ПРОФ. Д-Р  СТОЙКО СТОЙКОВ – МОЯТ ВДЪХНОВЕН УЧИТЕЛ

 

Уводни думи

 

В следващите страници разказвам за един от най-изявените български учени езиковеди – проф. д-р Стойко Стойков (26.10.1912 – 9.12.1969). Съдбата ме срещна с него през последните 10 години от живота му. Сега с увереност мога да кажа, че професионално, а косвено – и житейски, това е бил моят най-голям късмет в живота ми: аз, обикновеният студент, попаднах в обкръжението на един необикновено талантлив учен и внимателен човек.

 

Проф. д-р Стойко Стойков беше всестранно надарена личност – аналитичен ум, огромно човешко излъчване и магнетизъм, пословично трудолюбие и блестящи организаторски способности. Приживе около него кръжаха рояк сътрудници и ученици, които той откриваше сред студентската младеж. По-точно е да се каже, че даровитите младежи търсеха и откриваха в негово лице талантливия учител. Така или иначе с пълно основание може да се каже, че той създаде своя школа, която и досега дава облик на българското езикознание.

 

Изтекоха 40 години от ранната му нелепа смърт. Ние, Стойковите ученици, продължаваме да носим непокътнат спомена за него. Всеки един от нас е имал своя съдба и по различен начин е тълкувал верността си към учителя. Има и такива, които подложиха на ревизия основни негови научни постановки. Други продължиха да правят точно това, което правеше и той, без да отчитат, че езиковата ни действителност се е променила и задачите вече са други, трети се опитват да работят така, както той би работил в променилата се обстановка. Всеки  има право на избор.

 

Сядам над тези спомени, подтикван от моите по-млади колеги, пред които често съм говорил за своя учител. Бях сред най-младите му ученици. Той ме привлече към езикознанието. Умееше да бъде близък и същевременно – строг. Изпитвах огромен респект от него. Беше на годините на баща ми, но умееше да се държи така, като че ли сме връстници: открит, искрен, непосредствен, зареден с неизчерпаемо чувство за хумор. Като истински голям педагог неусетно за нас стимулираше първите ни стъпки в науката – правеше го с много такт и внимание.

 

В следващите страници разказвам за проф. Стойков неща, на които съм непосредствен свидетел. Много случки и разговори са безвъзвратно забравени. Тогава и през ум не ми е минавало, че един ден те ще са обект на описание. Поради тази причина четивото е фрагментарно: и най-добрата човешка памет не може да носи всички подробности на преживените десетилетия. А и не бива да си представяте, че съм бил всеки ден с професора и че той е намирал за необходимо да ме посвещава мене – двайсет и нещо годишния младеж – във всички свои проблеми и идеи.

 

След смъртта на учения бяха направени сполучливи опити да се анализират научните му приноси. Проф. Стойков има признателни и талантливи ученици и последователи. Наскоро след смъртта му бе издаден специален том с приноси в негова памет. И досега не се пропуска кръгла годишнина от рождението му или от смъртта му, която да не се почете с научна изява с доклади и научни съобщения.

Следващите страници обаче не са оценка на езиковедските приноси на големия учен. Показани са черти от човешкия му облик – тези черти, които са се съхранили в моята памет. Избягвал съм натъкмяването, характерно за повечето споменни писания.

 

Предлаганото четиво има един неизбежен страничен ефект. То включва и мене в тъканта на събитията, без да съм заслужил такава чест да бъда описван. Дано да не излезе твърде автобиографично. Сега, когато пиша, чувствам строгия поглед на професора и правя всичко необходимо да казвам това, което действително е било.

 

  Михаил Виденов

 

 

Запознаване и първи впечатления

 

Името на проф. Стойков за първи път чух от акад. Владимир Георгиев, при когото като студент първокурсник през далечната 1959 г. слушах лекции по Увод в езикознанието. Академикът беше добър лектор, даваше много примери от различни езици и най-вече от нашия език, като често вмъкваше израза „както напоследък откри нашият диалектолог проф. Стойков“. От тези думи си изградих представа за Стойков: стар мастит учен, едър, дебел и строг. Защо трябваше да е дебел и сега не мога да си отговоря.

 

Изтече първата ми студентска година, през която все още живеех с мечтата да напиша такова стихотворение, което да ми отвори вратата към голямата поезия. В различни вестници и вестничета публикувах романтична проза. Не беше лоша, но не беше и нещо особено. Бе ме споходила и голямата ми любов, та времето ми се разпределяше на три: лекциите, библиотеката и разходките вечер по софийските улици. Не ме бе напуснала ученическата ми амбиция да се представям добре на изпитите и това беше голямо натоварване.

 

През лятната ваканция ни вдигнаха на бригада да редим домати за износ в едно пловдивско село. Беше времето на прочутия студентски трети „трудов“ семестър. Всъщност със сортирането и реденето се занимаваха повече колежките. Ние, неколцината младежи, бяхме носачи. Оставаше ни време и за каре белот. В тази област – белота – не бях сред най-добрите, но бях усвоил някои основни тънкости, колкото да не ядосвам партньора си, че хвърлям картите слепешката.

 

След бригадата с моя колега и пръв приятел Тошко Василев, след завършването ни – виден столичен журналист, се хванахме в една мозайкаджийска бригада около хотел „Плиска“. Строеше се поредното софийско училище и се използваше лятото да се излеят мозайките. За трънчаните от постоянния състав ние бяхме хора за експлоатация и затова ни се възлагаше най-хамалската част: да мъкнем 50-килограмовите чували цимент, да бъркаме разтвора, да го разкарваме с колички, да качваме тези колички нагоре по етажите с един примитивен хаспел. Майсторските операции не изискваха такава хамалогия, но те си бяха запазени за вътрешните хора. Напуснахме, защото една количка се откачи от хаспела и от петия етаж  полетя надолу, където ние зареждахме следващата порция разтвор. Летеше точно върху моя колега. Успях да му извикам да бяга. Той захвърли лопатата и направи две крачки встрани. Това го спаси, защото миг по-късно със страшна сила до него се пльосна пълната количка и ни заля с гадната смес от глава до пети. Майсторът отгоре, който не бе съумял внимателно да поеме разтвора, псуваше всичко живо, че… се е похабил толкова много материал. Напуснахме веднага.

 

В София тогава усилено се строеше и баща му на Тошко ни уреди на по-спокойна работа в една бояджийска бригада. Може да се каже, че за половин ден навлязохме в занаята и почнахме да мацаме с блажна боя врати и прозорци. Имаше тънкости, но бързо ги усвоявахме. Тази работа беше добре платена и ние пресмятахме какви пари сме изкарали. Крояхме планове какво ще подновим от облеклото си. И двамата бяхме облагодетелствани, че живеехме при родителите си, хранехме се вкъщи, не плащахме наем като колегите от провинцията и имахме разноски едва ли не само за дребни развлечения: кино, някоя и друга боза, кифла, баничка и под.

 

Неусетно дойде есента и започнаха лекциите. Вече бяхме второкурсници. Нови предмети, нови преподаватели, но това не ни правеше кой знае какво впечатление, защото бяхме стара служба. Ще стане много дълъг моят разказ, ако изброя всичко. Ще се съсредоточа само върху лекциите по българска фонетика, защото това беше предметът на проф. Стойков. Очаквах с нетърпение първата лекция по този предмет. Бях любопитен да сравня изградената в мене  представа с действителния човек. Действието се развива в 177 аудитория на последния етаж, която сега е превърната във факултетска библиотека. Там винаги беше студено: не се качваше на тази височина парното, а покривът беше стъклен и на места имаше счупени от охранените гълъби участъци. В студентските ни разговори тази аудитория се наричаше „гълъбарника“. Времето, за което разказвам тук, още беше топло – софийската есен е продължителна и мека.

 

Точно на минутата за началото на лекцията към катедрата се устреми с бързи крачки среден на ръст човек с рогови очила. Мъж между 40-те и 50-те. Енергично взе стъпалата до подиума и се обърна с лице към изправената на крака аудитория. Пред нас стоеше проф. д-р Стойко Стойков.

 

Мина много време от тогава и не си спомням почти нищо от тази първа лекция по българска фонетика. Няма да е вярно, ако кажа, че и от следващите лекции е останало много нещо в главата ми. Проф. Стойков владееше предмета си отлично. С много подробности ни обясняваше какви сложни движения извършва човешкият език в устната кухина, за да учлени гласните и съгласните. Запечатали са се и някои разсъждения на лектора: от болярско Търново – казваше той – сега са останали само камъните: днешното население е придошло от овчарските колиби; правилна българска реч може да се чуе само в отделни софийски среди. Запомнил съм и неща извън фонетиката: женската мода е лишена от логика, защото една жена винаги се стреми да е по-рошава, въпреки че в чантата си задължително носи гребен. Да допълня, че тогава беше модата на тупирането и жените ходеха с изправени нагоре коси – приличаха на плашила. Като прибавим и колосаните фусти, ставаха на пълни карикатури. Професорът се забавляваше с женската суета и се смееше от сърце въпреки неодобрителните физиономии на колежките.

 

Някъде към края на зимния семестър на текушия втори курс в междучасието на една от лекциите проф. Стойков помоли всички, които освен книжовния език владеят и диалект, да слязат с него в кабинета му. Така се озовах сред петнайсетина колежки, защото можех безупречно да си служа с годечкия говор: в Годеч бяха преминали ученическите ми години. Без да губи време за дълъг увод, професорът ни инструктира да се вслушваме в речта на по-възрастните по родните си места и да записваме онова, което е различно от книжовното. С няколко думи ни разказа, че и самият той всяко лято води групи, които се срещат с възрастни хора от предварително набелязани села. По този начин се събира материал за подробен диалектен атлас. Една от колежките веднага реагира: останалите – вика тя – сигурно нищо няма да свършат, но при мене нещата са сигурни, защото баща ми е пълномощник на селото и хората няма да смеят нищо да му откажат. Професорът само се усмихна на тази наивна глупост и ни подкани да се връщаме в аудиторията.

 

След една-две седмици се осмелих сам да отида в приемния час на проф. Стойков. Смятах, че ще го смая с „уникалността“ на годечкото наречие. Бях си набелязал няколко думи, прочетох му ги и чаках той да плесне с ръце от изумление. Реакцията му обаче беше съвсем друга и съвсем неочаквана за мене. Той не само че ги знаеше тези неща, но и с лекота ми обясняваше в кои други райони се срещат те. Веднага си помислих, че сме нещо земляци или че поне е живял в тези западни покрайнини. Не – каза той – софиянец съм, но това ми е работата да познавам българските диалекти. После ме погледна в очите и ми каза: ако проявите воля и търпение, и Вие ще ги овладеете не по-зле от мене. Това ми направи силно впечатление.

 

Неусетно дойде януарската сесия. Един от изпитите ми беше по въпросната фонетика. Бях сред отишлите рано сутринта. Колежките и колегите от нашата група се уговаряха кой кога да влезе в Стойковия кабинет. Дойде асистентът Христо Първев и пусна първите 5 души да теглим изпитни билети и да мислим по падналите ни се въпроси. Погледнах темите и си казах, че всичко знам и мога веднага да отговарям. Първев охлади ентусиазма ми: огледайте още веднъж нещата – вика – и чакайте да дойде проф. Стойков – той ще изпитва.

 

На изпита се представих чудесно, отговарях уверено и на всички допълнителни въпроси: разходен бях по целия материал.

 

Започна следващият семестър и един от предметите бе именно българската диалектология. Всеки вторник по два часа лекции при проф. Стойков. Още в самото начало бях осведомен, че той ръководи кръжок по този предмет и в него могат да членуват всички, които се интересуват от диалектоложки проблеми. Отидох на една от сбирките и бях приет за кръжочник. Председател на кръжока беше известният след това фолклорист и професор Тодор Иванов Живков. Може би точно това е бил моментът на моята раздяла с мечтата по поезията. Нацията вероятно загуби един посредствен поет, който щеше да се добере до издаването на една-две стихосбирки и да изгасне. Сега, когато случайно откривам из старите си книжа запазили се мои творби от онова време, кисело се усмихвам на напъните ми и отчитам, че точно тази дарба не съм я притежавал в достатъчна степен. И че една илюзия, довела ме да следвам филология, тъкмо навреме се е изпарила. Взел съм може би най-мъдрото житейско решение. Направил съм го, когато е трябвало. Познавам десетки случаи на самозаблудили се хора – и мъже, и дами. Цял живот стихоплетстват, без да създадат нито едно сносно стихотворение. Не бива да ни заблуждава това, че са ги приели в разните му там писателски съюзи. Всяка епоха ражда стотици маниаци с корави лакти. Но да караме по темата.

 

Кръжокът по диалектология стана моя стихия. Не пропусках сбирка, изнасях доклади, а в Народната библиотека методично изчитах всичко, написано за отделните говори от времето на Милетич и Беньо Цонев до тогавашния момент. Четях всеотдайно и с увлечение.

 

Проф. Стойков бързо забеляза моето усърдие, намираше стотици начини да ме поощрява и да ми подсказва, че ако продължавам така, ще стана специалист по диалектология. Беше ми приятно, че за разлика от множеството състуденти, съм намерил смислена цел в живота си.

 

Изпитът по диалектология прeз юни за мене беше въпрос на чест: исках да го положа по най-убедителен начин. Работеше и късметът ми, защото ми се падна нещо, което знаех с пълни подробности. Проф. Стойков ми написа оценката, наричайки ме пред колегите, случили се с мене в кабинета, не Виденов и не Михаиле, както това ставаше по другите предмети, а Мишо, както ме наричаха всички. Боже, колко бях щастлив!

 

Може да се каже, че тази юнска изпитна сесия е била наистина съдбоносна за мене. Ще поясня защо. Заедно с изпита по диалектология бе излязъл и изпитът по старобългарска и възрожденска литература при проф. Петър Динеков. Спомням си, че на една от кръжочните ни сбирки се одумах пред проф. Стойков, че в Народната библиотека много трудно успявам да се доредя до Динековия учебник, а на лекции не може всичко да се запише. Голямо бе учудването ми, когато следващата седмица двата тома на учебника ми бяха връчени и по стойковски ми бе речено, че са взети от библиотеката на жена му (на проф. Стефана Стойкова) и не бива нищо да се подчертава по тях. На титулната страница имаше съответното посвещение, направено от Динековата ръка – бисeрен обработен почерк.

 

Разказвам ги тези неща не толкова за да подчертая колко внимателен беше проф. Стойков към един обикновен студент, колкото като обяснение защо изпита при  проф. Динеков взех блестящо. И до ден-днешен помня въпросите, които ми се паднаха. Докато големият учен ми търсеше името в протокола, за да ми внесе оценката, последва неочаквано предложение да стана кръжочник по старобългарска литература. Представете си: предложение от самия Петър Динеков! Без каквото и да било колебание отказах и изтъкнах, че вече съм кръжочник при проф. Стойков и там ми е много интересно.

 

Това явно е било в петък или в събота, защото на другия ден Динеков и семейство Стойкови отиват на излет на Витоша и от дума на дума проф. Динеков разказва случката с моя отказ. Това за проф. Стойков е доказателство не толкова за лоялността ми към диалектологията, колкото че се представям хубаво и по другите предмети. Тук ще отворя една скоба, за да кажа, че в кръжока по диалектология членуваха и колеги, които следваха без кой знае какъв ентусиазъм. По-нататък в следващите страници пак ще стане дума за проф. П. Динеков.

 

През семестъра, за който става дума тук, се случи още нещо: студенти от нашата специалност бяха привлечени за участници в предстоящата лятна диалектоложка експедиция за събиране на материали за диалектния атлас. Сътрудници на Секцията по диалектология от Института за български език се заеха да ни подготвят за предстоящата теренна дейност. Трябваше да бъдем школувани за разговорите с бабите, т.е. да знаем какво да питаме и какво и как да записваме. Тъй като експедицията беше алтернатива на предстоящата лятна земеделска бригада, напливът към научното мероприятие беше голям. През подготвителния курс преминах и аз. Попаднах в групата на Методи Лилов, който в уречения ден и час идваше в 147 аудитория, внасяше един голям лампов магнетофон и пускаше записи на диалектна реч. Изслушвахме разказа на съответната родопска баба, а след това М. Лилов по няколко пъти ни прещракваше фразите парче по парче. От нас се искаше да запишем чутото с фонетична транскрипция. Бабите говореха с нормална за себе си скорост, но не всичко им се разбираше. Родопската фонетика е един друг свят, не всички думи ни ставаха ясни по смисъл. Работата беше много уморителна. В нашите записи имаше десетки грешки. Ръководителят беше много опитен и много търпелив. Мнозина се отказаха и предпочетоха да прекарат лятото на бригада. Като финал на подготовката ни беше организирано упражнение в с. Бусманци, Софийско – някъде зад днешния квартал Дружба-2. На реалния терен и при софийската фонетика нещата не бяха така трудни. Учудваше ме как Мето (така го наричаха хората около професора) знае точно кои думи са необходими за картографската работа след това. С течение на следващите години и аз усвоих това умение: практиката учи. И ако ти си пълниш бележника с ненужни думи, ще обикаляш селото до припадък. Така или иначе бях одобрен за участник в експедицията и много се зарадвах, че ще имам цял месец практика. В годините, на които бях, лесно развихрях фантазията си: ще открия неизвестни диалектни явления!

 

Някъде в края на май 1961 г. проф. Стойков ме срещна в коридора на факултета и ми предложи да поприказваме в кабинета му. Всичко се е записало с подробности в паметта ми: влязохме, покани ме да седна и като увод ми съобщи, че ще ми зададе няколко въпроса. Учудването ми нарастваше с всяка секунда. Ще предам разговора ни с пряка реч:

– Мишо, пушиш ли? – пита ме той.

– Не. Не пуша и никога не съм пушил! – озадачено отговарям аз.

– Нощем хъркаш ли? – сериозно продължава професорският разпит.

– Не. Мисля, че не! – отговарям му.

– Да – вика той – на 20 години човек не би следвало да хърка.

 

 

 

Сега моля да си представите какво е минавало през главата ми тогава: вика ме известен и уважаван учен, преподавател, когото безкрайно уважавам, и ми задава такива – меко казано – странни въпроси. Чакам да видя накъде ще отиде този диалог:                

– През лятото – пояснява ми професорът – смятам да те взема със себе си в Триград, едно смолянско село. Може да се наложи да спим в една и съща стая, а не понасям нито тютюнджии, нито гатери. Преди един месец Мирчев и Динеков бяха в Полша. Настанили ги в една хотелска стая. Като се върнаха, всеки се оплакваше от другия, че с хъркането не го оставил да мигне цяла нощ. Гадна ситуация!

 

В по-късните години свикнах с тази стойковска директност, но в онзи момент бях наистина шокиран. Бързо се окопитих и изхвърчах от професорския кабинет с криле на раменете: ще бъда цял месец заедно с големия учен и на терена ще попивам диалектоложките тънкости.

 

 

Триградската експедиция

 

Всички подробности от славното и съдбоносно за мене лято през 1961 г. помня сякаш е било вчера, но тук ще отбележа само това, което ми се струва по-важно за образа на моя учител. Тогава той е бил 49-годишен, т.е. в разцвета на силите си. Усилено работеше върху изследването на банатския говор.

 

Експедицията в Триград бе организирана по стойковски, т.е. с отчитане на всички подробности. Бе замислено професорът да отседне в самото село, а ние с Мария Рачева, тогава студентка от III курс българска филология, и фотографа Димитър Гигов ще направим пълно проучване на говора и ще съберем и документираме лексикалното му богатство. Под „документиране“ разбираме снимките на Гигов. Въоръжени бяхме с всички видове техника и инструкции. В триградската провинция ще работят за атласа хората на Максим Младенов, тогава технически сътрудник в Секцията по диалектология.

 

Пътуването от София до Триград през Девин за онова време можеше да се нарече категория лукс. Професорът беше издействал от Централното управление на БАН една военна джипка от ония с брезентовия гюрук. На всичко отгоре имахме на разположение и шофьор – едно младо момче от източнософийските села. И така, в началото на юли 1961 г. този джип ни натовари от двора на Университета. Багажът ни беше съобразен с целите на експедицията: множество папки, торби и два брезентови куфара, в които бяха фишовете на банатския говор. Проф. Стойков не отиваше на почивка. До шофьора с карта в ръце седна той, а на двете дървени пейки отзад – всички останали. Тъй като за разказа по-нататък целият състав ще играе важна роля, тук ще представя действащите лица. Изключвам тримата: проф. Стойков, Максим и себе си.

 

Най-важното действащо лице в джипа беше шофьорът Митко. Току-що уволнен от казармата младеж, завършил селския си прогимназиален Кеймбридж, а шофьорския занаят усвоил в казармата. В приказката беше типичен Нане Вуте: вмъкваше се във възбудените ни разговори с хитри ремарки, изпъстрени със селския му жаргон. Стойков се държеше свойски и почтително с него, възмущаваше се от изровения път и искаше мнението му къде да спираме за естествени нужди. А Митко му отговаря: е па е тука мое да източиме бойлерите. Професорът се смее с глас. Присъствието на този младеж в нашата група в края на експедицията на тръгване от Триград неволно създаде големи проблеми на професора, но нека караме подред.

 

В групата на Максим (проф. Стойков му викаше Макс) беше един колега от по-горните курсове, малко по-възрастен от мене, но вече с голо теме като на древен мислител. Софиянец от Банишора на име Тодор. Беше си избрал ролята да носи ламповия магнетофон Грундинг, който тежеше повече от 20 кг. Тошко беше пуснал един грижливо поддържан мустак, за да компенсира голото теме. Имах огромна гъста къдрава коса и явно това го дразнеше, та все отваряше дума за бръснари, защото вратът на един мъж трябвало задължително да бъде почистван от космарлаци всяка седмица. Моят горилообразен алаброс рядко виждаше бръснари, защото те се увличаха и ме правеха на нищо. В багажа си имах един каскет от шлиферен плат. Бях го взел за всеки случай, но Тодор му хвърли мерак и в последна сметка му го подарих.

 

Тъй като почнах с мъжката част, ще продължа с Гигов. Беше техник във фонетичната лаборатория на Института за български език със седалище в една от аудиториите на Университета. Там техника нямаше, ако изключим трите магнетофона с разбричкани клавиши и един бог знае с колко още повреди. Гордостта на Гигов бяха новите фотоапарати Exakta, купени за лабораторията след енергични Стойкови аргументации: държавата тогава отпускаше пари за науката, без да цепи косъма на две. Гигов също нямаше повече от 30 години. За да впечатли колежките, правеше различни стойки и пози, щракаше щяло и нещяло, та професорът го гледаше изпод око. Уж документирал природните забележителности. От това негово усърдие са ми останали няколко снимки на мегдана в Девин. Изглеждаме наистина като изпаднали германци. Все пак още сме имали човешки облик, защото след постите в Триград ставахме повече за статисти във филми за концлагеристи.

 

Гигов следваше задочно за инженер в тогавашното МЕИ и постоянната му тема беше, че там се следва трудно, има математики и не е така артистично като при нас. Беше заредил цяла чанта с шишенца и кутийки за проявяване на филмите и снимките. Вълнуваше го дали в селото ще има подходящо тъмно помещение за фотографската му дейност. Проф. Стойков на няколко пъти го срязваше, че тази работа може да я върши като се върне в София. Този човек още първите два-три дни след пристигането в Триград лапна по една от колежките, не получи абсолютно никаква взаимност и си отрови пребиваването. Сигурен съм обаче, че Exakta-та нащрака именно колежката, а не толкова предметите от бита на триградчани. Проф. Стойков изглежда бе доловил дългите му погледи, защото няколко пъти му подметна, че в София ще му пресметне целесъобразните снимки, а останалите ще си ги плати като поп.

 

Имах голяма полза от съжителството с този бъдещ инженер, защото ме продоволстваше със спирт за след бръснене, а и с ножчета, защото в селото бяха дефицит.

 

За колежките ще бъда лаконичен, защото и тях ги въвеждам с истинските им имена и не е кавалерско да ги описвам с подробности. В групата на Макс бяха две: Юлия Балтова, която след години оглави за два мандата Института за български език, и Станини Дешева – впоследствие столична журналистка. Ще подчертая, че тогава Юлия с нищо не загатваше, че след години ще стане институтска директорка и ще седне на стола, на който по онова време беше светилото Андрейчин. Нека бъда откровен докрай: едва ли тогава някой е виждал и в мене това, което съм сега.

 

За Мария Рачева ще кажа само това, че след години като научна сътрудничка в Института за български език беше най-добрата специалистка в областта на етимологията. Има много приноси в тази област.

 

На триградския мегдан джипката спря в облак прах и около нас неусетно се събраха любопитни мъже на различна възраст. Основният им въпрос беше какви сме. Отговаряхме: диалектолози. Те си го превеждаха като геолози, защото бяха виждали такива групи да дупчат баирите и да търсят полезни изкопаеми. По всичко личеше, че проф. Стойков е нашият шеф, та към него бяха въпросите дали ще ги наеме за помощници. С учудващо търпение той им обясняваше целта на нашето пребиваване и важността на говора им за езикознанието. Не бях убеден, че тези практични люде приемаха за истина, че държавата ще троши пари за такава празна работа. Изведнъж един от любопитните туземци подсказа на тълпата, че скритата ни цел е да запишем местни песни, за да се излъчват по радиото. Професорът примирено се усмихна. Множеството се успокои, че е разгадало какво ще правим и започна да ни насочва към изявени местни изпълнители. Като прескачам последователността на събитията, ще кажа, че някъде към средата на своя престой бяхме принудени да изслушаме едно песенно надвикване: местните хора смятаха, че колкото по-силно се вика при пеенето, толкова шансът за успех е по-голям. Меракът за пеенето наистина беше голям, тъй като преди години бяха минали някакви музиколози и няколко баби певици са имали изяви по радиото. За хората да се изявиш по радиото беше голяма работа.

 

Денят си отиваше, а ние още не знаехме къде ще бъдем настанени. Появи се местният шеф – пълномощникът. Той бе предизвестен със специално служебно писмо за нашата експедиция и се бе погрижил да ни осигури квартири. Стойков и Макс ще бъдат в едни хазяи, а аз, Тодор и Гигов – в други. Момичетата – някъде на трето място. Ще обработваме записите и ще попълваме фишовете в училището, предоставено ни изцяло, защото децата бяха във ваканция и пасяха овцете по баирите наоколо.

 

Естествено беше проф. Стойков да бъде настанен в най-хубавата квартира на селото, но представата за хубост на местния шеф беше странна: хубава за него означаваше шарена. И наистина Стойковия багаж внесохме в една одая, чиито стени бяха щедро минати с някакъв кафяв валяк, изобразяващ цветя или стъбла на коноп. От мое гледище – пълен кич. Още на другия ден професорът и Макс щяха да установят, че около шарената стая няма никакви санитарни удобства. Не говорим за баня или за удобна тоалетна – такива неща българското село никога не е познавало. Ако поискаш да се измиеш, някой трябва да ти полива на двора с канче от донесени на ръка котли.  Водата се вадеше от бунар, отдалечен на около 150 метра. На Максим му беше лесно, защото ще живее тук само през неделните дни, а през останалото време с групата си ще е в околните села, които иронично наричам триградска провинция. И там удобствата щяха да са същите. Но тук теглото беше пред очите ни. Да му мисли проф. Стойков.

 

Още първата вечер станах свидетел на пословичната честност на професора. Нека кажа, че селото беше българомохамеданско: хората говореха старинен български диалект, защото са българи, но поведението им, имената им, вярата им бяха на мохамедани. Хазяинът се казваше Тахир, жена му – тук ще я наричам Тахирица, защото съм забравил истинското й име. Около тях сновяха майката на Тахир и цял рояк деца. Хазяинът бе около 45-годишен с голям кожен калпак посред лято. Не беше много приказлив, а и не беше нужно, защото Тахирица непрекъснато дърдореше и хвалеше стаята и най-вече кичозната шарения по стените. Проф. Стойков бързо се ориентира и започна именно на нея да й обяснява, че ние сме командировани и ще плащаме по 2 лв. на човек на нощ. Огромни пари за онова време, когато килограм овче сирене струваше 80 стотинки. Сметката беше лесна и за Тахирица: за една нощ преспиване на професора и Макс тя ще прибере 4 лева. Ако ли пък в шарения шератон преспят трима души, сумата набъбва на 6 лева! Жената не бе много грамотна, но веднага схвана наивността на професора за месец и нещо да й наброи цяла купчина банкноти. Това я направи безкрайно любезна.

 

Шофьорът Митко с наневутевската си прагматичност чу обясненията на професора и заяви, че той е лесен и ще си спи на надуваемия дюшек в джипа. Още повече, че смучеше някакви смрадливи цигари и Стойков в никакъв случай нямаше да му разреши да го опушва.

 

Макс имаше малко багаж, но куфарите с фишовете на професора бяха внушителни: тежаха като гири. Митко Вутев едва ги повдигаше.

 

Стаята, в която ни настаниха нас – мене, Гигов и Тодор, се намираше в съседната махала и беше съвсем обикновена: варосани стени без шарки и голямо легло със сламеник, а в другия ъгъл имаше широк и удобен миндер. Спартанска обстановка като за мъже. Пълен разкош обаче беше тенекиената мивка на двора: донасяш вода, пълниш я и от чучура тече прохладен благодат за миене, за бръснене и т.н.

 

Веднага на другия ден Макс събра хората си – Тодор, Станини и Юлия – и замина в едно от съседните села. Започнахме сеансите и ние. Вече казах, че имах известен скромен опит от софийското Бусманци: сядаш при бабата и почваш внимателно да я подпитваш за сватби, годявки, кръщавки и т.н. Записваш думите, които ти трябват.  Само че тук нещата бяха различни. Виждам скучаеща баба да седи на припек на пейката пред къщата, насочвам се към нея и тя бързо-бързо си завива главата и ми хлопва дворната врата пред носа. За мохамеданката е неприлично да разговаря с чужди хора и при това – мъже. Веднага смених тактиката: потърсих възможност да разговарям с дядовци. След известно време чрез тях се добрах до така необходимите ми възрастни жени, защото само те, ако са си от селото, са надежден източник на традиционния диалект. Мъжете може да са излизали по различни задачи из други села и градове, а това се отразява на приказката им. Работата по събиране на материала потръгна. Получих по този повод първата похвала от проф. Стойков.

 

Триград е сравнително голямо село с известни придобивки на цивилизацията. В центъра му функционираше кръчма, която по онова време се наричаше хоремаг. Освен пиене там варяха някакви гозби. Първия ден пата (картофи), втория ден пиринч (ориз), на третия ден – пата с пиринч, на четвъртия – боб. После нещата се повтаряха в обратен ред. До хоремага имаше смесен магазин и за нас особен интерес представляваха консервите. Изобилие от консервиран гъши пастет и като деликатес – риба копърка. От това славно триградско време са се минали десетилетия, но и до ден-днешен не понасям пастет до такава степен, че ако само ми замирише на него било вилица, било нож, ставам от масата и бягам навън.

 

Както и да е, в 12 часа всеки ден сядахме в кръчмата и лакомо лапахме поредното меню на местния ахчия. Вечер го карахме на въпросните консерви. Професорът бързо се предаде, защото се обади жлъчката му. Премина на изкиснато сирене: приготвяше го в едно емайлирано канче. Хуморът му обаче не секваше. Предложих му да помолим майстора да му запича филии със сирене, но той отказа, защото в такъв вид сиренето ставало противопоказно за него. Казано накратко, и той, и ние гладувахме.

 

Родопската фонетика изисква отлични познания по старобългарски език. Като се съпостави родопската дума със старобългарския й облик, нещата стават ясни. Проф. Стойков на няколко пъти идваше с мене на провежданите сеанси с моите информаторки. Имах чувството, че е доволен от това, което правя. Изумих се от един странен факт: той толкова бързо проговори на триградски, че буквално му се чудех. Задаваше въпросите като местен човек, живял тук дълго време. Това предразполагаше хората и те му отговаряха спокойно и пространно. Гледах го с възхищение и се опитвах да му подражавам, но по-скоро разсмивах бабите, вместо да ги стимулирам да ме приемат за местен човек. Когато се връщахме към училището, където беше работната ни база, професорът виждаше оклюмания ми вид и търсеше начини да ме окуражи.

 

Най-напред проучихме селото за нуждите на атласа. От моите записки извадих примери и попълних един въпросник. Същото направи и Мария, отразявайки фактите, записани от нейния кръг информаторки. После съпоставихме въпросниците и попълнихме фишовете за картотеката. По тях в София в Секцията по диалектология щяха да бъдат направени картите на атласа. В конкретния случай – цветни кръгчета, символизиращи съответните явления в Триград. Сега вече можехме да пристъпим и към събирането на целия диалектен речников репертоар. С помощта на професора съставихме подробен план: селскостопански сечива, дейности с тях, домакинство, обичаи и т.н. В общи линии проф. Стойков одобри плана ни, но допълни с такива детайли, които никога нямаше да ни хрумнат. Например: има ли отделни названия подреждането на съчките при палене на открит огън и на огън в домашното огнище. За мое учудване се оказа, че има.

 

Денят на професора беше строго разпределен и организиран. До обяд – сеанси с триградските баби. Записваше си нещо в тефтерчето и беше явно, че търсеше явления извън материала за атласа. По-късно разбрах, че се е интересувал от родопския вокализъм, защото публикува такива статии в научния печат (имам предвид Акане в говора на Триград, Девинско, Български език, 1963, кн. 1, с. 6–21; Към вокализма на смолянския говор [преглас на а в е ], Български език, 1962, с. 19–24). Явно чрез сеансите той е проверявал някакви свои хипотези. Вероятно е проверявал различията с други родопски селища: Триград не беше първото му посещение в Родопите.

 

След обяда ни в кръчмата (местните хора я наричаха оремагас, т.е. хоремагът), той сядаше над фишовете от брезентовите куфари и се съсредоточаваше над своята голяма любов – банатския говор. От тези куфари после се появиха неговите две солидни книги Банатският говор, С., 1967, и Лексиката на банатския говор, С., 1968, които са най-добрите диалектоложки работи не само в българското езикознание, а изобщо. За да не му пречим на заниманията, при него влизахме само в краен случай. Работехме върху събрания от нас материал в съседната стая и редовно спорехме дали в дадената дума има широка гласна (в родопските говори има две широки гласни – [о], получено от старобългарските ©, ъ, ş и ь,  както и [e], получено от старобългарското ѣ). За несвикналото ухо разликата между тесните и широките гласни е трудна за долавяне. От време навреме професорът влизаше при нас и непрекъснато ни напомняше, че трябва да записваме това, което чуваме, а не да нагаждаме нещата с оглед знанията си по старобългарския език. В речта на хората – казваше той – всичко е възможно и там има както закономерности, така и изключения. Поглеждаше в моя бележник и ми казваше, че думите дават повече информация за нас, когато са записани в контекст. Това беше забележка да записвам цели изречения. Трудно ми беше да пиша с такава скорост.

 

С помощта на Гигов направихме записи на дълги текстове на магнетофона. И това беше свързано с проблеми – контакти, проводници, страх на бабите от апаратурата и т.н. Сега в науката има строги указания как да се борави с техниката в такива случаи. Говори се за парадокс на Уилям Лабов, американски езиковед, който се прочу с това, че предупреди теренните лингвисти. Посочи им, че електронните джаджии плашат хората и те се мъчат да говорят по друг – „купешки“ начин. В Триград това го изпитахме на собствен гръб, но не ни дойде на ум да го опишем. Щяхме да се прочуем. При бабите в Триград предлаганите от У. Лабов фокуси за камуфлаж на техниката не бяха така жизнено необходими. И да искат, местните хора не могат да превключат на друга форма на българския език, защото в репертоара им съществува само този диалект. Така че магнетофонът, който беше с големина колкото един днешен ксерокс, се въртеше пред очите им, без много-много да ги смущава. В това отношение ония години бяха блажени за диалектолога. Днес това е невъзможно, защото няма такива баби, които да не могат да включват в речта си граждански изрази и човек да се чуди дали това е диалект, или е нещо друго. Или да не знаят, че това, гдето се върти пред очите им, е магнетофон.

 

На нашия работен жаргон тогава магнетофонният запис бе наричан свързан текст и се ценеше много високо, защото даваше възможност и за синтактични наблюдения. До тогава те бяха кът в диалектологията. Никого няма да учудя, ако подчертая, че по онова време магнетофонът беше рядкост, нищо че в САЩ го бяха открили още през 30-години. Лабораторията имаше два апарата и това беше заслуга на проф. Стойков. Ще отбележа, че нашият учител разбираше от техника и се слагаше всички такива неща да ги поправя, ако се развалят.

 

Една вечер професорът ни съобщи, че нашият триградски екип, т.е. той, аз, Гигов и Мария – трябва да отидем в едно от близките села, да направим записи и да видим дали говорът му е като триградския. Ще носим и магнетофона. Селото било съвсем близко и не било нужно да чакаме Митко Вутев с джипа – ще си направим една разходка. Картата показвала, че селото било зад близкия баир. После станах пишман, че не възразих и не се наложих да ползваме превоза. Като на типичен българин, акълът ми дойде по-късно. Стана ясно, че селото е Водни пад и се намира на самата гръцка граница. Вероятно тази акция е била предвидена още в София, защото бяхме предупредени да си извадим т.нар. открити листове, с които можехме да се движим по граничната ивица.

 

И ако в Триград се радвахме на магнетофона, то сега вече настъпваше времето да го възненавидим. Става дума за мене и за Гигов, защото ние трябваше да го носим. След като Митко Вутев се бе ангажирал с групата на Максим и въпросната джипка не беше на наше разположение, до Водни пад можеше да се отиде по няколко класически начина: пеш, на кон или на магаре. За наше съжаление пред нас се очертаваше да бъхтим 8 км пеша. Това разстояние ми се видя безкрайно, защото апаратът ми късаше ръцете и ми направи пришки. Гигов не се отличаваше с някакви физически данни и почти през по-голямата част от пътя носач бях аз. Проф. Стойков на няколко пъти предложи да помогне, но това беше под нашето с Гигов достойнство. На всичко отгоре някъде по средата на пътя пред нас изникнаха двама войници с автомати в ръце. Чухме команда да оставим всичко на земята и да вдигнем ръце. Вероятно ни бяха взели за диверсанти. Пуснах с облекчение проклетия магнетофон и почнах да се шегувам с Гигов, че е толкова съмнителен, че сега цялата ни група ще бъде опандизена. Единият от войниците ни държеше под око с насочен автомат, а другият бавно и щателно изчете откритите ни листове. Момчетата бяха разочаровани от нашата редовност, защото в противен случай щяха да получат награда и отпуски.

 

Проф. Стойков намери общ език и с войничетата. Попита ги дали са чели за приключенията на Авакум Захов, измислени и описани от Андрей Гуляшки, чието действие се е развивало по тези места. Момчетата не бяха чували за романа, но проявиха голям интерес към разказа на професора и вероятно след това са попълнили този свой духовен дефицит. Лично на мене тази среща с граничарите ми хареса, защото малко си отдъхнах от товара.

 

Стигнахме до въпросното село. Професорът помоли първия срещнат да ни покаже къщата на пълномощника. Озовахме с в дома на местния ходжа – в една стая на горния етаж на хубав селски дом. И тук хората бдяха. Ходжата ни взе документите и ни нареди да не напускаме одаята, докато не се върне. Къде е ходил и какво е правил, не ни стана ясно. Близо до ума беше, че е изприпкал да провери документите ни в граничната застава. Бе наближил обяд и като се върна, ни покани да седнем на трикраките столчета, за да хапнем. Ние се бяхме запасили с няколко консерви, но хазяинът нареди да ги приберем, защото на софрата се появиха два дълбоки съда с кисело мляко и куп лъжици. Паниците бяха пръстени, но лъжиците – металически. Цивилизацията бе проникнала чрез тях и тук, макар че аз очаквах, че ще ни предложат дървени прибори. От дългия път или от чистия въздух имах вълчи глад и притеглих едната паница, готов да я излапам. Спря ме Стойковият глас: това ядене е за всички – рече той – не бързай. За съжаление, беше прав. След малко се появиха и две съдини с варени картофи, т.е. с вече втръсналите ни пата. В крайна сметка бяхме неканени гости и хората сложиха това, което имат. След минутка дойдоха жена му на ходжата, майка му и две внучета. Хапнахме надве-натри и професорът реши тук да остане Мария и да направи сеанс с ходжовица и снахата, а ние ще обходим селото за още информаторки.

 

Взехме с нас ходжата и с негова помощ бързо намерихме интересуващите ни баби. Установихме, че и това мохамеданско село има същия тип говор като вече познатия ни Триград, което не попречи на Стойков да изпише 2 бележника и да учудва хората как такъв чужд градски човек говори като тях. С бъдещия инженер надигнахме магнетофона и открихме една по-млада жена. Накарахме я да ни разкаже как се правят местните сватби. Всичко вървеше както трябва, но някъде на десетата минута на жената й хрумна да ни пее. Изслушахме половинчасовото изпълнение. Беше яка българка и имаше невероятно силен глас: когато вдигаше височини, стъклата на прозорците издрънчаваха. Жената бе свикнала да пее по барчините (баирите) и трябваше да я чуват на километри. По време на изпълнението Гигов няколко пъти ми направи знак, че иска да изключи магнетофона. Кимвах му да остави апарата и после да пуснем песента в Триград  пред останалите.

 

Привечер, вече доста уморени, поехме обратния път към Триград, без каквито и да било граничарски екшъни. Затова пък през цялото време Стойков не спря да се смее на опита ми да изям киселото мляко на цялата ходжова фамилия. Накрая обобщи: когато човек попадне в извънредна ситуация – през смях каза той – развива защитни рефлекси. Някои хора си губят апетита, а при Мишо се отприщи лакомията. Опитвах се да се защищавам, че вече близо 2 седмици съм на принудителна разтоварваща вегетарианска диета. Така възникна идеята да купим от хазяйката някаква перната животинка и тя – хазяйката – да ни я опече. Така ще добием малко повече сили. Не е необходимо да разказвам, че цялата организация легна върху мене. При консумацията пак бях отличник. Проф. Стойков хапна, обяви произведението на Тахирица за прекалено мазно и се насочи към съдината си с изкиснато сирене. Доста скромно се представи и Мария. Ние с Гигов ометохме всичко – останаха само купчина кокали. Каква беше животинката – пиле, кокошка, патка, така и не разбрахме. Каробочката Тахирица прибра 3 лева и нашият монотонен живот потече като преди.

 

На другия ден професорът бе осенен от нова идея. Беше неделя и ни гостуваше групата на Макс. Вчера – вика Стойков – беше ден на стомаха, а днес ще бъде на хигиената. Така той, Макс и аз тръгнахме към Триградската река по посока над селото. Вървим ние, шегуваме се, а Макс крачи замислен и отчаян. Гледа в една точка. Нагазихме в студената вода, извадихме сапуните и почваме да тракаме със зъби. През цялото време им разказвам на моите спътници, че цивилизованите хора вземат един котел, пълнят го с вода и на едно импровизирано огнище го загряват. После се мият с топлата вода. Стойков пак пусна една от своите сентенции: топлата вода била глезотия. Странен беше Макс, насапунисан, седнал на един камък, гледа в една точка пред себе си и мълчи. Тогава чувам професорския глас:

– Макс, къпи се, ще изстинеш и ще хванеш някоя пневмония. Остави ги студентите! Те винаги са по-рационални! – разбирам аз, че моите колеги от Максовата група са сътворили нещо и са ядосали своя ръководител. Попитах какво е станало, но отговор така и не получих.

 

Прибрах се в стаята, а там на сламеника седи омърлушен Тодор. Стана – вика – голяма издънка. Попълнихме един въпросник и вместо да съберем материал за втори, взехме и преписахме вече съставения. Само че Максим веднага засече номера ни и побесня. Ако каже на професора, спукана ни е работата.

 

Вечерта избухна третата световна война. Макс пак мълчеше, но проф. Стойков крещеше с цяло гърло. По-добре било да не бъдело проучено дадено село, ще дойдат други и ще го проучат. Ако поднесем неверни и непроверени данни, ще подведем науката. Право да си кажа, на мене целият скандал ми се видя изкуствено надут. Въпреки гнева на професора нещата отиваха към миролюбив финал, когато една от Максовите сътруднички реши да се обади и ни в клин, ни в ръкав да каже, че Макс в случая се държи като ощипана госпожица.

 

На другата сутрин въпросната колежка бе натоварена на автобуса – за нея експедицията беше приключила. С Гигов се опитахме да укротим Макс, но той ни отряза: решението било на професора. Сега, близо половин век по-късно, пак подлагам на анализ тази случка и се питам как бих постъпил аз в подобна ситуация. И си отговарям, че Макс прекали. Ще го кажа иносказателно: изписа се пред професора като по-религиозен от папата. Инцидентът е можело да бъде потушен още самата група и да не стига до такъв край. Бях, както се казва, още сукалче и не намерих смелост да се обадя и да кажа на професора, че Максим му се докарва.

 

В Триград получих първите нагледни уроци по събиране на материал за научна публикация по определен научен проблем. Получих този урок не толкова от професора, колкото от Максим. Той бе забелязал, че в говора на селата около Триград липсва съгласната дж. В бележника му имаше цели колони с примери на замяна на африката с обикновено проходно звучно [ж]. Няколко пъти неволно присъствах на разговорите по този въпрос между двамата – Стойков и Максим.

– Трябва да се събере достатъчно материал – казва му Стойков.

– Имам десетки примери – отговаря му Макс.

– Опиши ги да видиш в какви позиции се намира явлението. Тази работа ще има смисъл не толкова от изнесения материал, колкото от обяснението за причината, породила субституцията. Но това не може да стане без достатъчно материал. Нещата са взаимно свързани.

 

След време тази работа на М. Младенов се появи в сп. Български език (вж. М. Сл. Младенов, Съгласна дж в говора на с. Триград, Девинско, Български език, г. XI, 1961, кн. 5–6, с. 458–463). Стойков умееше да ти помогне с малко думи, да те накара още веднъж да провериш аргументите си. А когато се убеди, че работата има смисъл, тогава се ангажираше да я публикува било в сп. Български език, било в сп. Език и литература. И в двете беше член на редакционната колегия. Няма да скрия с какви жадни очи попивах тази кухня на научните диалектоложки публикации. Това се оказа толкова важно за работата ми след време.

 

Бъдещият инженер Гигов нащрака сума ти снимки на вили, гребла, мотики, кирки и търнокопи, на волски и конски такъми, на женски и мъжки носии, а моите въпроси кое как се казва вероятно ме правеха смешен в очите на бабите и дядовците. Спомням си един забавен случай: попитах човека как се казва колелото на каруцата му, а той ме погледна с почуда и ми вика:

– Виждал съм всякакви, ама ти си първият човек, който не знае, че на колелото се казва колело!

 

Засрамих се.

 

Макс пое вече редуцираната си група и пак тръгна из триградската провинция. Похвалих се на Стойков, че в двора имаме тенекиена мивка с течаща вода – течаща, ако сипеш, и той дойде да види това позабравено чудо на цивилизацията. Врътна кранчето и шурна затоплена от слънцето вода. Зарадва се като малко дете и ме попита какво ще кажа, ако временно се премести при мене: бях останал сам, тъй като Гигов отиде с Максим да прави снимки. С радост се съгласих. Чух притесненията му, че сутрин се измъчвал в замъка на Тахир без течаща вода. Въпреки разкошните шарки. Сега вече, изтегнати на твърдия сламеник, имахме възможност да говорим на чисто битови човешки теми. Тук за първи път чух спомени за пражките му години като докторант при проф. Хлумски през 1937 и 1938 г. до непосредственото поглъщане на Чехия от немците. Разказваше за пражките сладкарнички, за промоцията на своя докторат, за начините, по които е искал по-бързо да научи чешки език. Напуснах – вика – общежитието. Там денем няма хора и няма с кого да разговаряш. Преместих се на квартира в едно чешко семейство. Хазяйката беше много внимателна, поправяше ме като грешах падежите, и бързо напреднах. От Стойковите уста още тогава чух имена на чешки учени, с една част от които след години, когато самият аз вече живеех в Прага, станах близък приятел въпреки възрастовата ни разлика. Спомените за Чехия бяха така живи в паметта на професора, че си правех извод колко щастлив се е чувствал той там, в красивия град, въпреки натоварената научна програма.

 

След близо месец и половина живот в селото наближи времето да се връщаме. Дойде последният ден. Ще разкажа по-подробно този епизод, защото проф. Стойков при пословичната си мъдрост заслужи аз да го критикувам. Случаят беше банален.

 

Шофьорчето Митко Вутев (това Вутев аз съм му го прикачил!) повече от скука през последния ден човъркаше бричката – делкото, свещите, запалването и какво ли още не. Целият този ремонт ставаше в Тахировия двор и всичко наоколо миришеше на бензин. Ние подреждахме и пренасяхме драгоценните папки от училището. На първо място брезентовите куфари. Вечерта професорът взе един голям фиш, извика Тахирица, писа пресмята и накрая й наброи един голям куп банкноти, с които – според мене – можеше да се купи цялата шарена стая. Подробно и точно всичко беше изчислено: кога е спал сам, кога там е бил и Максим и т.н. Жената гушна пачките с треперещи ръце и се прибра. Казах на професора, че през нощта това ще прави – ще ги брои, а той ме обвини в черногледство. Ти – вика – нещо я недолюбваш нашата хазяйка!

 

Вечерта захладня. Стойков излизал на двора и минал покрай Вутев. Видял го свит на кравай върху надуваемия дюшек и му предложил да влезе в шарената стая и там да преспи, защото на другия ден го чака шофиране чак до София. Митко с неохота приел, внесъл омазания си дюшек в стаята и веднага заспал в компанията на Стойков и Максим.

 

Рано сутринта на селския мегдан се озовахме сред множество хора, дошли да изпратят софийския професор, който им беше станал любимец за краткия ни престой. Всеки искаше да се ръкува с него и да му засвидетелства лично искрените си симпатии. Стойков в истинския смисъл на думата беше народен професор. Гледах го и аз с възхищение: радваше се истински на тази спонтанна топла раздяла.

 

 

Ние нетърпеливо заехме местата си в джипа, а професорът продължаваше нещо да обяснява на заобиколилата го тълпа. От някъде изневиделица долетя Тахирица и на висок глас пред всички му заяви:

– Другарю професор, не сте ми платили всичко! Тази вечер в стаята спа и шофьорът, така че ми дължите още два лева!

 

Навалицата замлъкна. Проф. Стойков първоначално пребледня, а след това целият се зачерви. Не знаеше как да реагира на неочакваната наглост. Инстинктивно бръкна в горното джобче на шлиферното си яке, извади някаква банкнота и я подаде на настръхналата жена, натъкмена с нови шалвари. С цяла шепа тя сграбчи банкнотата, разгъна я и я мушна в пазвата си. Речитативът й продължи:

– Добре, че сколасах. Щяхте да се измъкнете и после кой ще ви гони!

 

По лицето на професора течаха бразди пот. Набързо си проби път сред навалицата и седна до шофьора в джипа. Митко наду газта до ламарината и потегли. Седяхме безмълвни. Тахирица ни бе лишила от дар слово. Не знам защо, но професорът се обърна и погледите ни се срещнаха. Обадих се:

 

– Каробочката не е виновна. Вие й наринахте цяло състояние за нещо, което струваше максимум 5 лева! И тя се увълчи!

 

За моя изненада професорът рече:

 

– Да не коментираме! Мишо е прав! Но какво да правя, като са тъпи законите за командировките, а още по-тъпи са тези, които ги спазват!

 

След настъпилото мълчание думата взе Митко и настроението ни полека-лека се възвърна. Видимо Стойков се поуспокои обаче от цялото му поведение се чувстваше, че алчната Тахирица дълбоко го е наранила и е нарушила душевното му равновесие.

 

 

Петъците при проф. Стойков

 

През есента на 1961 г. вече бях в трети курс и нямах лекции при проф. Стойков – неговите предмети се четяха само във втори курс. Единствените ми контакти с него бяха на кръжочните сбирки, но те ставаха рядко. Заявих да изнеса доклад за морфологичните особености на годечкия говор и чаках с вълнение и нетърпение да ми дойде редът. Съставът на кръжока бе видимо подмладен: бе завършил образованието си Тодор Иванов Живков, авторитетен председател и в известен смисъл – ветеран, защото бе членувал от I до V курс и цели 3 години председателствал. Слушал бях негови изказвания през миналата година: знаеше много и умееше да анализира диалектните факти. Това е същият човек, който след години стана водещ български фолклорист. Винаги подчертаваше, че се казва Тодор Иванов Живков, за да не го смесват с тогава първия човек в държавата. Стана фолклорист, но винаги имаше отворени очи към диалектологията. По повод на неговото име ще разкажа една действителна случка, в която бях действащо лице. Случката стана 20 години по-късно от събитията, които описвам. Бях вече доцент в Софийския университет. За известно време със семейството ми живеехме в Студентския град. Покрай многото неудобства там бе и това, че нямах телефон. Още ги нямаше мобилните апарати. С жена ми бяхме разрешили затруднението така: който ме търси, звъни в службата й, а вечерта тя ми дава цял поменик с номера, на които да се обадя следващия ден от обществения автомат в коридора. Така една вечер ми бе даден служебният номер на Тодор, който много настоявал да се свърже с мене. Важно за нашия разказ тук е да се каже, че той работеше в БАН, но бе съвместител в един от отделите на ЦК на БКП и бе настоял да му звънна там.

 

Отивам на другия ден до автомата в коридора, а там навалица. Изчаках реда си сред студентите. Това, което те чуха от моя разговор, беше:

– ЦК ли е? Свържете ме моля с номер (…) с другаря Тодор Иванов Живков… Тошо, търсил си ме. Кажи какво има! – Тодор ми обяснява, че при мене на държавен изпит се явила една негова кръжочничка и не била доволна от оценката си. Моли ме другата седмица да я изпитам пак. – Няма да стане. Трябва да се спазва редът! – отговарям аз твърдо. – Хайде, че е твой ред да черпиш по бира! – И закачам слушалката.

 

Когато се обърнах, виждам десетина лица буквално втрещени: да разговарям така свойски с Тодор Живков, да живея в общежитие като изпаднал човек и на всичко отгоре да отказвам услуга на първия човек в държавата! Освен това да го карам да ме черпи бира! Съвпадението на имената ме постави в комична ситуация. Младите хора вероятно си помислиха, че съм превъртял и съм развил мания за величие!

 

Да се върнем сега в есента на 1961 г. председател на кръжока вече беше станал четвъртокурсникът Цанко Денков от Севлиево. Най-много изказвания на сбирките правеше неговият приятел Иван Гунчев от Габрово. Сбирките продължаваха да са в аудитория 147 на третия етаж, където през три врати бе и кабинетът на проф. Стойков. Моят доклад мина чудесно. Професорът ме похвали и изтъкна, че най-интересното явление в годечкия говор е членната форма -о за имената от мъжки род, единствено число, защото в останалите говори от преходната зона тази форма беше -ът. Убедих се след години при работата си върху дисертацията, че това наистина е така.

 

В кръжока бяха привлечени и няколко момчета от Родопите. Запомнил съм Емил Субашиев и Славчо Шумаров. Техните доклади винаги се посрещаха с интерес от професора, защото самият той работеше върху родопски теми. Запомнил съм и присъствието на Николай Колев, който следваше една година след мене и идваше от Великотърновско. Изнасяше материали от с. Никюп. По-късно се залови с етнография и стана преподавател в новооткрития тогава Великотърновски университет.

 

След една от сбирките проф. Стойков помоли мене, Иван и Цанко, ако искаме, да идваме всеки петък от 17 часа в кабинета му и да помагаме в техническата работа на неговите изследвания. Приехме тази висока чест с истинска радост. Именно тези петъци за мене бяха истинската школовка и ме запалиха да стана професионален диалектолог!

 

Първоначално подреждахме фишове от една анкета, проведена от професора сред задочниците от нашата специалност. Отнасяше се до личните местоимения и до лексикални названия (за стан, риза и под.). След това на специални контурни карти на България попълвахме цветови кръгчета на селищата въз основа на предварително уговорена легенда. Източнобългарските явления обикновено се подчертаваха с червен цвят, а западнобългарските – със син. Въз основа на резултатите от тези карти проф. Стойков написа няколко много интересни статии, а след това ги даде като приложение в учебника си по българска диалектология от 1968 г. Основната ни работа обаче беше свързана с първите стъпки по идеографския речник. Ставаше дума за лексикографски проект, в който срещу всяка книжовна дума се дават диалектните й разновидности. Събирахме се всеки петък за по 2 часа. С нас неотлъчно бяха професорът и Максим Младенов. Едновременно с подреждането слушахме разговори на диалектоложки теми за прочетени от тях научни новости в лингвистиката.

 

В късната есен на 1961 г. Максим бе спечелил място за научен сътрудник в Секцията па диалектология и имаше повишено настроение и страшен мерак за работа. Самочувствието му вече беше друго. Понякога влизаше в тона на професора и пускаше шеги. Обстановката беше творческа въпреки огромните купища фишове, събирани години наред от професора и негови случайни помагачи. Налагаха се непрекъснати справки за фонетичната транскрипция, защото някои от помощниците бяха допускали очевидни грешки.

 

Вече споменах, че още в Триград се заразих от желанието и аз да напиша някакво научно съобщение и да го публикувам в езиковедско списание. Вкъщи получавахме вестник Отечествен фронт, в който редовно се публикуваха и кратки разказчета. В едно такова доста посредствено художествено произведение забелязах, че авторът използва две форми за думата заек: заек и заяк. Направих справки в речниците и установих, че там бе кодифицирано само заек. Заех се да изясня въпроса. Беше ми ясно, че това е последица от т. нар. смесване на носовките през средните векове. Написах материала, като десетина пъти го поправях, редактирах и оглеждах. Дадох го най-напред на Максим да го види. Направи ми няколко стилистични бележки, за да звучи по-научно – за първи път пишех подобно нещо. Съобразих се с бележките и намерих пишеща машина да препиша на чисто трите страници. Сега предстоеше най-важното: оценката на проф. Стойков. Прочете той моя шедьовър, върна се пак към началото, погледна ме и рече: добре е! Идваше ми да подскоча от радост! В неговия стил тази резолюция беше нещо много. След два месеца при една наша случайна среща в коридора ме погледна в очите и каза, че опусът ми за зайците ще се появи на страниците на сп. Български език. Приета е, но трябва да си изчака реда. Бях студент в III курс и вече попаднах в най-авторитетното наше лингвистично списание!

 

И така, един петък някъде към края на работата ни професорът изведнъж зададе странен въпрос: имате ли – вика – купони за мензата? Другите отговориха, че имат, аз поклатих отрицателно глава, защото се хранех вкъщи. Бягайте – вика – да ги продадете, защото ще ви заведа вкъщи на вечеря. След десетина минути вече бяхме в тролея и пътувахме по посока на Александровската болница: в този район беше Стойковата къща. Посрещна ни жена му, която след няколко години също стана професор, но по фолклор. Професорът от малък остава сирак без баща и баба Ана, майка му, го отглежда в последна бедност, но го възпитава да бъде трудолюбив и пестелив. Когато си стъпва на краката, на мястото на малката къщичка построява двуетажен дом с тавански стаи, също пригодени да се живее в тях. И до ден-днешен тази къща се обитава от наследниците му, а ние сме я украсили с паметна плоча.

 

Седнахме на масата в трапезарията и от притеснение не посягаме към яденето. И тогава чухме покана в типичен стойковски стил:

– Момчета, яжте! Всичко, което е на масата, съм го прежалил! – Избухна смях, придружен от тракане на прибори.

 

Като скъпи гости след това бяхме поканени в хола. От грамофона прозвуча приятна чешка песничка. Професорът ни превеждаше думите и вероятно се пренасяше в чаровната чешка столица в годините на своята специализация. Съпругата му ни поднесе шоколадови бонбони. Ние, бедните студенти, бяхме станали обект на истинска почит! Влезе баба Ана, майката на професора, а с нея и внукът й Веселин, тогава 10–12-годишно момче. Проф. Стойков живееше в истински семеен уют!

 

Минало се е много време от тогава, но тази вечер в семейството на народния професор е оставила у мене незабравим спомен. Няколко пъти през последните години съм отварял дума за това гостуване пред проф. Стефана Стойкова с благодарност за проявеното истинско гостоприемство, за милия човешки жест на уважение и внимание. Тогава почувствахме професора още по-близък до нас. Всички затова го обичаха, защото той уважаваше обикновените хора, чуждо му беше големеенето и надуването с титли и начетеност.

 

Ще спомена още един детайл от тази паметна вечер. Шегите в хола не секваха. Отпуснахме се и ние. Иван Гунчев даде ход на габровските си анекдоти. По едно време проф. Стойков се обърна към мене и ми каза:

– Мишо, тук, на изток от нас към парка, ще строят голям жилищен комплекс. Ако успееш да се вредиш, ще бъде чудесно. Южна София е най-хубава!

 

Има случайности. Двайсет години по-късно получихме жилище точно в един от тези комплекси. Често си спомням Стойковите думи на фона на чешките песнички през оная вечер. Той обичаше да изказва мисли, които се врязват в съзнанието на събеседника. Веднъж ми каза, че в нашето езикознание всички са започвали с диалектология. И в стила на присъщата му самоирония добави: и само най-глупавите сме останали да се занимаваме с нея – другите станаха големи фантазьори и теоретици!

 

Продължавах упорито да проучвам диалектоложките приноси. Имах строг дневен режим. По принцип сутрин отивах в Народната библиотека: оставям си там дрехите в гардероба, поръчам интересуващите ме книги и започвам да чета. Правя си записки. Излизам за упражнения и за лекции, т.е. за тези лекции, на които си струваше да седиш два часа. Делях преподавателите на две групи: едните имаха преподавателска дарба и умееха да поднасят материята разбираемо и атрактивно. Другите бяха жива скука. Мрънкаха нещо под носа си, четейки от пожълтели листа, а в аудиторията се водеха тихи разговори, прелистваха се вестници, уговаряха се купони и т.н. По-късно, когато и аз станах преподавател, винаги си давах сметка, че за да не бъда слушан, причината ще бъде в мене. Няма скучна научна материя, има скучни лектори, на които мястото им не е на катедрата. Ще кажа нещо за себе си: никога не си разреших да влизам в аудиторията с папки, да забия нос в тях и да чета като поп евангелие. И сега изпитвам отвращение от публично говорещи хора, които мънкат и едва изричат думите. От скучните преподаватели се спасявах в библиотеката. Много години по-късно в нашия софийски квартал срещнах един библиотекар от онова време, който работеше на заемната служба. Той се вгледа в мене и ми каза:

– Вие неколцина тогава бяхте едно постоянно присъствие в читалнята. Изглежда нямаше какво да правите и четяхте като луди. Не съжалявате ли за младежките радости, които сте пропилели!

 

Бяха други времена. Лесно може да се провери, че в Университета и по-точно: в нашата специалност влизаха подбрани млади хора. Българската филология се смяташе за елитна специалност и към нея се насочваха отличници. Е, от всяко правило си има изключения. С парашути прехвърчаха и някои тройкари.

 

В четвърти курс станах председател на кръжока по диалектология, а проф. Стойков ме беше препоръчал и за председател на Студентския кръжочен съвет в тогавашния филологически факултет. От преподавателите пряк отговорник бе проф. Цветана Романска-Вранска. Имам добри спомени от нея: беше много организирана и делова, ненавиждаше бумащината. Искаше кръжоците да работят и да школуват студентите. В „шефската“ си функция посещавах и някои сбирки на другите кръжоци. Запомнил съм кръжока на проф. Динеков с участници като колежката от моята група Светлина Николова, после дългогодишна директорка на Кирило-Методиевия център при БАН, Илия Тодоров и Стефан Кожухаров, които след това станаха известни учени старобългаристи, сега са покойници.

 

„Шефската“ функция наследих от Атанас Свиленов, впоследствие известен кинокритик. Като ми предаваше няколкото папки, ми каза: не се натрапвай на кръжочните ръководители и не си мисли, че наистина си началник на нещо. Изпълнявах тази трезва заръка.

 

Когато след време започнах работа във факултета, той бе разделен на две: Славянски филологии и Факултет по класически и нови филологии. След смъртта на проф. Стойков (1969 г.) самите студенти настояха Студентското научно дружество да носи неговото име. На мене се падна честта да пиша мотивацията за това пред Факултетския съвет. За съжаление, сега не съществува нито дружеството на кръжочниците, нито пък самите кръжоци. Един от предишните ректори отмени и семестриалните заверки. Настъпиха артистични времена. Кръжоците уж били превърнати в спецкурсове, но това е пълна илюзия!

 

В четвърти курс ме озари идеята да се заловя с проучване на ученическия тарикатски жаргон. Внушението пак дойде от проф. Стойков. Подробно бях проучил неговата студия Софийският ученически говор (С., 1946), излязла в Годишника на Софийския университет. Перфектна научна работа! Материалът е събиран в някогашната Трета мъжка гимназия (сега: 18 СПУ на ул. Пиротска), където през 30-те години Стойков е бил ученик, а после – стажант учител. Преди да опише материалите за жаргона, вече през 1945 г., той пак проверява данните и ги сверява с положението в Първа мъжка гимназия. В събирането там му помага Мирослав Янакиев, тогава ученик в последния клас. Студията и досега не е загубила нито научната си, нито пък методологическата си стойност: образцово изследване, изпълнено със стойковски педантизъм и стойковска яснота и убедителност!

 

Хрумването ми бе мотивирано и от факта, че всеки ден с трамвая минавах покрай тази гимназия (живеехме в кв. Захарна фабрика). Един ден слязох, влязох в училището да разгледам обстановката и от пръв поглед установих, че се захващам с трудна задача. Реших да се консултирам с проф. Стойков. А той:

– Подхвърлих ти тази идея, без много да мисля. Ще се измъчиш. Учителите сега за една жаргонна дума намаляват поведението и учениците ще бягат от тебе!  Най-добре е да се свържеш с доц. Кабасанов. Той там праща студенти на педагогическа практика. Без негова помощ няма да стане и ще си навлечеш големи неприятности.

 

Отивам аз при доц. Стайко Кабасанов, методик и диалектолог, родопчанин от с. Момчиловци. Обяснявам му, а той ме пита защо са ми интересни тия буржоазни пороци. Преди години – вика – Стойков си навлече разправии, сега и ти ли искаш да разлаеш кучетата! И набързо ми обясни, че Стойков е бил принуден след това да напише заклеймяваща статия срещу тарикатския жаргон, да го формулира като буржоазен остатък и да прогнозира, че в светлото бъдеще такова явление няма да съществува. Подкрепят го Л. Андрейчин и К. Попов.

 

 

 

С написани няколко реда от Кабасанов се озовавам в учителската стая на 18 СПУ и търся съответната учителка по литература. Усмихва ми се една сравнително млада особа и ми обещава съдействие: не можела да откаже на доц. Кабасанов:

– Елате в 10„б“ клас – кани ме тя. – Там има две зрънца, които ще са Ви много полезни.

 

Влизаме във въпросната класна стая и се насочваме някъде към последните чинове. Пред нас стоят зрънцата – двама второгодници с намалено поведение за тютюнопушене. Учителката набързо им обяснява от какво се интересувам аз. Формулира интереса ми като описание на хулиганския език. Те обаче пускат по една кисела усмивка и казват, че за такова нещо другарката Иванова можело пак да ги накаже.

 

Отивам при въпросната другарка Иванова. Заставам пред едно намръщено същество на неопределена възраст – учителка по математика. Кабасановата възпитаничка започва с дълго обяснение, че съм изпратен от Университета, че зад мене стоят уважавани учени и съм се интересувал от упадъчните изяви на учениците. Щял съм да работя за отстраняването на буржоазния остатък, но това не можело и не бивало да става без разрешение на класната ръководителка. Математичката ме измерваше с поглед и кой знае какво пресмяташе. Вече мислех да си тръгна, когато неочаквано за мене тя отсече:

– Запознай го с второгодниците да не обидим Университета. По всичко личи, че и там вероятно има хора, които се занимават с глупости.

 

Оказа се, че сме разговаряли не с класната, а направо със завучката. Като получих нейното благоволение, вече нямаше пречки. Близо месец се срещах с лъхащите на пепелник второгодници. От своя страна те ме запознаха със свои приятели и през големите междучасия бях посвещаван в тънкостите на тарикатския им език. Събрах всичко на всичко около 80 думи, по-голямата част от които вече ги имаше в Стойковото описание. Първоначалният ми ентусиазъм бавно се изпаряваше: буржоазният остатък явно отмира в новото общество. Отивам на консултация при проф. Стойков, а той с лукав поглед ме подпитва:

– Как върви жаргонът? Отмрял ли е вече? Това май не е така елементарно за събиране, както ти се струваше в началото, а?

 

Пристъпвам от крак на крак и не знам какво да отговоря. Криво-ляво скалъпих един доклад за пред кръжока – 7–8 страници. И все в духа на официалните идеи: явлението е атрактивно, но преходно и вредно за подрастващия нов човек на нашето общество. Колегите слушат високопарните ми изводи, слуша ме и професорът. Колегите много ме похвалиха, а той ме попита:

– Ти как си представяш човека на бъдещето? Като някакъв сухар, който няма да се шегува и няма да се забавлява с езика ли?! Лично аз не желая да живея в такова общество, та ако ще всичко да ми е без пари! Такива сухари ще има, но те ще бъдат единици. В една общност винаги ги има всякакви типове!

 

В 147 аудитория все едно избухна атомна бомба! Кой е прав? Къде професорът е искрен – в онази кратка статия ли, или сега в изказването си?! Знаех отговора от разговора ми с доц. Кабасанов. Сега обаче беше по-добре да си мълча. Сектантщината с жаргона и днес още не е изживяна в педагогическите среди. В него се виждат само лоши неща и не се търсят мотивите за преназоваването. Истината е една: жаргон винаги ще има там, където са налице затворени общности. Лошо е, когато за едно лице той стане единствената форма за изразяване. Може би от това се страхуват педагозите и преследват младите хора. Интелигентните хора обаче знаят къде и как да си служат с него. Необходима е култура на речта.

 

А следващия петък в тесния ни кръг проф. Стойков ми каза:

– Човек не бива да прави изследвания и да им слага предварителни изводи. Най-болезнено е да грешиш, когато други те подтикват. Ако ще грешиш, греши със собствената си глава!

 

Дните летяха бързо. Бях натоварен с много работа, защото непрекъснато се готвех за упражнения и за изпити. През всички студентски лета участвах в диалектоложките експедиции и вече ръководех групи. Възлагаше ми се да работя и за събиране на материал за пълния диалектен речник, замислен от професора като следваща голяма задача след атласа. Най-силно в паметта ми се е запечатало проучването на с. Елшица, Панагюрско. Групата се състоеше от двамата ми най-близки приятели съкурсници – Генчо и Тошко. През май 1962 г. с моята приятелка Еми се оженихме и я взехме с нас да помага в събирането на речниковия материал.

 

В това село изкарахме целия месец юли. В северозападния край на землището му имаше медна мина и почти цялото работоспособно мъжко население работеше в нея. След няколко години труд пораженията върху човешкия организъм бяха неизбежни. Работеше се с компресори, които в забоите вдигаха такъв прахоляк, че миньорите заболяваха от силикоза – белите им дробове се циментираха и дишането ставаше  невъзможно. Когато ние се появихме в селото, производството вече беше модернизирано: в бургията на компресора се впръскваше вода и това обезпрашаваше производството. Ние на няколко пъти проявихме желание да слезем под земята с асансьора и да видим с очите си как се работи, но някакво началство беше подписало строга забрана и не ни разрешиха охранителите.

 

За диалектоложките ни цели в селото имахме на разположение хора от всички възрасти. Миньорските жени се занимаваха само със земеделие и домакинство. Настанихме с в къщата на един бивш миньор, пенсиониран по болест. Той по цял ден седеше на пейката пред къщата и с охота отговаряше на всичките ни въпроси. Приемахме го за много възрастен, а беше само на 50 години. Бе любител на червеното вино и имаше велосипед. За наем не даде и дума да се издума, но ние го овъзмездявахме с някоя и друга бутилка от червеното винце, която купувахме в смесения магазин. Цено, както се казваше хазяинът, на бутилката казваше будилче и ние много се забавлявахме с това.

 

Вече имах голям опит и бързо се справихме със съставянето на картотеката за атласа. Обходихме и няколко по-малки села наоколо и установихме, че говорът им е като елшичкия. Пристъпихме към събиране на цялата лексика на тия трудови хора. Това беше трудна работа. Един диалект има около 10–12 хиляди думи. Тогава обаче, като направехме по 200 фиша на ден, се чувствахме изчерпани и се чудехме за какво още да питаме нашите информатори, за да изкопчим още лексика от речта им.

 

Може да се каже, че битовите ни условия бяха направо много хубави. Хранехме се в миньорския стол – питателна и евтина храна. Парите от командировката ни бяха предостатъчни. В паметта ми се е записала една особеност на този стол: при всяко хранене плащахме стойността на приборите. Като върнем посудата, касиерката ни връщаше парите. Този ритуал бе продиктуван от нуждата: приборите бяха хубави и миньорите си ги вземали за вкъщи.

 

Жена ми не стоя до края и ние останахме само мъжка компания. Броят на фишовете непрекъснато растеше. Бяхме си обявили съревнование и се надпреварвахме кой повече названия ще събере. Проф. Стойков ме беше назначил за ръководител и аз носех пълната отговорност за работата. Непрекъснато се притеснявах, че вече хилядите фишове ще останат неподредени по азбучен ред. Приятелите ме убеждаваха, че това ще стане за половин ден. Посрещах заявлението им със смях.

 

Споменах, че Цено имаше велосипед, захвърлен в двора със спукани гуми и още куп други дефекти. Ще включа в разказа си тук тази бракма, защото случайностите играят голяма роля в човешкия живот. За два-три часа го поправихме, залепихме гумите, надухме ги  и почнахме да обикаляме селото с транспорт. Оказа се, че Генчо не може да кара колело. Затова ние с Тошко всяка привечер му давахме практически уроци из селските улици. Уж го научихме да кара добре. Това го разказвам с голямо прискърбие и с угризение на съвестта, защото 3 години по-късно вече като учител в габровското село Стоките той се бе спуснал с някакъв велосипед по стръмния планински път и на един завой не овладял инерцията и паднал в пропаст. Така завърши животът на този прекрасен младеж. На 25 години!

 

Сега да продължим по хронологичния ред. Още сме в Елшица. Нашият хазяин всяка вечер е със своите будилчета, а ние, капнали от обикаляне из селото, го гледаме и му се чудим на акъла и на постоянството ежедневно да върши едно и също нещо. Нашите кутии застрашително се пълнят с фишове, които не могат да бъдат предадени в София, без да са наредени.

 

Наближаваше краят на престоя ни и един следобед Тошко ме помоли да вземем колелото и да отидем в една от отдалечените махали. Открил бил интересна каруца с орнаменти, които си имали названия. Хванах се на думите му. Отидохме, хората ни почерпиха по едно бонбонче и ни заведоха в една плевня, където се намирала каруцата чудо. Изненадата ми беше голяма, че моят приятел е могъл да се впечатли от този боклук, който на всичко отгоре бе целият прояден от червеи. Явно в заговора е бил включен и стопанинът на трошката, защото ме накара да я нарисувам. После бавно и методично ми обясняваше кое как се казва и от какво дърво се изработва. Тази беседа глътна някъде около 2–3 часа. По едно време видях, че Тошко си погледна часовника и ме подкани да се прибираме, т.е. да отидем в училището, където бяхме наредили маси и столове, за да ни е удобно да работим. Преди да влезем, срещнахме голяма група деца на прогимназиална възраст. В това не видях нищо особено: лято е, но децата са си намерили работа да посетят училището.

 

Влизаме с Тошко във въпросната учебна стая. Усетих, че двамата с Генчо нещо си намигват. След десетина минути аз пак почвам да опявам, че материалите са в насипно състояние. Двамата лукаво се усмихват. Поглеждам кутиите и виждам, че са пипани. Отварям едната – всичко е подредено, отварям другите кутии – и там всичко е както трябва. Досетих се: приятелите са инструктирали децата и те са свършили тази механична работа. Така и не разбрах как се запознаха с децата, кога ги обучиха и как стана всичко това. Славни момчета: сега и двамата са покойници.

 

В Елшица се опитах да се държа като Максим в Триградско и си намерих тема за научна статия. В говора бе нестабилна съгласната [х], която почти във всички български говори обикновено изпада. Събрах аз множество примери и установих, че между гласни тя никога не се появява, докато в другите фонетични позиции в речта на някои по-млади информатори се появява. Описах всичко това и изводът ми беше, че съгласната в говора е нестабилна. Есента с този текст се появих в кабинета на проф. Стойков. За десетина минути той прочете грижливо написания на ръка текст и ми каза:

– Мишо, нищо не се доказва с твоето съчинение. Дори и бабите са наясно, че тази съгласна изпада. Ти твърдиш същото. Не е нужно да се описват очевидни неща!

 

Вероятно съм имал много съкрушен вид, защото професорът явно ме съжали и добави:

– Иначе материалът е богат, а стилът е перфектен. Все едно е писал Иван Леков.

 

Излязох от кабинета изпотен и сигурно с повишен пулс. Бях получил урок за цял живот: научната статия доказва явления, а не описва банални неща! Дори и сега, на тия години, като завърша някакво изследване, си задавам въпроса: какво ново видях в този материал и има ли смисъл хората да си губят времето да го четат. Нека си призная, че когато след години седнах в университетския кабинет и от мене вече зависеха по-младите колеги, нямах тази смелост на калпавото съчинение да му сложа черта, а увъртам, шикалкавя и измъчвам и себе си, и обърналия се към мене колега. Не притежавам стойковския стил! Ето пример. Веднъж при мене дойде една млада госпожица и ми каза, че си е намерила тема за дисертация: Езикът на Шекспир в неговите сонети. Това е чудесно – казвам – толкова добре ли владеете английски? А тя ми отговори:

– Не. Ще направя изследването по българските преводи на Валери Петров.

 

В случая постъпих по стойковски: казах й, че това е пълна безсмислица. Повече не ме потърси. От опит знам, че няма такава дама из университетските коридори, която да не мечтае да напише дисертация. И ако в тия дисертации имаше по една капка наука, сега щяхме да сме водеща филологическа сила!

 

Само че аз след оная злополучна работа за елшичката съгласна не се отказах да се ровичкам в диалектната реч и полека-лека стигнах до писания, които професорът одобряваше с резолюцията: добре е! Излизах от кабинета окрилен.

 

Сега ще се върна на подхвърлената реплика за проф. Иван Леков. Двамата със Стойков олицетворяваха два различни подхода към българската фонетична система. Леков се бе специализирал като фонолог и смяташе, че фонетичната същност на звуковете е без значение. Стойков бе пражки възпитаник и смятяше, че тази наука тежи като фонетика и наблягаше на учленението и съчетаването в думите. Сега бих казал, че става въпрос за две страни на едно и също нещо. Но между двамата учени имаше явна непоносимост. Ще си призная, че такова чувство изпитвам и аз към редица автори на езиковедски трудове. Може би това е част от професията на всеки учен.

 

Като студент в горните курсове присъствах на обсъждането за печат на първия том на Българския диалектен атлас. Докладваше проф. Стойков. В залата бяха всички диалектолози, а и повечето езиковеди от другите профили. На видно място сред тях седи проф. Иван Леков. След около 40–45 минути докладчикът приключи и пръв взе думата Мирослав Янакиев и изказа резерви за цветовото решение на картите: ЮНЕСКО съобщава, че броят на далтонистите расте. За тях атласът с цветовите кръгчета ще бъде затруднение. По-добре би било да се използват геометрични фигурки – триъгълници, квадратчета, многоъгълници и т.н.

 

Проф. Стойков отговаря, че пособието ще се използва главно от учени, а освен това ще се използват контрастни цветове, достъпни и за хората с нарушено цветно зрение.

 

И вдига ръка за изказване проф. Леков. Хем задава въпрос, хем му отговаря. Виждам, че проф. Стойков нервничи. В края на монолога си Леков изстрелва коронното си възражение:

– А защо сте разделили механично територията на България на четири части и за едно и също явление човек ще трябва да разгръща четирите тома?

 

Стойков му отговаря, че след излизането на всички томове ще се издаде и обобщаващ, за да могат да се обгърнат явленията с един поглед.

– Значи двойна работа! – с усмивка продължава Леков.

– Слушай, Леков – не издържа Стойков. – Правенето на атлас е скъпа и бавна работа. За хора като нас с тебе е по-добре да видят поне една или две четвъртинки. Защото, ако възприемем твоята идея, може да стане така, че по-младите да отиват нататък с двойката и да викат „Леков, атласът е готов целият. Стани да го видиш!“

 

Проф. Леков обаче не се укроти. След всяко изказване нещо възразяваше. Гледах как лази по нервите на професор Стойков и чаках да видя как ще завърши всичко това. Изведнъж на Леков му хрумна да критикува въпросите в програмата, по която събирахме материала. Стойков не издържа и му отправи реплика, която съм запомнил дословно:

– Леков, стига! На всички стана ясно, че ти не ги разбираш тия работи!

 

Типичен стойковски отговор! В залата – размърдване, кашляне, а някой в дъното ръкопляска. Леков приема контраатаката с усмивка и маха с ръка. Да добавим, че имаше самочувствие на гений! И по-нататък ще става дума за остри реплики между нашите именити учени от онова поколение. Между тях имаше непоносимост и спорове, но умееха да придават на сблъсъците финес. Махленските свади дойдоха с нашето поколение. Лично аз по стойковски не понасям хората, самоопределили се за гении и вечно натякващи, че останалите не падат в краката им! Обяснявам си ги със засилената феминизация на средата. Имаше и колеги маниаци и параноици. Факултетският климат бе влошен.

 

В един от петъците проф. Стойков ме викна в единия ъгъл на аудиторията, отвори ми някаква книга и ми вика:

– Чети!

 

Гледам, че това е текст на френски език. Започнах да чета, на няколко места се запънах, защото срещнах съвършено непознати думи. Прочетох десетина реда и чух нова команда:

– Сега преведи!

 

Преведох, но на две три места не ми стана ясно какво е казал френският автор. Последва нова задача:

– Сега разкажи на френски това, което прочете.

 

Направих го, но изпитах затруднения.

              – Виж сега! – строго ме погледна професорът. – Записвай се в алианса и бъди там старателен! Имаш нужда от изшлайфане.

 

На цялата ми заетост в университета сега и уроци по френски. Отивам аз на ул. Алабин, питам за условията, а и за цената. Отговарят ми, че току-що се организира нова група, защото преподавателката била във Франция и лични дела там я задържали. Цената беше напълно по джоба ми. Веднага рапортувах на професора, че вече съм тръгнал на уроци. Моят любим ръководител е гледал на мене с перспектива. Не е искал да се проваля на един конкурсен изпит по такъв банален начин – да не ме пуснат на изпита по западен език. Бих го нарекъл бащинска грижа.

 

 

В един от петъците със сияещо лице се похвалих на всички, че участвам в конкурс за модерно название на киселото мляко. Професорът ме погледна с любопитство:

            – И ти какво предлагаш?

            – Амброзия. Храната на боговете според древногръцките легенди.

            – Иди утре в Секцията по диалектология и намери народните названия. Не се занимавай с такива чисто търговски метафори!

 

Нищо не стана с този конкурс, но след време в търговската мрежа се появиха храни с такова название. Дали пък не им го бях подсказал аз?!

 

По едно време в четвърти курс ми спряха стипендията, а успехът ми беше отличен. Оказа се, че на дъното е един колега от групата – ограничен и комплексиран човек. Гледаше на мене като на разглезен тип, на когото всичко му върви. Той членуваше в разни политически бюра и чрез тях създаваше проблеми на колегите си. Не намерих сили да отида при проф. Стойков, макар че той беше декан и с един телефон можеше да уреди така важния за мене въпрос. Още повече, че с тези неща се занимаваха комсомолските ни органи, а студентите го боготворяха.

 

На другия ден сутринта както винаги отивам в Народната библиотека. В подземието имаше бюфет. Купувам си една боза. До мене застана един колега от курса – слабичък, очилат. С него редовно се засичахме в читалнята и даже се е случвало да си разменяме заети книги. Пита ме:

            – А бе, нещо са ти потънали гемиите.

            – Гемиите – викам – не. Но ми спряха стипендията. Има си хора за всичко.

            – Я – вика – ми обясни по-подробно какво е станало.

            Обяснявам му надве-натри.

            – Ще се оправи! Не се вълнувай!

            – Ще се оправи на куково лято. – викам му аз.

 

След няколко седмици пак се засичаме с моя очилат колега:

            – Видя ли, че се оправи. – вика той. – Аз ги председателствам тези заседания и онзи колега ще си понесе наказанието. И на други хора е направил мизерия!

 

После разбрах, че съм разговарял с един от най-важните студентски ръководители на курса ни. Казваше се Методи Ташев. Тук ще му отделя малко внимание, защото беше сложно онова време.

 

Към края на следването Методи изчезна от полезрението ми. Случайно научих, че е пострадал. Познавал се с китайски студенти и те му дали някаква партийна литература, преведена на руски и свързана с новия курс на Мао. У нас това зорко се следеше. Намерил се човек да се обади в службите. Направили му обиск (живееше в студентските общежития на четвърти километър зад сегашния хотел „Плиска“). Каква е съдбата на този възпитан и ученолюбив човек не ми е известно.

 

Пак в един от петъците Максим се оплака на проф. Стойков, че научните сътрудници от Секцията са затрупани със задачи и няма кой да отиде в с. Бачево, Разложко, да попълни въпросника за Славянския диалектен атлас. Чух, че професорът повиши тон и се възмути, че чак сега научава за това. Редях фишове и нещо си тананиках. Изведнъж чух името си:

            – Мишо, какво ще кажеш, ако в други ден отидеш до Бачево? – Стойков ме гледаше изпитателно. – Макс ще ти даде материалите.

 

Веднага се съгласих. На другия ден получих от Максим изчерпателни инструкции.

 

В Бачево ме посрещнаха привечер, когато местните първенци току-що бяха приключили поредното си съвещание по бдителността. И се появявам аз. Носех съответни писма и документи, но за хората видът ми беше напълно съмнителен. При това нямаше кого да попитат в късната доба. Все пак ме настаниха в някаква стая, като ми прибраха всички документи и материали. Трябваше да спя в халища: отдолу халище и отгоре халище. Беше месец март и студът не беше отстъпил. Цяла нощ не мигнах. Завитите ми части се изпотяваха, отвия ли се – замръзвам. На другия ден хората си бяха направили съответните проверки и ме оставиха да си гледам работата. Спомням си, че един местен ръководител на глас се чудеше как може сериозни хора да се занимават с такива несериозни неща.

 

Последното ми студентско лято се запълни с експедиция в с. Кортен, Новозагорско. Водех групата от проверени изследователи: Тошко, Генчо и жена ми. Тя беше русистка и вече учителстваше, но имаше дълга ваканция и прие да дойде с нас.

 

От Кортен имам много спомени, които не са чисто диалектоложки. Задачата ни беше същата: картотека за атласа и пълно събиране на лексиката. Бяхме настанени при трудолюбиви хора. Вече зрееше ранното грозде и те ставаха в 4–5 часа сутрин да го берат. Един ден отидохме на лозето към 9 часа. Щайгите вече бяха напълнени и жените почистваха гроздовете от загнили и недоразвити зърна. Ядохме грозде до насита. На другия ден хазяинът ни, местен тракторист, бе уредил да посетим винарската изба на 2–3 километра от селото. Купил беше маслини, сирене, копърки, хляб. През едно въжено мостче на малката рекичка се озовахме пред портала на предприятието. Пое ни главният инженер и ни изнесе цяла беседа как от постъпилото грозде се произвежда виното. Запозна ни с дегустаторите – мъже на средна възраст. Попитахме ги от кое вино пият, а те ни отговориха, че са въздържатели: няколко капки слагат в уста, държат ги известно време и ги изплюват. Качихме се на най-горния етаж, където отворите на вместимостите с вино бяха парафинирани, за да не прониква въздух. Проби се вземат със специален стъклен уред. Предупредиха ни да не цамбурнем в игривата течност и да стане чудо на чудесата. Беше часът за дегустация и ние с интерес гледахме какво правят хората с този деликатен занаят. Ако те кажат, че виното е повишило своята киселинност, веднага започва бутилирането и експедицията на продукцията.

 

След тази незабравима за нас разходка се озовахме в кабинета на инженера и последва въпрос:

            – Какво вино искате да опитате?

 

Ние стоим и мигаме. Окопити се Генчо:

            – По Ваш избор!

 

И така: ха от едното, ха от другото и главите ни станаха тежки. През цялото време жена ми се чудеше какво правим: никога не беше ни виждала да пием. По едно време хазяинът ни подкани да се връщаме.

 

Започна нашата трагедия. Не можем да вървим по права линия, а пред нас изникна клатещият се въжен мост. Удобно нещо, но за трезви хора. Хазяинът, човек с тренинг, мина без проблеми. Ние обаче спряхме и решихме да изчакаме да ни премине алкохолният делириум и тогава да продължим. На това място обаче имам прозорец в спомените си: губят ми си 3–4 часа.

 

Работата в Кортен беше много важна за диалектологията, защото в Бесарабия имаше преселническо българско село със същото име – преселването на част от населението бе станало още през XIX в. Тамошното село бе проучено. Сега искахме да сравним как говорът на едните и на другите се е развил при различните условия за изтеклия век и половина. За тази цел трябваше да съберем достатъчно материал.

 

Прибрахме се в София, където течеше бурна подготовка за Петия международен славистичен конгрес: София беше домакин, а проф. Стойков – секретар на Организационния комитет. Решено бе заседанията да се провеждат в аудиториите на Софийския университет при всичката му вътрешна неугледност. Работата на кръжочниците беше с магнетофоните. Запознавах се с учени слависти, чиито имена познавах само от книгите им и от статиите в научните списания. Налагаше се да мъкнем и куфари до хотелите и да изслушваме оплаквания от лоши хотелски условия. Тичахме като луди.

 

Стойков ни забрани две неща: да го занимаваме с битовите капризи на чужденците и да им се отяждаме с думи. Ще бъдете – вика – учтиви и усмихнати, домакини сме. Спомням си чехкинята пани Смръчкова от Прага как танцуваше по нервите на Максим и непрекъснато повтаряше, че за лошия изглед от дадената й стая в хотела ще се оплаче лично на акад. Владимир Георгиев – председател на Българския славистичен комитет. Макс не издържа и й повиши тон. След това проф. Стойков остро го скастри, защото въпросната пани късно вечерта събудила академика, а той вдигнал телефона на Стойков. От тази конгресна хамалогия за спомен ми останаха десетки езиковедски книги с докладите на гостите от делегациите.

 

Започна учебната година. Възстановиха се и нашите петъци. Използвах един от тях и разказах на професора кортенското ни приключение с избата, а той реди фишове и цъка с език. Нека подчертая: освен че беше работохолик, той беше пълен въздържател. Нашата авантюра за него беше нещо необяснимо.

 

И като стана дума за въздържатели, ще разкажа нещо и за проф. Андрейчин, на когото след това за известно време бях асистент. Случката стана през есента на 1973 г. вече бях лектор в Пражкия Карлов университет. За конференция, посветена на чешкия възрожденец Юнгман, от София пристигнаха професорите Л. Андрейчин и Св. Иванчев. Посрещам ги като домакин и още първата вечер ги завеждам в прочутата бирария „У флеку“, за да почувстват духа на стара Прага. Поръчваме три гулаша, а сервитьорът първо ни донася три бири. Проф. Андрейчин ни гледа и ни декларира следното:

            – Вижте, аз никога не съм консумирал алкохол! – Ние с Иванчев смятаме, че нещо се шегува, но той продължава: – Вземете моята халба и си я разделете, а аз само ще вечерям.

 

С проф. Иванчев си поделихме третата халба и аз като домакин викам сервитьора, чиято реакция след моето обяснение е бурна:

            – Как може – вика – Вашият чичо да влезе тук и да търси сок! Ще му намеря, но трябва да ходя чак в магазина отсреща!

 

След минути на масата ни се появи една малка тенекиена кутия с жълта течност, която сервитьорът ни остави с явно неодобрение. И тогава на мене ми хрумна да попитам проф. Андрейчин:

            – Вие през живота си ли не сте близвали алкохол? Дори не познавате вкуса му?

            – Не! – отговорът е категоричен. – Знам вкуса му. Когато бях малък, изстинах, вдигнах температура и майка ми ми наложи челото с вино. От компреса потече една струйка и ми влезе в устата. Усетих неприятен кисел вкус!

            – Да знаете, че това не е било вино! За температура се прави компрес с оцет! – изстрелвам откритието си аз.

 

Андрейчин помръкна. Бях разрушил един мит, с който беше живял цял живот. Не си спомням дали с проф. Иванчев не изпихме по още едно пиво, защото в заведението хората пиеха по 5–6 халби и не се напиваха: силата на чешката бира не е в алкохолния градус.

 

Да продължа разказа си по хронологичен ред. Течеше последната ми студентска година. Една част от времето прекарвах в Годеч, където учителстваше жена ми. Следването по онова време беше нещо сериозно, а аз бях натрупал по някои предмети отсъствия и щях да имам неприятности със заверката на семестъра. Отидох при зам.-декана проф. Куев, за да ми разреши полагаемата ми се една седмица. Посрещна ме с намерение да ми откаже. Тръгнах си от кабинета му и едва бях направил десетина крачки, когато го чух зад гърба си да ме вика:

            – Имате ли написана молба? – пита ме той. И я разписа без повече въпроси. Нека си призная, че такова нещо не посмях да поискам от проф. Стойков, защото не знаех как ще реагира.

 

Течеше последният ми семестър. Върху главата ми се струпаха стотици задължения. Понякога дори отсъствах от петъците, които бяха станали за мене безкрайно интересни. И една петъчна вечер проф. Стойков ме извика настрани и без увод ми рече:

            – Мишо, поискал съм едно аспирантско място по диалектология. Ще го обявят през май, а конкурсът ще бъде през есента. Ако сега се дипломираш, ще можеш да се явиш. Ще се явят много кандидати и който се представи най-добре, него ще вземем.

 

Стана ми страшно и тревожно. Трудностите пред мене тепърва предстояха!

 

През последния семестър обучението във факултета беше символично. Слушахме лекции само по два предмета и ходехме на педагогическа практика. Там вече изнасяхме уроци пред нашите методици в класовете на избрани образцови софийски учители. Учениците ни съжаляваха и пазеха тишина да не ни смущават. От първия си урок излязох като от сауна. Пот беше избила дори през плата на сакото. Мислех, че урокът ми е идеален, но асистентът по методика охлади ентусиазма ми. Каза, че някои изречения към класа съм ги поднасял с гръб към учениците. Един методик, като няма какво да каже, ще се заяде за такива глупости.

 

Някъде към месец май минах покрай деканския кабинет на проф. Стойков и някаква вътрешна сила ме застави да се отбия да се видим. Заварих го пред купчина от книги. Беше му донесен част от тиража на Бероновия Рибен буквар по случай 140 години от първото му отпечатване. Професорът веднага ми надписа един екземпляр и ми го подаде. Почувствах, че има да ми каже още нещо и то неприятно. И предчувствието ми се оказа вярно:

            – Това с аспирантския конкурс няма да стане. Спускат ми с парашут един македонец от Будапеща, който ще заеме мястото без конкурс. От Славянския комитет в България мислели да го дадат на акад. Владимир Георгиев, но той го препраща при мене. Търси си работа! Готви се и ще се опиташ догодина! – професорът произнесе тирадата с наведен надолу поглед.

 

Ето сега вече пред мене се очертаваше празно пространство. Набързо излязох от кабинета, без да осъзнавам цялото нещастие. Дори малко се зарадвах: като взема държавните изпити следващия месец, няма веднага да сядам да чета за аспирантския конкурс. Сиромашка радост!

 

 

Битката за Алма матер

 

През юни 1964 година завърших висшето си образование. По силата на онези правила и закони, които властваха тогава, всички подлежахме на централно разпределение: влизаш в една аудитория на Университета, а срещу тебе седят 15–20 души представители на окръзите, и чакаш някой да те поиска било за селска прогимназия, било – при късмет – за гимназия, останала без учител по български език и литература. Жена ми вече работеше в Годечката гимназия, та ме взе началничката на отдел „Просвета“ от Софийски окръг. Есента ме назначиха за възпитател в новото общежитие на въпросната гимназия и започна моята трудова дейност.

 

Имах на разположение много свободно време. Свързах се с Максим и взех от него един френски диалектоложки труд за български говор в Южна Албания – автор Андре Мазон. Изваждах си непознатите думи и ги заучавах. Вземах със себе си книгата и четях пред учителя по френски език в училището. Окуражаваше ме човекът, че не е зле. Книгата беше над 200 страници и така я прощудирах, че знаех наизуст съдържанието й. Беше отдушник на носталгията ми по университетския живот.

 

Някъде през м. март Максим ми изпрати открита картичка, че есента ще има пак конкурс за аспиранти и че проф. Стойков пак е успял да поиска едно място за диалектологията. Това беше светъл лъч в отчаянието ми, че мечтите ми не са се сбъднали. Започнах системна подготовка. Моля читателя за извинение, че употребявам такива изтъркани фрази. Това не беше „системна подготовка“, а жестоко четене. Имам добра зрителна памет и реших да използвам тази своя природна даденост. Купих от книжарницата големи кадастронени листа, нарисувах върху тях граничните контури на България и с разноцветни моливи нанасях ареалите на диалектните явления. По всички стени на годечката ни къща висяха тези табла. Мъчех се да ги възпроизвеждам по памет и жена ми се чудеше какво става с мене. Живеех в свой свят – в света на тези табла. Колко много бях благодарен на тетрадките със записки от Народната библиотека. Освен че знаех всички диалектни особености и тяхното разпространение, бях в течение на библиографията и научните дискусии. Четях непрекъснато – няма почивни дни! Четях като обречен!

 

Подадох документите за конкурса и неусетно през есента дойдоха конкурсните изпити: писмен и устен по диалектология с отделни оценки, изпит по руски с балообразуваща оценка и изпит по западен (френски) език с оценка „взел“ или „невзел“. Ще добавя, че с руския бях в сигурни ръце в лицето на жена ми.

 

На изпита по диалектология председател на комисията беше проф. Стойков. Само някой да не си помисли, че можеш да не си достатъчно подготвен и той ще ти направи компромис. Явиха се 5–6 души. Спомням си, че членове на комисията бяха Ст. Кабасанов и Ст. Стоянов. Проф. Стойков ме разходи из целия материал и не подаваше признаци на одобрение или неодобрение на отговорите ми. По едно време на проф. Стоянов явно му омръзна и на глас рече:

– Стойков, този младеж е по-подготвен от твоите институтски сътрудници.

 

Едва тогава проф. Стойков видя, че е прекалил и ги попита дали те имат някакви въпроси. Излязох от кабинета като от боксов ринг.

 

Следваше изпитът по руски език. Натрупахме се пред кабинета на русистите много хора, защото се явяваха всички факултетски кандидати за аспиранти и по другите специалности. Тук изживях един истински шок. Заедно с нас се явяваше и Антонина Афанасиева, кандидатка за аспирантка по славянски фолклор. Беше рускиня, женена за сърбин и вече работеше в Университета. Бързала и се яви точно преди мене. Излезе и ни каза, че е изкарала оценка 5. Казах си: след като тя има 5, значи аз сигурно ще изкарам някоя тройка. Влязох като загубил козите. Дадоха ми текст. Прочетох го. Разказах го. И почнаха да ме разпитват за граматичните категории. Имах ден: нищо не сгреших и… отличен 6! Седя пред двете екзаминаторки и не вярвам на сетивата си: колежката преди мене – казвам им – е рускиня и вие й писахте по-ниска оценка! А те се смеят и ми отговарят: да, но не позна половината от формите в кой падеж са!

 

С изпита по френски – никакви проблеми: четох, преведох, преразказах и говорих на свободна тема.

 

Върнах се на работа в Годеч и ходех като паднал от друга планета, защото с нетърпение чаках крайните резултати.

 

Беше един дъждовен декемврийски ден, когато бавно се отправих към годечката поща, за да се обадя на секретарката на факултета да питам какво е положението с конкурса. Съобщи ми най-хубавата новина: на първо място съм и сега се чака факултетски съвет, за да се узакони всичко!

 

От 1 януари вече бях аспирант. Най-после стъпнах на първото стъпало!

 

Някъде в началото на месеца отидох при проф. Стойков на ул. Аксаков 3, където тогава беше Институтът за български език. В зам.-директорския си кабинет професорът ми честити и ми каза:

– Порадвай се още някой и друг ден на постигнатия успех и се залавяй за работа. Трябва да положиш два изпита от кандидатския минимум: единият е при нас по диалектология и не виждам какво още трябва да подготвяш за него, но другият е по философия и те чака яко четене. Отиди в Института по философия и се запиши в групите, които разглеждат трудовете на класиците. Знам, че имат веднъж седмично занимания. Що се отнася до темата за дисертация, предлагам ти това да бъде годечкият говор. Писаното от Петричев и Господинкин за трънския говор е любителско. Нямаме подробна разработка за преходните говори. Ти си подготвен веднага да започнеш събирането на материала. Убеден съм, че ще стане хубава приносна книга.

 

Възразих, че бих искал да разширя района и да мина и в селата, които сега, след Ньойския договор, са в Сърбия. Но със стойковска категоричност той ми каза:

– Не се бутай между шамарите! Кой ще те пусне тебе ти да доказваш, че това са български говори! Знаеш за скандалите в миналото, когато Александър Белич пише, че сръбският език стига чак до река Искър! Ще се намесят политиците и ще имаме неприятности. Работи върху нашата територия. Тези неща ще станат ясни тогава, когато излязат атласите на двата езика.

 

С тези събеседвания по философия губех много време, защото трябваше да чета и самите оригинали. Цели 6 месеца се занимавах с това и после се оказа, че мене, като университетски аспирант, ще ме изпитва един преподавател, който четеше лекции на юристи. Явих се, изкарах си шестицата и нещата приключиха. На кандидатския изпит по специалността в комисията освен Стойков беше и проф. Кирил Мирчев. Трябваше да очертая особеностите на отделните рупски говори. Не е нужно да казвам, че това беше твърде лесно за мене.

 

Работата върху годечкия говор означаваше да обиколя около 40 села от Годечко, Драгоманско и Сливнишко. Живеех в Годеч. Сутрин рано излизам и вечер късно се връщам. В края на 1966 г. се роди дъщеря ни и при нас дойдоха от Шумен родителите на жена ми. Хората ме освободиха от всички битови задължения, с които губех време и се разсейвах. Вземах за домашно ползване книги от университетската библиотека и на  всеки десетина дена се срещах с професора. Осведомявах го как върви работата. Посрещаше ме винаги с въпроса:

– Какво има в твоя вилает?

 

Първото лято прекъснах работата за един месец, за да водя група студенти на експедиция за атласа в Кюстендилско. По-голяма част от времето ми отиваше да уреждам битовата страна на групата – с какво ще се хранят, къде ще нощуват и под., а и каквото събираха те, трябваше да го проверявам, т.е. да го събирам пак.

 

През второто лято (юли 1968 г.) водих група от други студенти в Трънско, на границата му с Кюстендилско. Бяхме в Трекляно, когато при нас с джипа дойде проф. Стойков: с джипа, но без Митко Вутев – возеше го друго момче. На другия ден беше неделя и той предложи да отидем до Кюстендил и да посетим минералната баня. Така и сторихме, а след това влязохме в един ресторант. Поръчахме си обяд и професорът нещо си записваше на един фиш. Когато сервитьорът ни донесе сметката и му платихме, разбрах какви бяха тайнствените записи. Моят шеф беше изчислил какво трябва да платим и ми вика:

 

– Мислех да оставим бакшиш, но този дявол надписа и си взе своето, без да му мигне окото! Така че накрая си прибрах и стотинките.

 

Използвах случая да му споделя едно свое наблюдение: губех много време да се занимавам с битовото уреждане на студентите от групата. Следващата година ще отида сам на експедиция и ще проуча повече села. При това ще бъда сигурен в събрания материал. Получих съгласието му, но той не пропусна да се пошегува, че така щяло да ми е много скучно.

 

Излязохме от ресторанта и професорът ме покани на вече уговорената среща с Иван Умленски. Две думи за този човек. Беше инспектор по български език и литература в Окръжния съвет на Кюстендил. Отлично подготвен диалектолог. По едно време в потока на разговора той се обърна към Стойков и го попита с каква тема да се представи в подготвяния сборник в чест на проф. Л. Андрейчин. Професорът му каза да потърси нещо из диалектния си материал. Ни в клин, ни в ръкав се обадих аз и му предложих да напише нещо за кюстендилския градски говор. Казах му го, защото наскоро бях прочел много внимателно една статия на Цанко Младенов за диалектните остатъци в речта на интелигенцията в гр. Брезник. Професорът ме погледна неодобрително, което означаваше, че съм казал нещо неподходящо. След време обаче Ив. Умленски се представи точно с такъв материал. Този човек нямаше подходяща среда, но беше много добър теренен диалектолог.

 

След срещата с Умленски стана дума, че лятото е много хладно. Предложих му един пуловер, който бях сложил в багажа си за всеки случай. Извиних се, че е много неугледен и от търкане по университетските банки е скъсан на лактите, но под якето ще върши работа. После в София професорът ми върна пуловера, макар че се бяхме разбрали да го изхвърли на боклука. Дълго време го пазих и аз като спомен от онова кюстендилско време.

 

Експедицията за това лято  мина и замина. Върнах се в Годеч и продължих да се занимавам с дисертацията. Това беше египетски труд: хиляди фишове, свързани текстове, търсене на закономерности, проверки и т.н. От обиколките по селата носех бълхи за истински ужас на жена ми: хората отглеждаха овце и паразитите бяха нещо обикновено.

 

Проф. Стойков беше пестелив човек. Беше европейски възпитаник и умееше да цени скромността във всичко. Най-пестелив обаче беше на похвали! С много мерак бях подготвил частта за фонетиката на годечкия говор. Бях я написал и на пишеща машина, защото в един разговор професорът ми беше казал, че без умения по машинопис животът ми ще бъде мъчителен: машинописките – вика – не са в състояние да се справят с нашите знаци във фонетичната транскрипция. Намерих от приятели една стара Ерика, поправих я и полека-лека с два пръста започнах да пиша. Малко по-късно баща ми реши да ми направи подарък и получих чисто нова машина от същата немска марка. Цял живот писах на нея.

 

Проф. Стойков гледаше на текста с педантизъм. Когато представих фонетичната част, си казах, че ще получа стотици забележки. Отивам след една седмица и той ми подава папката с думите:

 

– Добре е! Виж там малко съм шарил редакторски. Нищо особено. И запомни, че колкото време употребиш да съчиниш нещо, после още два пъти по толкова трябва да отделиш да изгладиш текста. Като го чете човек да няма нито една грапавина, да няма повторения и т.н.

 

Отворих папката. Такова внимателно редактиране никой друг не би имал търпение да извърши. Сега, след толкова години и след толкова много написани страници, винаги е пред очите ми професорът с предупреждението да се редактира до припадък. До такава степен съм станал роб на това, че не понасям да ми се поднасят необработени текстове, написани набързо и небрежно.

 

Към края на 1968 г. вече бях готов с цялото описание на годечкия говор, само речникът беше на фишове, но преписването им вече беше механична работа. Проф. Стойков внимателно прочете всичко и получих резолюцията му – добре е! Сега следваше да бъде обсъдено на заседание на катедрата по български език, в която официално бях аспирант. Това събитие бе насрочено за края на м. декември. Седмица преди него на проф. Стойков му се наложи да излезе в отпуск по болест и да лежи вкъщи. Говорихме по телефона за евентуално отлагане, но той беше така сигурен в качествата на дисертацията, че ми предложа да отида на обсъждането без него. Същото беше казал и на ръководителя на катедрата проф. Кирил Мирчев.

 

Започна заседанието. Представих подробен автореферат. Присъстващите ме похвалиха за трудолюбието да извърша сам толкова огромна работа, но тези похвали бяха само увод. Думата взе проф. Константин Попов, специалист по синтаксис на книжовния език, и остро възрази, че са описани целите диалектни системи, а не е направено като Л. Милетич – да се опише само различното от книжовния език. Критиката биеше срещу научния ми ръководител. Човекът явно не беше чувал за мощно шестващия в лингвистиката структурализъм. За мене каза, че съм свършил добра работа, но лошо съм бил ръководен! След него думата взе Мирослав Янакиев и каза, че той добре познавал тия говори, тъй като баща му бил преселник от Брезнишко. Недостатък на моето описание било това, че елементите не били преброени: читателят трябвало да знае кой елемент колко пъти се среща. Той беше в плен на някакви количествени зависимости, които след това бяха отречени в световната практика. Другите членове на катедрата си мълчаха и гледаха сеир.

 

Ръководителят проф. Мирчев видя цялата нелепост на възраженията и рече:

 

– Стойков разговаря с мене за работата на Виденов и каза, че е напълно сполучлива! А той е в талвега на европейската диалектоложка наука. Погледнах ръкописа и никъде не открих погрешни постановки. Затова предлагам дисертацията да продължи по-нататък по процедурата, т.е. да се даде на рецензенти и да отиде на защита. Единият от рецензентите да бъде проф. Попов, а другият – доц. Кабасанов.

 

Тази резолюция бе подкрепена от всички и аз си отдъхнах.

 

Веднага след заседанието изтичах на един уличен телефон и се обадих на проф. Стойков, като започнах от края. После подробно му реферирах изказването на Попов. Усещах как развълнувано слушаше той моите думи. И ми рече само това:

– Виждаш ли какво значи невежество! Този човек е застинал в 30-те години и не е чувал за съвременния структурализъм!

 

В началото на януари предадох ръкописа на рецензентите с уговорка, че до няколко седмици ще им представя и речника. За мое съжаление на 1 януари ми изтече и срокът на стипендията. Проф. Стойков полека-лека се бе посъвзел и вече идваше в приемните си часове. Предложи ми да ме представи във факултетския съвет за хоноруван асистент. Съгласих се веднага. Така от 7 февруари започна моята университетска преподавателска биография. На първо време ми бяха възложени 4 часа упражнения по диалектология, но след това всеки, който четеше някакви лекции, ми възлагаше асистентски часове и нагрузката ми нарасна на 24 часа. Така един семестър бях асистент на любимия си научен ръководител!

 

Както вече казах, атаките срещу него тепърва предстояха. Типичната българска колегиална завист към успехите на другия подстори проф. Попов да пише в научната периодика и да оспорва методологията на проф. Стойков, чието име бе набрало скорост и висок престиж особено след излизането през 1964 г. на т. I на Българския диалектен атлас: чуждестранната научна общност не щадеше похвали и твърдеше, че това е най-хубавият атлас, излизал някъде досега!

 

Тук с няколко думи ще се спра на този типично български случай.

 

Най-напред Максим Младенов излезе с една кратка бележка, озаглавена За принципите на диалектоложкото изследване (сп. Език и литература, 1969, кн. 2, с. 58–61), в която се защищаваше методът на пълното обгръщане на системите при описанието на един диалект. Показваше се, че така се работи във всички водещи европейски езиковедски центрове. В следващата книжка на същото списание се появи една напълно отрицателна работа на проф. К. Попов, озаглавена Диахрония и синхрония в диалектологията (там, 1969, кн. 3, с.58–63). Личеше, че е написана от автор, който не познава новостите в диалектологията и издига като знаме методите, прилагани някога от Л. Милетич. Твърдеше се, че синхронията е нищо и истинската наука е диахронният подход. А каква диахрония, като за диалектите нямаме никакви сведения от предишните епохи! Тази недомислена работа не целеше толкова Максим, колкото Стойков и той излезе с една подробна статия, за да разясни недоразуменията. Озаглави я За синхрония и диахрония в диалектологията (там, 1969, кн. 4, с. 61–70). Спокойно бе изложено мнението, че с новия метод се дава възможност на диахронията, т.е. прави се сравнение със старобългарския език и това е единствено възможното при данните, с които разполагаме. Тук спорът трябваше да приключи. К. Попов обаче се беше увлякъл и продължи да пише дори и след преждевременната смърт на проф. Стойков през декември 1969 г. Така се появи работата му Още веднъж за диахронията и синхронията (там, 1970, кн. 2, с. 74–85). Вече никой не искаше да му отговаря и всички го осъждаха, че не е разбрал очевидни неща.

 

Моето положение беше повече от деликатно. На фона на тези спорове и недоразумения дисертацията ми  бе в ръцете на проф. Попов и чакаше от него рецензия.

 

През лятото на 1969 г. проф. Стойков и Максим бяха на експедиция в Белоградчишко, а аз – в Чипровско. В тези старопланински селища здравословното състояние на Стойков се бе влошило и той бе взел твърдо решение есента да се оперира. Към края на пребиваването ми жена ми ми изпрати изрезка от в. Отечествен фронт, че факултетът по славянски филологии е обявил конкурси за хонорувани асистенти. Едно от местата беше това, което аз бях заел по някакъв член без конкурс. Върнах се в Годеч и започнах настървено да се готвя за конкурса по съвременен български език. Жестоко четене беше това!

 

Тук ще предам нещата телеграфно. Проф. Стойков постъпи в хирургическото отделение на ИСУЛ за операция на жлъчката. Започнаха някакви продължителни изследвания. По същото време аз се явих на този конкурс, който се провеждаше под председателството на Л. Андрейчин. Той беше с голямо предубеждение към диалектолозите, защото за него това били събирачи на думи. Приел съм тук да не се хваля, но на този конкурс се представих толкова блестящо, че изумих цялата комисия. Чух от Андрейчин, че толкова сериозен отговор отдавна не бил слушал!

 

От изпита веднага изтичах в болницата при проф. Стойков и му разказах всичко с подробности. Не го бях виждал толкова щастлив!

 

А му оставаха само още 2 седмици живот: на 9 декември той ни напусна, а на 16 беше моята официална защита!

 

Ще повторя това, което казах в началото: случайно попаднах в обкръжението на проф. Стойков и това е най-щастливият момент в живота ми!

 

 Михаил Виденов

 

Публикува се за първи път [Бел. на ред.]

 

 

 

 

• Предишна
• Следваща