Helmut Wilhelm Schaller. Die bulgarische Sprache in Vergangenheit und Gegenwart: Vom Altbulgarischen zur Sprache der Europäischen Union. München: AVM.edition, 2018. 216 S.
Автор на книгата Die bulgarische Sprache in Vergangenheit und Gegenwart: Vom Altbulgarischen zur Sprache der Europäischen Union („Българският език в миналото и настоящето: от старобългарския към език на Европейския съюз“) е заслужилият немски българист, славист и балканолог Хелмут Вилхелм Шалер (1940). Книгата е с обем от 216 страници и съдържа общо 7 глави, предговор, тематично разделена библиография и именен показалец. Тя излиза като пореден номер 21 във възстановената Bulgarische Bibliothek, основана първоначално през 1916 г. от Густав Вайганд.
В предговора авторът прави уговорката, че книгата представлява общодостъпно описание на българския език от историческа и от съвременна гледна точка, без обаче да става дума за историческа или описателна граматика или пък за учебник по български език. Целта е да запознае читателите, които се интересуват от България и нейната култура, с особеностите на българския език. Авторът обосновава мотивацията си да започне още от старобългарския период с отдавнашната традиция на старобългарския като църковен език на православните славяни, докато важен момент от съвременна гледна точка е приемането на България в Европейския съюз (ЕС), благодарение на което българският става един от официалните езици на съюза, а кирилицата наравно с латинската и гръцката азбука – третата азбука в ЕС (стр. 9).
Книгата е посветена на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, който според автора не само на национално, но и на международно равнище има особени заслуги за изследването на българския език от историческа и съвременна гледна точка (стр. 10).
В уводната първа глава, озаглавена „Описания на българския език в миналото и настоящето“ (13-50), авторът се спира на първите автори в Европа, които признават българския като самостоятелен славянски език, например изявения немски учен Август Лудвиг Шльоцер (1735-1809) или чешкия езиковед Йозеф Добровски (1753-1829). Едва през 1852 г. се появява според Х. Шалер и първото надеждно описание на българския език благодарение на братята Антон и Драган Киряк Цанкови, които публикуват на немски граматика на българския език под заглавието „Grammatik der bulgarischen Sprache“. Във връзка с преподаването и изследването на българския език в Германия се споменават имената на Август Лескин, който през 1871 г. застава начело на новооснованата Катедра по славянски езици и литератури в Лайпцигския университет и впоследствие си завоюва големи заслуги в изследването и описанието на старобългарския език, на Александър Дорич и Густав Вайганд, които в същия университет преподават български език и където през 1905 г. Г. Вайганд основава и Институт за български език.
В хода на подробното въведение авторът изброява и някои важни за развитието на езика моменти от историята на България и различни културни влияния, които водят след себе си не само промени в областта на фонетиката и морфо-синтаксиса, но най-вече в областта на лексикона и допринасят в крайна сметка за облика на българския език като един от най-интересните езици в Източна и Югоизточна Европа.
Споменават се от историческа гледна точка и основните различия между отделните периоди на българския език, като по-специално внимание се отделя на разликите между старобългарския, от една страна, и съвременния български, от друга страна, тъй като те са показателни за развитието, през което българският преминава като балкански и европейски език (стр. 20-22).
В рамките на последните 27 страници от уводната глава авторът представя последователно по-важните описания и граматики както на съвременния български език, така и на неговата история, написани не само от български, но и от чуждестранни автори. Фотографии на заглавните страници на отделни граматични разработки са приложени като илюстративен материал.
Във втората глава от книгата, носеща заглавието „От старобългарския към новобългарския: аспекти от историята на българския език“ (51-88), се представят в началото три опита за периодизация на историята на българския език: (1) на Кирил Мирчев (1902-1975) и други български езиковеди, които освен една предисторическа епоха разграничават старо-, средно- и новобългарски период; (2) на руския езиковед Самуил Бернщейн (1911-1997), според когото началото на новобългарския период съвпада с възрожденската епоха; (3) на Владимир Георгиев (1908-1986), който изхожда от наличието само на старо- и новобългарска епоха, които от своя страна се разделят на отделни подепохи.
Значително място е отделено за изясняване на термините „староцърковнославянски“ и „старобългарски“, които, както е известно, се отнасят до езика на писмените паметници от средата на IX в. докъм 1100 г. Отбелязва се, че терминът „старобългарски“ се налага в немското езикознание през XIX в. благодарение на Август Шлайхер (1821-1868) и на Август Лескин (1840-1916).
След кратко представяне на старо-, средно- и новобългарския период Х. Шалер класифицира и описва характерните за всеки период писмени паметници. Следва кратко описание на категориите на съществителните и прилагателните имена, както и на категориите на глагола през старобългарския период. По-подробно авторът се спира на лексикалните влияния през отделните периоди от страна на гръцкия, латинския, турския, руския и на други европейски езици, сред които английският се откроява в по-ново време. Интересни паралели се правят по отношение на заемките с другите балкански езици особено що се отнася до наличието на турски думи в тях.
В сравнително по-кратката трета глава, която се отнася до „Звукови, граматични и синтактични черти на съвременния български език“ (89-118), авторът засяга темата за диалектологията, която придобива важно значение след основаването на Българската държава през 1878 г. Изтъква се, че едва под влияние на Лайпцигската младограматическа школа учени като Любомир Милетич, Александър Теодоров-Балан, Беньо Цонев и Стефан Младенов успяват да положат научните основи на българската диалектология. Представят се основни характеристики на българските диалекти, както и класификацията на диалектите според Българския диалектен атлас (БДА), излязъл между 1964 и 1988 г.
След описание на вокалната и консонантната система на съвременния български език авторът се спира на някои морфологични особености на езика, като откроява в областта на съществителните имена наличието на членна система (при това членът е задпоставен), което отличава българския от всички други славянски езици. Отбелязват се и някои остатъци от старата падежна флексия, например при собствените имена (Иван/Ивана, Петко/Петка) или при обръщенията (брате!, народе!, българино! и т.н.). В областта на глаголните категории се обръща внимание на формообразуването на отделните времена, на т. нар. „ренаратив“, на категорията вид на глагола, на императивните и условните форми.
По отношение на синтаксиса се отбелязва, че българският словоред е „свободен“. Особености се наблюдават при словореда на клитиките, по-специално при кратките форми на личните местоимения. Посочва се, че относно позицията на проклитиките и енклитиките съвременният български език съществено се отличава от други славянски езици, напр. от руския. В същото време съществуват прилики в тази област с други южно- и западнославянски езици, както и с някои неславянски балкански езици като румънския, албанския и новогръцкия. В заключение се казва, че в областта на синтактичните изследвания на българския език се наблюдава повишен интерес към типологията на генетично сродни и несродни езици. Ясно е, че в същността си синтактичните явления в българския език не могат да бъдат разбрани и описани без познаване на връзките със славянските и със съседните балкански езици.
В последната част на третата глава се прави преглед на лексиката на българския език, при което става дума не само за проблеми на словообразуването, а и за въпроса доколко речниковият състав на съвременния български език е зает от други съседни или географски по-далечни езици (например гръцки, турски, френски, немски, руски, английски) и до каква степен заетите думи претърпяват адаптация към новата система на заемащия език (стр. 107).
Четвъртата глава, озаглавена „Българският език като балкански език наравно с румънския, албанския, новогръцкия и турския“ (119-133), разглежда въпроса за езиковите прилики между езиците на Балканския полуостров. Представя се историята на възникването на термина „езиков съюз“ („Sprachbund”) и се коментират термините „езиково семейство“ („Sprachfamilie”) и „езикова общност“ („Sprachgemeinschaft”). Х. Шалер изтъква, че за разлика от преди днес няма никакво съмнение по въпроса, че при разглеждането на балканските езици на българския се полага централна роля (стр. 121).
След като изброява някои основни прилики (балканизми) между българския и неславянските балкански езици албански и румънски, авторът стига до следното заключение: „Тази първа типологична характеристика на българския език показва на първо време, че съвременният български трябва като балкански език да се подложи на едно по-диференцирано разглеждане, отколкото в общи линии това се прави с едно изброяване на познатите балканизми. В резултат от онова историческо развитие българският като славянски и балкански език показва, че не само е претърпял равитие от синтетизъм към аналитизъм, а и че демонстрира едновременно с това и „консервативни тенденции“, които се проявяват в запазването на синтетични белези, а дори и в някои нови синтетични тенденции. Както тенденцията към аналитизъм, така и тенденцията към един нов синтетизъм трябва да се разглеждат в по-тясна връзка с другите балкански езици [...]“ (стр. 126).
Друг важен въпрос, който според Х. Шалер стои пред езиковедите, е разкриването на относителния или на абсолютния момент на възникване на балканизмите в българския език, който наравно с гръцкия заради дългата си история има особено важно значение при изследването на този проблем.
В петата глава се разглеждат въпроси, свързани с българските собствени имена, или по-точно с географските и личните имена (135-146). Отбелязва се, че научното изследване на българските лични имена започва в края на XIX в. с разработките на Трайко Китанчев (1858-1895). Във връзка с това се споменава името и на Лайпцигския балканолог, романист и българист Густав Вайганд, който благодарение на двете си публикации от 1921 и 1926 г. има важни заслуги за изследването на българските собствени имена. В този първи етап от развитието на българската ономастика, от края на XIX в. докъм 1950 г., попада и едно от малкото български изследвания в тази област, а именно дисертацията на Анастас Саламбашев за българските имена на реки, възникнала под влиянието на Владимир Георгиев и защитена през 1943 г. в Мюнхенския университет.
Малко след основаването на Института за български език към БАН започва вторият етап от развитието на българската ономастика, който се характеризира със систематичното събиране и обработване на географски имена, топоними. През този период се издават и първите речници и научни разработки върху българските лични и фамилни имена от С. Илчев и Н. Ковачев.
Х. Шалер привежда по-нататък в същата глава кратка история и интересни етимологични данни за българските лични и географски имена.
В предпоследната шеста глава със заглавие „Език и политика в България през XX век“ (147-168) става дума за езиковата политика на България като регулация, извършвана посредством вземането на определени мерки от страна на държавата, които целят съдържателни или формални промени в езиковата употреба или промени в системата на езика (стр. 147-148). Особен случай на вмешателство в съответната писмена система представляват реформите на правописа. Авторът описва трите реформи на правописа, които българският претърпява през XX в. Много по-радикални са обаче опитите от страна на държавата, целящи изчистването на езика, защото се отнасят до системата на езика и може да са политически обусловени особено когато става дума за премахването на чужди елементи в езика. Цитира се българският езиковед Моско Москов от 1958 г., който си поставя за цел да намали броя на гръцките и турските чужди думи в българския. Споменава се и Г. Вайганд, който в своя „Българско-немски речник“, излязъл за пръв път през 1914 г., маркира турските думи в българския с буквата „Т“, което вероятно се дължи на желанието му да „предупреди“ за тяхната употреба и така да допринесе за ограничаването им (стр. 150). След края на Втората световна война се увеличава броят на заемките от руски език, а в по-ново време броят на чуждите думи от американския английски в някои централни области като спорта, модата, забавленията, компютърната терминология и туризма.
Друг въпрос, засягащ българската езикова политика, е свързан с определянето на езика на населението на Македония като български. Привежда се цитат от Стефан Младенов от 1929 г., публикуван в неговата „Geschichte der bulgarischen Sprache”, в подкрепа на това мнение, както и независимата от национално-политически интереси оценка на Густав Вайганд, който недвусмислено говори за „македонски български език“ (стр. 153), или на датския езиковед Кристиан Сандфелд-Йенсен и на руския му колега Александър Селишчев. В заключение по този проблем Х. Шалер констатира: „Със сигурност от 1945 г. насам македонският език се е отдалечил от българския преди всичко в областта на лексиката. Този факт обаче не трябва да ни заблуждава по отношение на принадлежността поне на една по-голяма част от македонската езикова област към българската. Аргументите, изразявани в рамките на българската езикова политика, са напълно обосновани и не бива да се схващат под аспекта на желанието за териториално разширение от страна на България“ (стр. 159).
Главата се завършва от исторически преглед на дейността на Института за български език към БАН от основаването му насам, като по-специално внимание е отделено на научните публикации и речници, свързани с опитите за култивиране на езика. Отбелязано е също така създаването в началото на 80-те години на „Комисия по езикова култура“ с цел въвеждане на единна политика в тази област.
В последната седма глава се говори за „българския език като европейски език през XXI век“ (169-191). Според автора българският език освен като славянски и балкански език се характеризира и като съвременен европейски език с определени черти, които се разглеждат от науката „евролингвистика“. Тези характерни езикови особености, общи не само за балканските и славянските, а и за други европейски езици, могат да се обозначат като „европеизми“ (стр. 173). Като европеизми се тълкуват например феномени като употребата на задпоставен определителен член в българския, македонския, румънския, албанския, както и на европейско равнище също и в скандинавските езици шведски, норвежки и датски. Друг пример е словообразуването на числителните от 11 до 19 по модела на „едно на десет“, характерен не само за българския, но и за румънския, албанския, унгарския, латвийския. Трябва да се спомене и аналитичното образуване на компаратива на прилагателните имена, типично не само за българския и другите балкански езици, но и за руския и литовския. И така Х. Шалер обобщава, че българският език играе ключова роля не само за изследването и описанието на характерните особености на езиците от балканския съюз, но и от гледна точка на „евролингвистиката“ (стр. 180).
Главата се допълва от някои разсъждения по въпроси като мястото на кирилската азбука в ЕС и ролята на българския език след приемането на страната в ЕС.
В заключение от направения преглед на книгата на Хелмут Шалер може да се каже, че авторът представя интересен и модерен поглед към актуални въпроси, свързани не само с българския език, но и с езиковата политика и културния живот на България в миналото и днес. Подобна разработка не би била възможна, ако Х. Шалер не беше събрал и обработил огромен материал от изследвания и от собствени наблюдения, който свидетелства и за отличната информираност на автора по отношение и на най-нови езиковедски публикации, както и за свободното владеене и боравене на автора не само с българския език, а и с други балкански и славянски езици. Книгата ще представлява голям интерес не само за езиковеди и културоведи, които ще намерят ценни разсъждения, можещи да станат отправна точка за следващи изследвания, но и за неспециалисти, интересуващи се от широк спектър проблеми, свързани с българския език и българската култура.
Лилия Бурова
e-mail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
Софийски университет „Св. Климент Охридски“
Факултет по класически и нови филологии
Катедра по германистика и скандинавистика
София
