Живот и обществена дейност. София: Древна България, 1930.

6. Иван Евстратиев Гешов. Възгледи и дейност. София: БАН, 1926.[4]

7. Иван Пеев Плачков. Из гънките на миналото. Спомени и впечатления. Съст. В. Г. Николова, Е. Нончева. София: АРГЕС, 1994.           

Иван Пеев Плачков остава в историята на образователното дело в България със своите христоматии в помощ на обучението по български език и литература: Христоматия за І клас (София: Д. Голов, 1905) (четири издания); Христоматия за I гимназиален клас. В 2 дяла (Пловдив: Хр. Г. Данов, 1911); Христоматия за ІІ клас (София: Д. Голов, 1905) (четири издания); Христоматия за втори гимназиален клас в два дяла (Пловдив: Хр. Г. Данов, 1911) (5. доп. изд. Пловдив: Хр. Г. Данов, 1921); Христоматия за ІІІ клас. С подробен учебен показател (Пловдив: Д. В. Манчов, 1894) (шест издания); Христоматия за ІV клас. С подробен учебен показател (Пловдив: Хр. Г. Данов, 1893) (шест издания); Христоматия за V клас. С речник за малко познатите думи (Пловдив: Д. В. Манчов, 1897) (6. доп. изд. Пловдив : Хр. Г. Данов, 1923) и др.           

По-важните преводи на Плачков от английски на български са следните:           

  1. Джонатан Суифт. Сатира върху человечеството : Пътуванието на Гъливера в страната на Хоуайхнхимите / Свифт ; Прев. И. П. Плачков. Пловдив, 1887 (Пловдив : Търг. печ.).
  2. За изучаванието на литературата. Реч, държана през 1887 год. на студентите от лондонското дружество за разпространение [на] университетско образование от Джон Морли. (Превод от английски). // Библиотека Свети Климент Охридски, I, 1888–1889, кн. 4, стр. 375–390.[5]
  3. Историята на Ричард Дъбълдик. Разказ от Чарлс Дикенс (Превод от английски). // Библиотека Свети Климент, I, 1888–1889, кн. 6, стр. 583–595.[6]
  4. Как се правят книги – от Уошингтън Ървинг. // Библиотека Свети Климент, ІІ, 1889–1890, кн. ІХ, стр. 298–304.[7]
  5. Някои забележителни места от Солун до Охрид. Според Мейри А. Уокер [Мери А. Уокър], която е пътувала през 1860–61 г. Превод от английски. // Библиотека Свети Климент, I, 1888–1889, кн. 2, стр. 133–144.[8]           
  1. Чарлс Кингсли. Между два свята : Ист. роман / Чарлс Кингзли ; Прев. Ив. П. Плачков. София : Д. Голов, 1905 (София : П. Глушков).[9]
  2. Дж. Ст. Блекки. Самовъзпитание умствено, физическо и морално. Прев. от англ. Ив. Пеев Плачков. София: Издание на сп. „Библиотека“, 1905–1906. [Библиотека. Всекимесечно списание за литература, популярна наука и обществени знания. Стопанин: П. Генадиев, год. IV, кн. IX. Май.] 48 стр.[10]
  3. Чарлс Дикенс. В безпътица. Прев. от англ. Ив. П. Плачков. София: Издание на сп. „Библиотека“, 1905–1906. [Библиотека. Всекимесечно списание за литература, популярна наука и обществени знания. Стопанин: П. Генадиев, год. IV, кн. VII. Март.] 91 стр.
  4. Принципи на френологията или обяснение на душевните явления в свръзка с най-новите открития в областта на физиологията / Хенри С. Дрейтън, Джеймз МакНейл; Прев. от англ. И. П. П. София : книж. Д. Голов, [1908] (София: П. М. Бъзайтов)
  5. Марк Твен. Ново поклонение : Обиколка от Неапол до Кайро през Атина, Цариград, Севастопол, Смирна, Ефес, Дамаск, Йерусалим, Александрия и пр. = The new pilgrim’s progress / Марк Твен ; Прев. от англ. И. П. Плачков. София: книж. Д. Голов, [1911] (София : П. М. Бъзайтов). 196 стр. [С предговор от преводача.]           

Ето списък на основните трудове на Иван Пеев Плачков по езикови въпроси: 

Монография 

Идеологическа класификация на българските предлози. Пловдив: Дружествена печатница „Единство”, 1890.           

[Рец.] Л. Милетич. // Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 5. София, 1891.

[Рец.] В. Попович. // Периодическо списание на БКД, кн. ХХХІХ, 1892. 

Монографията представлява особен интерес за историята на българското езикознание. Тя е интересна и поради иновативния за времето си семантичен подход на автора, назован „идеологически“. В по-ново време изследването присъства само в някои библиографии, единствено Хр. Първев му прави сравнително подробен анализ (Първев 1975: 331-334). Оскъдно място на Плачковата семантична класификация на предлозите прави В. Константинова, но макар да я намира за компилативна и в анализа на книгата повече да се основава на критичната рецензия на Л. Милетич, заключава, че „Друга семантична характеристика на предложната система в цялост няма в българската граматична литература“ (Константинова 1982: 53). На времето обаче това изследване привлича вниманието дори на Ватрослав Ягич, който съобщава за излизането на книгата в Archiv für Slavische Philologie, XIV, стр. 619.: „Тая малка книга за употреблението на предлозите в българския език би стреснала човека със своя биещ в очи наслов, в действителност обаче тя е много по-безвредна, отколкото може да се предполага по нейния „идеологически“ надпис. Книгата съдържа преглед на правилното употребление на предлозите в българския език, основан върху истинския народен говор. В българския език, както е известно, предлозите играят главна роля. По това книгата е един твърде желателен принос към българския синтаксис. Подир тоя опит авторът може да се насърчи да продължи размишленията си по своя матерен език и да събира примери за своите наблюдения. Желателно би било само колкото е възможно по-малко да личат „идеологическите“ класификации“ (С.Д. 1894: 170).  Л. Милетич посвещава на книгата подробна и много критична рецензия (Милетич 1891: 36–50), също и В. Попович, чиято рецензия е по-обективна (Попович 1892: 482–487).

Студии, статии

Та и па. // Южна България. Вестник за политика и литература, ІІ. Пловдив, № 66/22.02.1884, стр. 3.

ІІ (част): Там, № 67/25.02.1884, стр. 4.

ІІІ (част): Там, № 68/29.02.1884, стр. 3.

ІV (част): Там, № 69/3.03.1884, стр. 3. 

Статията, в която въз основата на богат илюстративен материал авторът обосновава мнението си, че не трябва да се пренебрегва употребата на съюзите та и па, е препечатана под заглавие Та и па (Синтактични бележки) в Бележки, очерки и фейлетони 1884-1900, стр. 9-19. 

Нашите филолози. // Периодическо списание на БКД, кн. ХХІ-ХХІІ. Средец, 1887, 526-533. 

Статията, публикувана под псевдонима Д-р Ара д’Абул, предизвиква отговора на А. Теодоров [-Балан]. Към възгледа за нашите филолози. // Периодическо списание на БКД, кн. ХХІІІ-ХХІV. Средец, 1888, стр. 907-922. 

Българите спрямо своя език. // Мисъл, ІІ, 1892–1893, № 4–5 (1892), 284–291.           

Това е една от мистификациите на Плачков. Размислите му са  приписани на измислен от него английски автор Джон Уипърсън, който уж публикувал статия в измисленото също от Плачков списание с ироничното заглавие The Nonexisting Review ‘несъществуващо списание’, ноемврийски брой на 1892. Мистификацията заблуждава дори такъв ерудиран автор като Константин Величков, министър на просвещението 1894–1897, който обнародва голямата статия Българский език и литературното образование в нашите училища в три последователни броя на списание Българска сбирка (Българска сбирка, І, 1894, № 1, 25–34; № 2, 97–107; № 3, 199–205). Препечатано в: Бележки, очерки и фейлетони 1884–1900, стр. 73–83. 

Симетрични конструкции из българската литература. // Мисъл, ІІІ, 1893–1894, № 4–5 (1893), 329–338.

[Отзив] Л[юбомир] М[илетич]. // Български преглед, І, 1893, № 2, 225-227. 

Препечатано под заглавие: Равномерни конструкции из българската литература. В: Бележки, очерки и фейлетони 1884–1900, стр. 84–96. 

Окончание -е в множественото число на съществителни от мъж[ки] род в новобългарски. // Периодическо списание на БКД, кн. ХLV. София, 1894, 446–458. 

Метафори из българската литература. // Българска сбирка, ІІ, 1895, № 1, 70–80; № 2, 163–173. 

Едно граматическо недоразумение. // Учител, ІV, 1896–1897, № 3, 215–218. 

По този повод: Д. Д. Лачков. Няколко думи за безличните изречения. // Учител, ІV, 1896–1897, № 4, 307–309. 

Още няколко думи за безличните изречения. // Учител, ІV, 1896–1897, № 5–6, 422–425. 

В отговор на отзива на Д. Д. Лачков. По този повод: Д. Д. Лачков. Необходими обяснения (По въпроса за безличните изречения). // Учител, ІV, 1896–1897, № 8, 639–643.

Отзив: Л[юбомир] М[илетич]. // Български преглед, ІV, 1897, № 1, 125–126. 

Корелация между синтаксиса и стилистиката (Няколко бележки по преподаването на български език в ІІІ клас на девическите гимназии и в ІV на мъжките). // Училищен преглед, VІ, 1901, 640–649. 

Препечатано в: Очерки и бележки по учебното дело, стр. 130-139. 

Крайностите на грижата за чистота на езика. // Просвета, V, октомври 1939, № 2, 232–233.

 

Статии и бележки по правописния въпрос 

През 1892 г. по инициатива на тогавашния министър на просвещението Георги Живков се сформира седемчленна комисия със задачата да изработи проект за общ правопис. В комисията влизат най-титулуваните млади учени, повечето от които вече доктори и университетски преподаватели, учили и специализирали в престижни европейски университети: Иван Шишманов, Ал. Теодоров-Балан, Л. Милетич, Ив. Георгов, Беньо Цонев, Димитър Матов, Стоян Аргиров. Министерството отпуска щедра субсидия от 24000 лева на новосъздаденото книжовно дружество „Общи труд“, чиято основна задача е да издава списанието за наука, литература и обществен живот Български преглед. Първата книжка на списанието излиза през м. септември 1893 г. През първите четири годишнини на списанието (септември 1893 – март 1898) излизат по 12 книжки на годишнина, през петата и шестата му годишнина (септември 1898 – юни 1900) излизат по 10 книжки, след което то престава да се печата.

Програмата на списанието включва широк кръг от въпроси, които се отнасят до науката, книжнината и учебното дело. Една от  най-важните задачи пред списанието е „да спомогне за окончателното разяснение и разрешение на българския правописен въпрос“ (Редакционен комитет 1893). За да може всестранно да се изучи проектът за правописна реформа, изработен от назначената от Г. Живков комисия, останала в историята с името Филологическа комисия, редакцията решава да печата списанието изцяло с предложения от комисията правопис.

Общо взето, проектът на Филологическата комисия цели да ревизира Дриновия правопис, който макар и неформализиран с наредба или закон, постепенно се е наложил в писмената практика на държавата. Този правопис се прокарва последователно и от БКД най-вече чрез Периодическото списание. Проектът на Филологическата комисия всъщност  е ревизия и на правописа, отстояван от БКД. Историята на този проект е много интересна, още по-интересна е обществената реакция, която като цяло е крайно негативна. Оттогава датират и двата правописни митинга, единият в София, другият в Пловдив (за подробности относно проекта и за обществената реакция вж. Русинов 1985: 57-70).

БКД, за разлика напр. от сп. Мисъл, не се включва остро в полемиката около проекта на Филологическата комисия, но от статията на Манол Иванов „По въпроса за нашето правописание“ (Периодическо списание на БКД, кн. ХLІІІ. Средец: Държавна печатница, 1893) и особено от редакционната бележка след нея става ясно, че отношението е негативно. Редакцията намира, че „съжденията и заключенията“ на почитаемата комисия са много „смели и леки, па и доста противоречиви, та не могат издържа научна критика“ (Периодическо списание 1893: 116). Всъщност по-старите членове на БКД изобщо не одобряват проекта – Марин Дринов, Иван Вазов, Стоян Михайловски, Васил Д. Стоянов, Иван Евстратиев Гешов и др. Любопитно е да се отбележи, че публикациите на Иван Пеев Плачков по правописния въпрос стават основание министърът Георги Живков да се съгласи да го премести за учител от Пловдивската мъжка гимназия в Софийската (Пеев Плачков 1994: 204), по-късно пък, както вече се спомена, именно Манол Иванов анонсира името му за деловодител на БКД (Пеев Плачков 1994: 220).

 

Бележки по правописната реформа. // Български преглед, І, 1893, № 2, 187–220.

С многобройни коментари на редакцията. 

Новото правописание. // Учител, І, 1893–1894, № 2, 80–82. 

Коментар върху статията: По правописния въпрос. От Филологическата комисия. // Български преглед, І, 1893, № 4, 168-169. Вж също кратък коментар за статията от М. // Български преглед, І, 1893, № 4, стр. 160. 

Един букет противоречия (Из една аудиенция). // Мисъл, ІІІ, 1893–1894, № 7 (1893), 528–532.

Публикувано под псевдонима Ара д’Абул. Препечатано в: Бележки, очерки и фейлетони 1884-1900, стр. 97-102.

Коментар върху статията: По правописния въпрос. От Филологическата комисия. // Български преглед, І, 1893, № 4, 167–168. 

Нашийт книжовен език и правописната реформа. // Българска сбирка, І, 1894, № 1, 34–39.           

Рецензии, бележки, отзиви 

[Рец.] По повод на статията „Неуспехът по български език в нашите училища” (Периодическо списание на БКД, ХХІ-ХХІІ, 500–522). // Периодическо списание на БКД, кн. ХХVІІ. Средец, 1888, 373-378. 

Рецензията е публикувана под псевдонима Д-р Ара д’Абул. Тя е относно статията на А. Теодоров. Неуспехът по български език в нашите училища. // Периодическо списание на БКД, кн. ХХІ-ХХІІ, 1887, 500–522; кн. ХХVІІІ–ХХХ, 1889, 550–570. Балан отговаря на критиките в рецензията с бележки отново в Периодическо списание на БКД, кн. ХХVІІІ–ХХХ, 1889, 563–570.  

[Рец.] Българский речник на г. Найден Герова. // Мисъл, I (1892), № 8, стр. 569–571.           

Рецензията е неподписана. Авторът е посочен с инициалите И.П.П. в съдържанието на книжките от първата годишнина. 

[Рец.] Л. Милетич. Един важен недостатък в нашия книжовен стил. – Български преглед, І, 1893, № 2, 91–112. // Периодическо списание на БКД, кн. ХLІV, 1894, 315–318.           

[Рец.] Ст. Младенов, Ст. П. Василев. Граматика на българския език. София: Книгоиздателство „Казанлъшката долина“, 1939. // Училищен преглед, XXXVIII, 1939, № 9, 1054–1059. 

[Рец.] Едно словесно богатство. // Училищен преглед, ХХХІХ (1940), № 8, 1019–1026.           

Рецензията е за: Ал. Теодоров-Балан. Нова българска граматика. София: Книгоиздателство Т. Ф. Чипев, 1940. По този повод А. Теодоров-Балан публикува следния отговор: Критика с дълбоки грешки в Училищен преглед, ХХХIХ (1940), № 10, 1206–1313.

           

            ЛИТЕРАТУРА 

Вазов 1975: Вазов, Ив. Събрани съчинения. Том пети. София: Български писател.

Василев 1925: Василев, Г. п. Материали за изучване на учебното дело в България. Книга III. Учебен съвет и учебен комитет. София: Държавна печатница.  Григорова 1995: Григорова, М. Иван Пеев-Плачков като учен. – Език и литература, L, № 5–6.

Документи за историята 1966: Документи за историята на Българското книжовно дружество. Том II 1878–1911. Съст. Ив. Снегаров, П. Миятев, Д. Велева, Д. Върблянска и Л. Костадинова. София: Издателство на Българската академия на науките.          

Константинова 1982: Константинова, В. Предлозите в българската граматична литература. София: Издателство на Българската академия на науките.

Летопис 1902: Летопис на Българското книжовно дружество в София. II 1900–1901. София: Държавна печатница.

Летопис 1943: Летопис на Българската академия на науките и изкуствата. XXIII 1939/40. София: Държавна печатница.

Летопис 1995: Летопис на Просветното министерство 1879–1995. Съст. В. Колев, Д. Димитров, Л. Коспартова, Н. Генов. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.

Милетич 1891: [Рец.] Милетич, Л. Идеологическа класификация на българските предлози.Направил И. Пеев-Плачков. Пловдив, 1890. – Сборник за народни умотворения, наука и книжнина. Книга V. София: Държавна печатница.

Милетич 1996: Любомир Милетич до Ватрослав Ягич. Писма 1896–1914. Съставителство, превод от хърватски, уводна статия, обяснителни бележки Р. Божилова. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“.

Найденова-Стоилова 1959: Найденова-Стоилова, Г. П. К. Яворов. Летопис на живота и творчеството му. София: Издание на Българската академия на науките.

Нашият главен редактор 1929: [Неподписано] Нашият главен редактор (По случай именния му ден). – в. Мир,  XXXV, 8564/18 януари 1929.

Пеев-Плачков 1940: Пеев-Плачков, Ив. Из времето на Вазова. – Златорог, 1940, № 2.

Пеев Плачков 1994: Пеев Плачков, И. „Из гънките на миналото“. Спомени и впечатления. Съст. В. Николова, Е. Нончева. Предговор, бележки В. Николова. София: АРГЕС.

Периодическо списание 1893: Редакцията [на списанието] [В. Д. Стоянов (?)]. [Редакционни бележки към статията на] М. Иванов. По въпроса за нашето правописание. – Периодическо списание на Българското книжовно дружество в Средец. Под редакцията на В. Д. Стоянов. Година девета. Книжка XLIII. Средец: Държавна печатница.

Плачков б.г. [1908]: Плачков, Иван П. Бележки, очерки и фейлетони 1884–1900. София: Издава книжарницата на Д. Голов.

Попович 1892: [Рец.] Попович, В. Идеологическа класификация на българските предлози. Пловдив, 1890 година. Направил И. Пеев Плачков. – Периодическо списание на Българското книжовно дружество в Средец. Под редакцията на В. Д. Стоянов. Година осма. Книжка XXXIX. Средец: Държавна печатница.

Първев 1975: Първев, Хр. Очерк по история на българската граматика. София: Наука и изкуство.

Редакционен комитет 1893: От редакционния комитет. [Уводни бележки към първата книжка на списанието.] – Български преглед. Списание за наука, литература и обществен живот. Година I. Книга 1 – Септември.

Русинов 1985: Русинов, Р. История на българския правопис. София: Наука и изкуство.

С.Д. 1894: [Превел.] С. Д. Идеологическа класификация на българските предлози. Направил И. Пеев Плачков. Пловдив, 1890. Съобщава В. Ягич (из Archiv für Slavische Philologie, XIV, [стр.] 619. – Българска сбирка. Списание за книжнина и обществени знания, I, № 2.

Събев 2015: Събев, О. Робърт колеж и българите. София: „Изток–Запад“.       Чолаков 1934: Чолаков, Р. Иван Пеев-Плачков като филолог (По случай неговата полувековна книжовна дейност). – в. Мир, XL, 10124/14 април 1934.

Яворов 1979: Яворов, П. К. Събрани съчинения. Том пети. София: Български писател.

Янев 2007: Янев, Вл. Прочутата Пловдивска гимназия. Други автори, свързани с Пловдив от началото на XX век. – Електронно списание LiterNet, 24.10.2007, № 10 (95). Онлайн: http://liternet.bg/publish13/v_ianev/prochutata.htm (11.05.2019).

 

Публикувано на 27 август 2021 г.

 

 ----------------------------------------------

 

[1] Вж. кратка оценка у Николов: електронна публикация в „Литературен свят“ (https://literaturensviat.com/?p=108469).

[2] Пълното заглавие на изд. от 1890 е: Mark Twain's Pleasure Trip on the Continent of Europe: Innocents Abroad, New Pilgrims Progess.

[3] Според електронния каталог на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”: 1908; В енциклопедията на Братя Данчови: 1907; В Кратка българска енциклопедия, т. ІV: 1908; В Енциклопедия България, т. V: 1901; В Българска енциклопедия А – Я. ІІ прераб. и разш. изд. С., 2002: не е посочена година. Със сигурност книгата излиза от печат през 1908 г. Във в. Мир през 1908 г. се публикува поредица от съобщения за отпечатването на книгата. 

[4] Авторът Иван Пеев Плачков необозначен в книгата. Публикувана с осъвременена графика в сайта „Книги за Македония“: http://www.promacedonia.org/giliev/ig/index.htm. 

[5] Преводачът И. П. П. посочен в съдържанието на т. 1. Препечатано под заглавие Литература и демокрация. Реч, държана през 1887 год. на студентите от лондонското дружество за разпространение университетско образование между широката публика, от Джон Морли (Превод от английски) в: Бележки, очерки и фейлетони 1884–1900, стр. 43–62. John Morley (18381923) – английски административен деец, историк, журналист, писател. 

[6] Преводачът И. П. П. е посочен в съдържанието на т. 1. 

[7] Преводачът И. П. П. е посочен в съдържанието на т. 2. Препечатано в Бележки, очерки и фейлетони 1884–1900, стр. 34–42. Washington Irving (1783 – 1859) – американски писател. 

[8] Преводачът И. П. П. е посочен в съдържанието на т. 1. Mary Adelaide WALKER. Through Macedonia to the Albanian Lakes. London: Chapman and Hall, 1864. Английска пътешественичка. 

[9] Charles Kingsley (1819 – 1875) – университетски професор, историк и писател.  Романът му Hypatia (1853) е преведен под горното заглавие. 

[10] John Stuart Blackie. On Self-Culture, Intellectual, Physical and Moral (1874).