ЛЮБОМИР МИЛЕТИЧ (1863 – 1937)

 

 

 Една от най-ярките фигури в българската филологическа наука след Освобождението е проф. Любомир Милетич, учен с европейска известност, виден обществен деец и пламенен родолюбец, почетен доктор на университетите в Братислава и Харков, дописен член на Руската, Чешката, Полската и Югославската академия на науките, на Унгарското и Чешко­то етнографско дружество, на Руския археологически инс­ти­тут в Цариград, на научното дружество “Шевченко” в Лвов, почетен член на Института за Източна Европа в Рим. В некролога, издаден от БАН по повод на смъртта му, се казва за него: “Знатен учен, първи български езиковедец, най-добър познавач на българската диалектология и бъл­гар­ските паметници, автор на множество студии, голям ро­долюбец и застъпник на българското племе, вещ учител и професор”.

 

Той е роден през 1863 г. в гр. Щип, Македония, в родо­лю­биво българско семейство. Баща му Георги Милетич е бил народен учител и будител, за неговия дом се разказва, че бил “храм, където се говорело и пеело за свободата”. През 1878 г. семейството се установява в София, а след Освобождението младият Милетич заминава за Загреб, къде­то завършва класическа гимназия. През 1882 г., след като му е отпусната държавна стипендия, той става студент по славянска филология в Загребския университет. Поради за­боляване на неговия учител Л. Гайтлер на следващата го­дина Л. Милетич продължава образованието си в Прага при един от най-видните чешки филолози проф. Я. Гебауер. След завършване на университетското си образование в Загреб той се подготвя за докторски изпит, но бива пови­кан в София като учител в Софийската мъжка гимназия. Тук той започва научната си дейност и публикува първите си две студии в Периодическо списание на Българското книжовно дружество. През 1888 г. блестя­що защищава докторската си дисертация в Загреб на тема “За члена в българския език”, отпечатана на хърватски на следващата година. Също през 1888 г. той е назначен като редовен преподавател в основания Висш педагогически курс, преименуван още същата година във Висше училище. От 1892 г. той е редовен професор и титуляр на катедрата по славянско езикознание с етнография – чак до пенсиони­ра­нето си през 1934 г. От самото начало Милетич поема лекциите по старобългарска фонетика, след това по старо­бъл­гарска морфология, история на славянската филология, синтаксис на старобългарския език, сравнителна граматика на славянските езици, принципи на езикознанието, основи на славянската етимология, теория на поезията. За да на­сърчава даровитите студенти към самостоятелни научни из­следвания, през 1896 г. Милетич основава Семинар по сла­вянска филология по образец на съществуващия във Виена прочут славянски семинар, ръководен от Ватрослав Ягич. От 1905 г. започва да издава Известия на Семинара по славянска филология, където се печатат по-добрите студентски рабо­ти и библиография по българистика и славистика.

 

Л. Милетич е не само учен, но и организатор на българ­с­ката наука. На неговите грижи дължат основаването, съ­ще­с­т­вуването и преуспяването си три важни научни средища – университетът, БАН и Македонският научен институт. През 1901 и 1921 г. той е ректор на университета. Негова е заслугата за построяване на сегашната сграда на университета, чиято първа копка е направена през 1920 г. Него­ва е инициативата за основаване на БАН през 1911 г. като естествено продължение на Българското книжовно дружест­во. До края на живота си Милетич работи за устройството на това научно средище. От 1911 до 1925 г. той е под­пред­седател на БАН, а после – до смъртта си – неин предсе­дател. По негов замисъл е построена собствена сграда на академията. През 1923 г. Милетич е един от основателите на Македонския научен институт в София, създаден за обе­диняване усилията на учените при отстояване правата на българското население в Македония чрез науката. От 1925 г. институтът започва да издава свой печатен орган – списанието “Македонски преглед”, на което главен редактор става Л. Милетич.

 

В продължение на много години Л. Милетич е истински стожер на филологията в България. Неговите студенти и по-младите му колеги изпитват огромно уважение към него, дори страхопочитание. За него се казва, че е много строг, студен, недостъпен, дори надменен – особено към студентите, от които е изисквал всеотдайност в усвояване­то на науката. Същият този човек, за когото се мълви, че в него се е вселил “злият дух на високомерието”, има обаче огромни заслуги за развитието на млади български учени. По негово настояване след Първата световна война заминават на специализация в Краков Иван Леков, Кирил Мирчев, Любомир Андрейчин и др. Тъкмо по времето, когато той е ректор (1901), след неколкогодишни разправии се разрешава на жени да се запишат за студентки във Висшето училище.

 

Милетич е водил затворен за околните живот. Не обичал да говори за своя живот и личните си тревоги и болки. Той изгубва повечето си деца, близките си, но с удивителна твърдост понася ударите на съдбата. Той респектира околните с устойчивия си дух, воля и упоритост. Обичал е да свири на цигулка и един от първите в София инсталира в къщата си радиоапарат, грамофон. Така Милетич, както от­белязва Вл. Мурдаров, става повече символ на българс­ката наука, отколкото жив човек с неговите радости и бол­ки. Архивът му е разпилян по време на бомбардировките през 1944 г. По този повод П. Динеков разказва: “Два-три дни след голямата бомбардировка над София на 10 януари 1944 г., когато цели части на града бяха разрушени и за­ги­наха много хора, случи се да мина по ул. “Шипка”, къ­де­то на ъгъла с ул. “Априлов” бе къщата на Милетич. До­кол­кото си спомням, къщата бе двуетажна, жълта. Милетич живееше на втория етаж; чувал съм, че първият бил собст­веност на друг професор. Върху къщата бе паднала бомба и я бе разрушила. Тротоарът бе покрит с разпръснати книжа и писма; погледнах – от архива на проф. Милетич. Беше зи­ма, тротоарът беше мокър и разкалян, минувачите тъпче­ха книжата и писмата. Всички бързаха в онези тревожни дни – да се скрият или да избягат от София. В света бу­шу­ваше война, грижата за живота стоеше над всичко и ни­кой не мислеше за писма и архиви”.

 

Научното наследство на проф. Милетич е огромно – биб­ли­ографията му съдържа 441 заглавия. Завладян от идеите на младограматизма, той избира за свое поле на научно дирене историята и диалектологията на българския език.

 

В областта на историята на българския език Милетич разгръща дарбата си на проникновен изследвач и ерудит. Дълги години той съсредоточава вниманието си върху две важни особености на българския език – изчезването на па­дежите и появата на определителен член. Още в докторска­та си дисертация той изследва историческия развой на бъл­гарския член и доказва, че по произход той е старо показателно местоимение. Бива отхвърлена тезата, че бъл­гарският член се е появил под влияние на някогашния тра­ко-илирски език, и се посочва, че появата и развитието на българските членни форми са плод на вътрешен развой – в подкрепа на това становище авторът по-късно изследва наченките на членни форми в северноруските диалекти и в полски език. Тезата на Милетич за самобитния характер на българския определителен член се налага в българското езикознание. В студията си “Старото склонение в днешните български наречия” (1890) Милетич стига до извода, че из­чезването на падежите може да се сметне за характерна черта на нашия език във всичките му диалекти, поради ко­ето тази черта може да служи за определяне на българс­ка­та езикова територия. Л. Милетич е търсач и издател на “писмени старини”. Той издирва и издава редица влахо-бъл­гарски грамоти, Копривщенския и Свищовския дамаскин и др. Пръв предприема проучвания върху езика и историчес­ка­та съдба на българите, живеещи на компактни маси в чужбина – в Трансилвания и Банат. В резултат от тези про­учвания са съчиненията му “Седмоградските българи и техният език” (1926), “Заселението на католишките българи в Седмоградско и Банат” (1897), “Книжнината и езикът на банатските българи” (1900).

 

Основно място в творчеството на Л. Милетич заема диа­лек­тологията. Като първи български школуван диалектолог той полага основите на тази наука в България. Чрез свои­те съчинения, най-главните от които са публикувани на немски език от Виенската академия на науките, той се на­ла­га на вниманието на чуждия научен свят. Освен с богат­ството на материала студиите му в областта на диалекто­логията се отличават с образцова методичност в изложени­ето, умели тълкувания на фактите, с безпристрастен нау­чен тон и със забележителни стилни достойнства. По поръ­ка на В. Ягич Милетич сам в продължение на редица години събира материал за източнобългарските и за родопските го­вори. След като обработва материала, той написва сво­и­те два класически труда “Das Ostbulgarische” (1903) (“Из­точнобългарските говори”, прев. на бълг. и изд. в 1989) и “Die Rhodopenmundarten der bulgarischen Sprache” (1912) (“Родопските говори на българския език”, прев. на бълг. и изд. в 2013). Видният учен обнародва и важна ста­тия за единството на българския език по всички български земи и за неговата пряка връзка със старобългарския език. Това е статията му “Единството на българския език в неговите наречия” (1929).

 

Л. Милетич има редица изследвания върху етнографията на българските области, особено на Македония (“Македония и македонските българи. Културно-исторически преглед” (1918)). Той издава също в 9 книги “Материали за истори­ята на македонското освободително движение” (1925 – 1928).

 

Л. Милетич оставя и ценни приноси в областта на книжо­в­ния език – на неговата история и съвременно състояние, в областта на езиковата култура, правописа и особено на синтаксиса.

 

 

Литература 

Помен за проф. Л. Милетич. Речи, произнесени на паметното събрание на 5 юний 1938 г. по случай на годишнината от смъртта му, от Ст. Романски, П. Мутафчиев и Ив. Снегаров. София, 1938.

 

Ст. Романски. Любомир Милетич. Човек, учен, учител и общественик. // Летопис на БАН, ХХ, 1936-1937. София, 1940.

 

Р. Русинов. Грижите на Любомир Милетич за съвременния български книжовен език. // Списание на БАН, ХVII, 1972, № 4, стр. 60-74.

Същото в: Р. Русинов. История на българското езикознание. В. Търново, 2000, стр. 77-98.

 

Р. Ницолова. Любомир Милетич. // Строители и ревнители на родния език. Пантеон. Съст. Л. Андрейчин и В. Попова. София, 1982, стр. 273-278.

 

Ив. Леков. Любовир Милетич. // Ив. Леков. Из близкото минало на славянското езикознание. Дейци и насоки. София, 1983, стр. 27-28.

 

К. Попов. Любомир Милетич. // К. Попов. Научното дело на видни български езиковеди. София, 1982, стр. 27-42.

 

Ив. Дуриданов. Жизненият път и научното дело на професор Любомир Милетич. // Български език, 1984, № 1, стр. 3-8.

 

Ив. Кочев. Любомир Милетич и проблемите на българската диалектология. // Български език, 1984, № 1, стр. 9-13.

 

Вл. Мурдаров. Ватрослав Ягич и Любомир Милетич. // Български език, 1984, № 1, стр. 33-38.

 

Вл. Мурдаров. Любомир Милетич. София, 1987.

 

П. Динеков. Проф. Любомир Милетич в моите студентски спомени. // П. Динеков. По следите на българската литература и наука. София, 1988, стр. 121-135.

 

М. Виденов. Акад. Любомир Милетич и българската диалектология. // <http://e-nasledstvo.com/index.php/2014-11-21-14-37-22/44-2014-12-26-07-36-16>

 

Библиография на трудовете:

Ст. Романски. Книжовни трудове на проф. Л. Милетич (1884-1937). // Летопис на БАН, ХХ, 1936/37. София, 1940.

• Предишна
• Следваща