П. Пехливанова. От мотивираност към произволност и обратно (Мотивираност на езиковия знак, или как думите говорят за нещата). Велико Търново: Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“, 2014. 335 стр.
Пенка Пехливанова (Бурова) е професор в катедрата по съвременен български език при Филологическия факултет на Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”. Завършила е специалност българска филология в същия университет. От 2000 г. е „доктор”, а през 2014 г. получава научната степен „доктор на филологическите науки”. Изследванията ѝ са в областта на психолингвистиката, лексикалната семантика и лингвистичната прагматика, методиката на ранното чуждоезиково обучение, езиковата култура и практическата граматика на българския език, на българската лексикография.
Авторка е на монографиите: Глаголната метонимия. Семантика и прагматика. В. Търново: Faber, 2001; Когнитивно развитие в чуждия език. Психолингвистични и методически аспекти на обучението по чужд език на деца. В. Търново: Унив. изд. „Св. св. Кирил и Методий”, 2003; Чуждите думи – никога свои. Психолингвистичен механизъм на употребата. В. Търново: Ивис, 2014.
Съавторка е на речници на българския език: Съвременен тълковен речник на българския език с илюстрации и приложения. В. Търново: Елпис, 1994 (1. изд.); Речник на чуждите думи в български. В. Търново: Елпис, 1995, и др.
Монографията е посветена на проблема за мотивацията, мотивираността и немотивираността (произволността) на лексикалните единици, на движението от мотивираност към немотивираност и обратно. Направен е опит върху материал от българския език да се проучат обстойно някои страни на явлението мотивираност на езиковия знак, на неговата същност и функции. Въпросите са разгледани от лексикологичен, а не от ономасиологичен или словообразувателен аспект.
В теоретичната част е изложена същността на мотивираността като следствие от мотивацията и като качество на думата, което позволява да се осъзнае връзката между звученето и значението ѝ. Дадено е определение на вътрешния мотив (по традиция наричан вътрешна форма), чието значение е част от съдържанието на думата и разкрива причината един обект да се назове точно с тази дума.
Една от целите на труда е да се отхвърли предубеждението за вътрешния мотив като временна и нетрайна същност. Авторката се опитва по свой начин да докаже, че той съществува постоянно в съзнанието на владеещия езика като част от съдържанието на голям брой думи, дава особена яснота на представата за именуваните от тях обекти и играе значима роля в развитието на тяхното значение. Това е видно особено от реакциите, показващи реконструкция, ремотивация на думите, т.е. от множеството разнообразни случаи на актуализация на вътрешния мотив в съзнанието и речта.
Ако думите са с непрозрачен вътрешен мотив независимо дали това е обективно така заради неговото заличаване, или субективно заради езикова некомпетентност, актуализацията и функциите на вътрешния мотив в речта отпадат.
Направен е опит за нестандартно разглеждане на проблема чрез групи от лексикални единици, демонстриращи изграждане на езиковото и метаезиковото съзнание (детските думи), и групи от думи, демонстриращи функците на вътрешния мотив и неговия принос за развитие на лексикалното значение (звукоподражателните думи и собствените имена като напълно противоположни според общоприетото мнение по признака мотивираност/немотивираност).
Процесите в детската реч, по-точно на словотворчеството в нея, се разглеждат като основани на стратегии за търсене и използване на вътрешния мотив на думите.
Неслучайно малките деца питат Чайките пият ли чай, а деца на българи в Чикаго питат дали българската дума татковина означава ‘виното на татко’ и дали думата хамбар означава ‘бар, пълен с шунка’. Направени са изводи за началото и развитието на езиковото и метаезиковото съзнание, както и за етапите, които се преминават при изграждане на езиковия усет за отделните видове мотивация (фонетична, морфологична и семантична) като етапи от усвояването на езика от децата. Изводите от развитието на детската реч са интерпретирани като препоръки относно обучението както по роден, така и по чужд език.
Чрез разглеждане на значенията на звукоподражателни глаголи се проследява въздействието на фонетичната мотивираност върху развитието на семантичната структура. Авторката стига до обобщението, че звукоподражателните глаголи обикновено имат малко на брой значения, но това се компенсира, първо, с големия брой на самите глаголи и на техните варианти; второ, с възможността им да образуват преносни – метонимични и метафорични, значения. Така се обосновава становището, че за този тип глаголи съществува обратна пропорционалност между признаците мотивираност и полисемантичност. Правят се и препоръки относно лексикографското представяне на звукоподражателните глаголи.
Собствените имена се разглеждат, от една страна, като мотивирани, тъй като се пресъздават в акта на именуването на всеки индивид, който ги носи, от друга страна, като условни, тъй като не са свързани с характеристиките на именувания обект. Изложено е гледище за значение на собствените имена, включващо представи и познания, идващи от самото име или отнасящи се към наименуваната личност. Чрез провеждане на свободен асоциативен експеримент се стига до когнитивните структури, които стоят зад собствените имена. Тези структури се описват подробно.
Като изходна точка за цялото изследване авторката определя убеждението, основано на наблюдения върху речта, че езиковото съзнание не търпи разминаване между значението на вътрешния мотив, вложено във формата на думата, и наличието на мотивиращия признак у назования обект. Ако такова разминаване се появи, за мотивираната дума има два пътя – или да отпадне от употреба, или да продължи да съществува като немотивирана.
За немотивираната дума обаче може да съществува едно относително ново начало, което съвпада с момента, в който нейният корен стане начало на нова, мотивирана от нея друга дума, било морфологично или семантично. По този начин немотивираната дума става начало на една парадигма с мотивираните от нея и се оказва включена в нов цикъл на мотивация.
Актуализацията на вътрешния мотив разкрива, че той съществува като познание в съзнанието, че в редица случаи говорещият предпоставя неговото съществуване и се опитва да стигне до него. От друга страна, грешките, особено правописните, разкриват, че пишещите не използват докрай информацията, съдържаща се в прозрачния вътрешен мотив (пишат: „опОстошение“ – при вътрешен мотив „пуст“, „интУнация“ – при вътрешен мотив „тон“, и др.).
Чрез наблюденията върху речта и върху резултатите от експерименти се показва, че в езика няма нищо случайно, че механизмите на мотивацията създават системи от думи, свързани чрез фонетични, словообразувателни или семантични мотивационни отношения, че за мотивираността можем да се говори като за качество, което осъществява свързаност и системност между думите, основаващи се на свързаността между нещата.
