ЛИНГВИСТИКАТА – ТОЗИ „ВЪЛШЕБЕН СВЯТ НА ДУХОВНА ИЗВИСЕНОСТ” [1]
Стефана Димитрова. Подлог, сказуемо, допълнение… Велико Търново: Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”, 2004. 172 стр.
Читателите, които вече познават книгата на проф. Стефана Димитрова „Подлог, сказуемо, допълнение…”, са наясно, че се нагърбвам с една почти невъзможна задача: да представя накратко тази необикновена книга. Тя е необикновена, защото това не е поредният лингвистичен труд, който се появява на бял свят, макар че, ако съди само по заглавието, бъдещият читател може би е очаквал тъкмо това. Не бих казал, че книгата твърдо принадлежи към мемоарния жанр. Аз бих я определил по-скоро като история на българската и световната лингвистика чрез живота и през погледа на една активна участница в нея.
Да се четат мемоари, винаги е било интересно и любопитно занимание. Особено изкушени в мемоарния жанр са политици, писатели, хората на изкуството. Много по-рядко спомени пишат учените, а най-рядко – вероятно учените-лингвисти. Питал съм се защо е така и съм си отговарял, че има поне две причини: първата според мене е, че големите учени по правило са изключително скромни личности, които смятат, че животът им и пътят им в науката са безинтересни за поколенията и за широката аудитория; втората причина е вероятната липса на време за спомени, тъй като до последния си дъх големият учен си остава учен-изследовател. Какво остава тогава за учените-лингвисти, чийто живот обикновено протича далеч от фотографските светкавици, светския шум и бляскавите партита. При това в съзнанието на повечето хора шества образът на “езикоеда” (забележете – не езиковеда) – скучен мърморко и заядлив перфекционист, който е превърнал най-човешкото явление – езика – в свой самоцелен изследователски обект.
Цялото същество на Стефана Димитрова се бунтува срещу този шаблонизиран образ на лингвиста и срещу мнението за лингвистиката като суха наука за правия словоред подлог – сказуемо – допълнение. За авторката човешкият език може дори това, което фактите не могат, лингвистиката е “вълшебен свят на духовна извисеност”, а големите лингвисти са не просто незаменими, а неповторими хора. Когато човек прочете книгата, разбира, че в нейното заглавие се съдържа една тъжна ирония, но и една амбиция да опровергае наслоилите се представи и убеждения, за да ни въведе в храма на науката, така както тя е била въведена от “вълшебната фея” на своята младост София Николаевна Нюберг.
Стефана Димитрова описва своята първа преподавателка по латински и старогръцки език в Московския държавен университет като необикновена жена. Когато започва занятията си по латински и старогръцки с 18-годишните студенти, тя е на “зашеметяващите” 82 години: изящна жена със снежнобяла буйна коса, сресана на кок, със старовремска дълга до земята рокля с висока яка и буфан ръкави, със сини като метличини очи, която владее 16 езика и има 16 деца, съвременница на Чайковски и Маяковски, преводачка на Ленин, много добра пианистка и художничка.
Нека да отбележа, че за Стефана Димитрова красива и необикновена е не само София Николаевна; еднакво необикновени и по своему красиви са всички нейни “герои” – както жените, така и мъжете. Авторката пише, че в научния свят тя е видяла толкова неподправено красиви хора, колкото вероятно не се срещат дори сред артистите. “При това, продължава авторката, красотата на учения е и някак особено озарена, това е красота интелигентна и респектираща. И дори онези истински служители на науката, които нямат златно сечение на лицето, имат особено излъчване, те са достолепни, магнетични и неповторими”. Есфир Максимовна Медникова, професор по английски език, е висока, стройна, черноока, елегантна, с неизменно чувство за хумор. Галина Александровна Золотова “не е красива, тя е много красива”. “Кралицата на руския синтаксис” е елегантна, ефирна жена с разкошна кестенява коса, прибрана в тежка плитка на тила й, с нежен глас и въздушни движения. Петя Асенова е “изваяна от природата като древногръцка богиня, а може би и още по-добре”; гласът на Дора Мирчева, “жената без възраст”, както я определя проф. Иван Харалампиев, е “нещо необикновено – плътен, дълбок, топъл и някак ритмично уравновесен”. Стефана Димитрова се вглежда в красивото й лице с един бял кичур, който се вие над челото й сред черните къдрици и среща големите й изразителни очи сякаш облени от светлина, идваща направо от сърцето. Според Стефана Димитрова проф. Антони Фурдал прилича на светец: винаги необикновено стегнат и елегантен, изправен като свещ, с лека походка и с такова излъчване на лицето, че не можеш да откъснеш поглед от него или съвсем не смееш да го погледнеш, а когато си до него, сякаш виждаш някакво сияние наоколо му. За личността на своя “пръв и единствен учител по езикознание” – проф. Владимир Андреевич Звегинцев – авторката разказва следния анекдотичен случай. Веднъж в Москва една нейна колежка от София й казва, че руските мъже не й харесват. Тя й отговаря на шега, че може да й покаже един мъж, който ще отговори на всичките й изисквания, и я поканва да отиде с нея в университета. Двете влизат в аудиторията, когато проф. Звегинцев е вече на катедрата. Още от вратата нейната позната се спира като изумена и с пълен глас изрича: “Ах, лорд, истински лорд!”, при което цялата зала прихва, а те двете стоят като провинили се деца. Но историята има продължение: за да увековечи прозвището, Стефана Димитрова кръщава едно новородено кученце с името Лорд. Когато проф. Звегинцев посещава България, има честта да се запознае с това красиво чистопородно коли, което напълно е заслужило името си. Проф. Александър Владимирович Бондарко Стефана Димитрова характеризира с двусмисленото немско определение “Der größte Funktionalist”: “най-великия функционалист” и “най-високия функционалист”. Ето какво разказва авторката за проф. Бондарко, който гостува в нейния гостоприемен дом:
„След като гостът си отиде, осемгодишният ми внук Иван замислено каза: “Ти имаш едни такива познати…”. “Какви?” – попитах го аз. “Ами все едни такива умни, възпитани, високи, високи…”. От всичките ми гости тази вечер висок беше само Бондарко, но той наистина като че ни накара и ние да се устремим нагоре, да погледнем към небето и да повярваме, че дори и най-черното облаче има обратна страна, огряна от слънцето. А Иван продължаваше да разсъждава: “Наистина ти казвам, много се радвам, че господин премиерът ни беше на гости”. “Кой премиер?” – учудих се аз. “Ами този високият, Александър Владимирович”. Обясних, че той не е премиер, а професор. Но Иван си знаеше своето: “Тогава значи е премиер на професорите. Не може да е прост професор”.”
Проф. Стефана Димитрова казва, че е имала щастливата съдба лично да се срещне и да общува с едни от най-великите лингвисти на ХХ век. Тя взема решение да напише тази книга на 20 май 1999 година, когато лежи в Гьотингенската очна клиника и където спомените са “единственият рай, от който никой никога не може да ни изгони”. Там тя преодолява нежеланието си да направи обществено достояние своя живот, срещи, писма, разговори, и, бих казал, слава богу. Така се появява тази книга, съдържаща очерци за хората на лингвистичната наука, с които животът и професионалният й път са я срещнали, и за няколко други учени и необикновени личности, оставили с произведенията си и с живота си неизличима следа в нейното съзнание, каквито са американският лингвист, основоположник на антропологическата лингвистика, Франц Боас, и българският Боян Пенев. Нейната основна амбиция е да разкаже както за техния безспорен принос в областта на лингвистиката, така и за тях самите като личности и живи хора.
В галерията от образи достойно място заемат редица български лингвисти, които животът е срещнал със Стефана Димитрова: Светомир Иванчев, Живко Бояджиев, Андрей Данчев, Иван Куцаров, Жана Молхова, Владимир Георгиев, Дора Мирчева. С повечето от тях авторката има не само професионални контакти, но и продължителни приятелства, а с някои, например с Андрей Данчев, тя се познава от детска възраст.
На паметта на проф. Светомир Иванчев тя посвещава една от най-ценените си книги за изключенията в руския език, издадена в Америка през 1994 год. Трогателен е нейният спомен за проф. Иванчев, който в един проливен дъжд, мокър до кости, позвънява на вратата й, смутено й предава пакет с дефицитни по онова време бебешки храни, приготвен от неговата съпруга д-р Елена Иванчева, след което си отива пак така неочаквано, както се е появил.
Още по-трогателен е разказът й за Андрей Данчев, с когото по волята на съдбата, макар и намиращи се от двете страни на политическата “барикада”, имат чисто и интелигентно приятелство още от деца. Стефана Димитрова пише, че животът на Андрей Данчев е изключително труден, изпълнен с незаслужени обиди и закъснели признания. Пътищата им отново се срещат, вече като зрели хора и реализирани в професията лингвисти. С много болка тя описва последните дни от живота на човека, за когото констатира, че така и не е видяла някакви съществени недостатъци в неговата хармонична личност. Според Стефана Димитрова с Андрей Данчев те са били две точки в пространството, между които съществува някаква линия, начертана тъкмо от него. Авторката горчиво признава, че той никога с нищо не е показал, че са израснали в един квартал, а в два враждуващи лагера. Тя признава още, той е видял в нея това, което би искала да видят всички останали в нейната личност.
Не бих искал да пропусна и разказа на Стефана Димитрова за нейните сложни отношения с един от най-изтъкнатите български лингвисти акад. Владимир Георгиев, пред когото в продължение на много години тя е трябвало да се самодоказва, че “не се е дипломирала в Москва по линия на дружбата”. Между редовете, написани от авторката, прозира огорчението, че така и не успява да заеме мястото, за което се подготвя цял живот – на редовен преподавател по общо езикознание в Софийския университет. Вместо в катедрата по общо езикознание съдбата я изпраща във Висшия лесотехнически институт, където в продължение на 28 години изминава стъпка по стъпка целия път от хоноруван преподавател до професор. Затова тя не може да забрави 1986 година, когато по инициатива на проф. Йордан Пенчев и с подкрепата на проф. Дора Мирчева, тогава директор на Института за български език, преминава на работа в Секцията по общо и приложно езикознание на споменатия научен институт. Стефана Димитрова разказва обаче и друго, за да подчертае високата научна етика на акад. Владимир Георгиев: по време на докторската й защита Вл. Георгиев й казва: “Не съм съгласен с Вашата концепция, но вътре в нея Вие бяхте блестяща. Гласувам с да”.
В галерията от образи на чуждестранни учени-лингвисти, с които Стефана Димитрова е имала пряк или косвен досег, светят имената на световноизвестната легенда Роман Якобсон, един от основателите на съвременната структурна лингвистика, на друга една легенда в психологията – Жан Пиаже, на последния между живите по време на техните срещи класик в областта на общото езикознание Еухенио Косериу, на великия американски лингвист Дуайт Болинджър, и др.
Над всички обаче се откроява личността на първия и единствения – Владимир Андреевич Звегинцев. Нарочно не цитирам пълно авторката, която нарича проф. Звегинцев свой пръв и единствен учител по езикознание. Нейното преклонение пред човека и учения е толкова голямо, че тя не открива нито един негов недостатък до края на живота му. Когато човек чете за неговите качества на учен-изследовател и на научен ръководител, не може да не завиди на любимата му ученичка Стефана Димитрова. Същевременно с това бих казал, че същото количество благородна завист заслужава самият учител, защото не са много учениците, които благоговеят пред учителите си, съхраняват завинаги топли чувства към тях. Но това не е въпрос само на научна етика или на възпитание, или пък на чувство; това е формирана и закалена с годините отговорност да работиш и живееш като учителя си.
По извънредно любопитен начин всички професионални и житейски нишки на Стефана Димитрова с останалия лингвистичен свят се пресичат в личността на проф. Звегинцев: той я насърчава да започне кореспонденцията си с Дуайт Болинджър, в неговия дом тя се среща очи в очи с Роман Якобсон, чрез него по малко парадоксален начин тя влиза в контакт със Светомир Иванчев, пръв проф. Звегинцев обръща вниманието на Стефана Димитрова върху изследванията на Катрин Чвани, с която после те стават приятелки. Когато през 1974 година на една конференция в Хамбург водещият споменава, че тя е ученичка на проф. Звегинцев, всички стават на крака и бурно я аплодират. Когато тя дълго и възбудено разказва на лекуващия си лекар д-р Илия Денчев за своя учител, той шеговито й казва: “Вие явно сте много безчувствен човек”. “Защо?” – недоумява тя. “Друг на Ваше място отдавна би умрял от щастие. Щастието да общуваш с един толкова необикновен човек е непосилно бреме”.
Ако личността, в която се пресичат професионалните и житейски нишки на Стефана Димитрова с лингвистичния свят, е проф. Звегинцев, мястото, откъдето тя винаги тръгва и където тя винаги се завръща, е Московският държавен университет. Където и да се намира Стефана Димитрова – в София, в Америка, Полша или Германия, тя никога не забравя своята алма матер. Едни от най-добрите страници в тази книга са разказите за неповторимата атмосфера в този университет, за преподавателите и колегите състуденти.
Моят обзор няма да бъде пълен, ако не кажа няколко думи и за самата Стефана Димитрова, такава, каквато ни се представя тя, макар и в повечето случаи имплицитно, в тази книга. Много страници от богатия личен и професионален живот на авторката остават скрити за читателя; нищо не казва тя за своите родители – писателя, журналиста и общественика Петър Димитров-Рудар и преводачката Божана Димитрова, макар да посвещава книгата си на тяхната памет, от което съдим колко лична и скъпа за нея е тази книга; много малко говори тя и за своята дъщеря Майя, която гради успешна научна кариера в областта на биологията [2], и за двамата си внуци Яна и Иван; и дума авторката не обелва за дългогодишната си благотворителна дейност. Не бива да обвиняваме авторката, след като сме прочели категоричното й нежелание да разказва за себе си. Напротив, ние, читателите, сме й дълбоко благодарни, че е намерила време и сила да сподели с нас част от срещите и разговорите си за скъпите на сърцето й хора, които, както тя пише, “правят интелектуалния ни живот по-красив с личното си присъствие в него”.
И тук, в тази книга, Стефана Димитрова ни се представя такава, каквато я познаваме от живота: витална, сладкодумна, любопитна, отворена към света и хората, писачка на оди. На много места чуваме жизнерадостния й смях и споделяме с радост веселите случки, които тя разказва с неподражаемо чувство за хумор. Запомнил съм и вероятно няма да забравя никога следната комична ситуация: как трите достолепни професорки лингвистки Галина Золотова от Москва, Катрин Чвани от Бостън и Лариса Писарек от Вроцлав стоят в дома на Стефана Димитрова надвесени над двегодишната й внучка Яна, сменят й подмокрените гащички и бършат със салфетки локвичката на пода. Представям си тази наистина неповторима сцена, без да съм виждал фотографията на Станислав Каролак от Краков.
Наред с това, с тази книга авторката защищава блестящо реномето си на изтъкнат лингвист, ерудит, учен с широки научноизследователски интереси, с изострено лингвистично чувство, с верен поглед върху съвременната лингвистика във всичките й аспекти.
Книгата на Стефана Димитрова е мъдра и поучителна книга. Ние се убеждаваме, че големите учени са и големи характери, доброжелателни към останалите, великодушни, учени, които не таят идеите си, щедро раздават своето познание на учениците си, радват се на техните постижения.
Стоян Буров
БЕЛЕЖКИ
[1] Материалът е подготвен във връзка с представянето на книгата, състояло се на 17 май 2005 г. във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Публикува се за първи път.
[2] Понастоящем дъщерята на проф. Стефана Димитрова Майя Стойнева е доктор на биологическите науки, професор и ръководител на Катедрата по ботаника при Биологическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”.
