По случай 110 години от рождението му

 

 

Дмитрий Лихачов (28 ноември 1906 – 30 септември 1999)

 

Санкт Петербург (Питер, Петроград, Ленинград) е градът край река Нева и Финския залив на Балтийско море, където протича жизненият и творческият път на  акад. Дмитрий Сергеевич Лихачов (28 ноември 1906 г. – 30 септември 1999 г.). Изграден по стратегически замисъл на Петър Велики в място, където късовете суша се просмукват постоянно от стихията на водата, градът – „Петрово творение“, събира в своя космос въздействаща и необхватна културологическа атмосфера. В нея „дишат“ паметници на културата от древната история на Египет до западноевропейската култура на слънчева Италия, на Франция, Германия, Англия и много други страни. В каталога на обществените и личните библиотеки е положено писменото наследство от гръко-латинската Античност, Средновековието и Ренесанса с неговите вековни кризови пулсации, стигнали до бреговете на Новото време. Те са отразени в съдържателната листа на ред философски феномени и пагубно завършени от Фридрих Ницше с неговия антихристов свръхчовек. Този град дава ключ за разбиране на големи имена от руската литература – Александър С. Пушкин, Фьодор М. Достоевски, Николай В. Гогол, Александър Ал. Блок, Анна А. Ахматова и още много бележити труженици във време-пространството на руското слово.

 

През 1980 г. в късна ноемврийска вечер излизах от Ръкописния отдел на Академичната библиотека и чух как гардеробиерките с вълнение споделяха, че навън е Блоковска зима (поетът е роден недалече от библиотеката, в ректорския флигел на Петербургския университет). Сигурно без неволно подслушания разговор нямаше да забележа и да положа в паметта на сърцето съзерцанието на явилата се неотразима зимна красота навън, където вече се стелеше тих снегопад. Под меките светлинни струи на уличните лампи, които бяха в стила на Блоковските „фонари“, се извиваха в приземяващ се полет просветващите кристали на снежинките. От невидимото небе сякаш се спускаше първозданна тишина, ненарушавана дори от движещите се трамваи и чакащите на спирката пътници. Под сиянието на сребърното плетиво, на воала от снежинки сред тях можеше да се лицезрат потомки на чудната „незнакомка“ от поетовите видения, на Пушкиновата Анна Керн. 

 

С Блоковия роден дом на крайбрежната улица си съседства  Филологическият факултет, където е катедра „Славянска филология“. В нея през 1835 г. се полагат основите на петербургската университетска славистика и старобългаристика от Измаил И. Срезневски и Полихроний Аг. Сирку – първооткривател на Търновската книжовна школа и книжовните трудове на св. Евтимий, патриарх Търновски. В библиотеката на Руската академия на науките и в Руската национална библиотека се пазят старобългарски ръкописи от „Златния век“ на цар Симеон Велики до търновския цар Иван Александър  от XIV век и до йеросхимонах Спиридон Рилски / Габровски от края на ХVIII в.

 

Ученолюбивият Дмитрий С. Лихачов придобива високо, многостранно образование в общуване с Петербургския културологически и университетски контекст, описан в автобиографичния очерк „За себе си / О себе“ (Вж. Лихачев, Д. С. Избранные работы. Т. 1, Л., 1987, 3–23). През 1923 г. той постъпва като студент в Петроградския университет и получава висше образование в две секции: романско-германска и славяно-руска. В посещаваните семинари усвоява „метода на бавното четене“ (Лев Вл. Щерба) – „задълбочено филологическо разбиране на текста“ и така бива осъзната необходимостта от системни текстологически издирвания в архивите (Некрасовския семинар на Владислав Е. Евгениев-Максимов). В мелодичния ритмически строеж, в художествената организация и съчетаване на думите, в техния осмислящ ги контекст се крие тайната на поетическата енергия в словесното изкуство – нея ще търси и разкрива Д. С. Лихачов в трудовете си по историческа поетика, подготвени от школуването му в занятията при Виктор М. Жирмунски и от постиженията на Борис В. Томашевски.

 

За умението на Д. С. Лихачов да се вглежда в смислово-емоционалното, във вътрешното пространство на думите помага издателският коректорски и редакторски труд при подготовката на „Обозрение русских летописных сводов“ от именития учен Алексей Ал. Шахматов. Изданието е под редакцията на Варвара П. Адриановна-Перец, която подпомага младия филолог през 1938 г. да премине на работа в Отдела за староруска литература (ОДРЛ) на Пушкинския дом (Институт за руска литература). Направляващо въздействие в дълготрайно тематично направление е книгата на В. П. Адриановна-Перец „Очерки поэтического стиля Древней Руси“ (1947). Тук  е направено много важно уточнение за образния език на средновековната литература, който е „метафорико-символически език“. Когато през 1971 г. в Ленинград излиза от печат ключовото Лихачово изследване „Поетика на староруската литература“, каталогът на поетическите средства започва с анализ на термина метафори-символи, които водят началото си от мистичния изразен език на Библията / Свещеното Писание на Ветхия и Новия Завет. Метафората не е просто образен пренос на значения, а е също символ, т.е. тя събира ведно скрития духовен смисъл на думите. Терминологичното съдържание на синтактическия / психологическия паралелизъм е оразличено от понятието стилистическа симетрия, която е градиво за изключителния духовен реализъм на Давидовата книга „Псалтир“: „Същността на симетрията се състои в следното: за едно и също нещо в сходна синтактическа форма се говори два пъти“, напр. „студъ и срамъ“ (с. 185). Сергей С. Аверинцев, друг именит учен от първия ред на руската културологическа школа, в предговора си към своята „Поетика на ранновизантийската литература“ (1977) прави достойно признание за книгата „Поетика на староруската литература“ – тя е „класически образец на научния жанр“ (За моето школуване при С. С. Аверинцев по негови трудове вж. доклада „Идеите на Д. С. Лихачов и С. С. Аверинцев в изследването на старобългарската литература“. – В: Д. Кенанов, Българистични простори, Велико Търново, 2007, 300–304).

 

Едно от ключовите понятия в научните издирвания на акад. Дмитрий С. Лихачов, с което можем да изразим същината на трудовете му, е „стил на епохата“. Наистина с делото му завършва цяла стилова епоха в руската културология на XX век – с неговите идеи десетилетия наред се свързва стилът на литературната медиевистика, представлявана от авторитета на самия Лихачов и от ръководения от него „Отдел за староруска литература“ в Пушкинския дом. Терминът „стил на епохата“ не е нов,  приложен е в преведената на руски език и издадена през 1930 г. книга на немския историк на изобразителното изкуство Хенрих Вьолфлин („Основни понятия в историята на изкуството: проблемът за еволюцията на стила в новото изкуство“). Стилът се определя „преди всичко като изразяване – от една страна, на настроенията на  епохата и народа, а от друга страна – изразяване на личния темперамент“ на художника. Книгите „Човекът в староруската литература“ (1958, 1970) и „Развитие на руската литература. X – XVII в. Епохи и стилове“ (1973) са подготвителен опит, преддверие на бъдеща теоретическа история на староруската литература. Представени са четири стилови епохи: Монументален историзъм (X – XIII в.), Предвъзраждане (XIV – XV в.), Втори монументализъм (XVI в.) и Преход към литературата на Новото време (XVII в.). Извън тази схема е обособен проблемът за стила бароко (XVII в.). В концепцията се съзнава интегриращата мисия на старобългарската литература, чийто книжовен език е богослужебен език на Православната славяноезична църква. Проясняването на стиловата проблематика се предшества от предварителни публикации, които се посочват от самия автор. На първо място е известният доклад от 1958 г. пред IV конгрес на славистите: „Някои задачи за изучаването на Второто южнославянско влияние в Русия“ (Препечатка вж.: Търновски писмена. Алманах за Търновската книжовна школа. 1/ 2002). Тук е очертан новият висок стил „плетение словес“ в Евтимиевата Търновска исихастка школа, който се откроява с психологизма и повишената си емоционалност и експресивност. През 1969 г. в списание „Литературна мисъл“ е отпечатана статията на Д. С. Лихачов „Старославянските литератури като система“, която отваря оживена дискусия. Тя завършва през 1970 г., когато в същото списание Д. Лихачов обнародва своите „Размисли за националното своеобразие и европейското значение на старобългарската литература“. Акад. П. Динеков обобщава критически резултатите от дискусията („Старобългарската литература – наша гордост и наша тревога“).

 

Оказва се, че старобългарската литература не е етноцентрична като другите си славянски посестрими, а тя излъчва мисионерски православен славяноцентризъм за народите и страните от „Славия Ортодокса“ (термин, въведен от бележития италиански славист проф. Рикардо Пикио). Потвърждение на моето убеждение се намира в пленарния доклад на Д. С. Лихачов пред Първия международен конгрес по българистика в София, 1981 г.: „Предната отбранителна линия на българската Държава на Духа“. С главни букви са изписани двете думи от словосъчетанието в края на заглавието. Това ни дава основание да потърсим скрития смисъл на израза, като го „допълним“: „Държава на Св. Дух“. Така ни се открива съкровената същина на старобългарската духовна писмена традиция – източник на нейната истинност и сила, на нейното вдъхновение е Св. Дух (прочее, това изповядва през IX век еп. Константин Преславски в  стихотворната „Азбучна молитва“).

 

Тръгвайки от славяноцентризма на старобългарската литература, можем да напишем обща история на средновековните литератури на българи, руси, сърби и дори хървати. Този извод, отглас на  Лихачови разсъждения, е резултат от дългогодишните ми наблюдения  върху основополагащото  дело на големия  православен агиограф и кодификатор блаж. Симеон Метафраст (Х в.) от Константинопол и неговите последователи метафрасти в славянския свят. Към това тематично направление бях насочен от Д. С. Лихачов, както е отбелязано в началото на статията ми „Симеон Метафраст и неговите славянски последователи“ (В: Труды ОДРЛ, т. 50, 1997; превод на руски от Татяна Вс. Рождественска и Мария Тихова): „Към изключително важната за мене тема за историята и теорията на метафрастовия стил ме подтикна акад. Дмитрий Лихачов в неговия кабинет през есента на 1980 г. Малко е да се каже, че съм признателен и благодарен за подсказаната идея. Мисля, че сред многото приноси, които внася Д. С. Лихачов в науката, стои и тази неизследвана проблематика в съвременната славистика и византинистика“ (с. 668). Многогодишните ми усилия оформиха трилогията: „Метафрастика. Симеон Метафраст и православна славянска агиография (1997), „Евтимиева метафрастика“ (1999) и „Славянска метафрастика“ (2002).  Понятието „метафрастика“ за първи път се среща в грузинската медиевистика, то означава не само реторическо пресъставяне на текстове, а е системно движение за развитие на художествения език в средновековната писмена култура на Югоизточна Европа.  

 

Чрез Симеон Метафраст се провижда същинската история на реторическия, орнаменталния стил „плетение словес“ („свезание витийско“ при Константин Преславски). Доказва се вярната насока в концепцията на акад. Д. С. Лихачов за явлението „стил на епохата“, който битува почти еднакво в старата българска, руска и сръбска литература. Водещи са старобългарските писатели, които са първите изразители на двете му стилови степени. Св. Климент Охридски, св. Йоан Екзарх, еп. Константин Преславски са първосъздатели на ясния монументален стил „плетение словес“, който се продължава от староруските и старосръбските агиографи и проповедници чак до XIV век. Литературният стил  се схваща като ясно, чисто изразяване в реториката на Йосиф Ракендит (ХІІІ – ХІV век), който онасловява и втората степен: усложнен, емоционално-експресивен („небесногласен“) стил „плетение словес“. Негов учредител е св. Евтимий, патриарх Търновски, чиито ученици и последователи разнасят новите художествено-изобразителни идеи на Балканите, Великото Княжество Литовско и Московска Русия.

 

След поробването на българските земи от османотурските завоеватели на практика се прекъсва общуването на българите с книжовния език. С обновяването на св. Рилска обител през втората половина на XV век започва бавен възстановителен процес на книжовния живот. Литературният език обаче се оказва трудно разбираем за българската общност. Налага се да се пресъстави (префразира) писменото християнско наследство. По примера на новогръцкия проповедник Дамаскин Студит започват да се съставят сборници на говорим език от книжовниците дамаскинари. Така настъпва времето на вторичното опростяване на книжовния език, на просторечния стил „плетение словес“.

 

С нарастването на славата се разширява и хоризонтът на въздействие от трудовете на Д. С. Лихачов, което е ясно от досегашното изложение. Ще добавим още случая с доклада „Концептосферата на руския език“, четен в Москва през 1992 г. (Текста вж.: Д. С. Лихачев, Очерки по философии художественного творчества, Санкт-Петербург, 1996, 138–156). Съживяването на термина „концепт“ предизвика според мене широка вълна от езиковедски и културологически изследвания, които са своеобразно „концептно“ нашествие ( Вж. напр. сборника: Концепт движения в языке и культуре, М., 1996).

 

В непространния словесен „портрет“ на акад. Дмитрий С. Лихачов не бива да се пропусне неговото признание в любов към България: „Българската литература и българският фолклор ме привлякоха с някаква затаена дълбока трагичност, наложена им от българската история – трагичност, която е особено близка на русите, преживели също чуждоземно иго. Нека не мисли читателят, че особеният трагизъм на българската история предизвиква у мене чувство на жалост. Не! Само чувство на дълбоко уважение! Да пренесе през петвековно робство съзнанието си за национално достойнство, да запази природната си доброта, приветливостта си към хората и околната природа, своя хумор, острото си чувство за красота – това е най-великото благо и най-великата заслуга на народа. Това е подвиг. И този подвиг се разкрива преди всичко от литературата, разкрива се съдържателно, дълбоко, всестранно“ (Вж.: Д. С. Лихачов, Големият свят на руската литература. Изследвания и статии, С., 1976, с. 6).

 

В контекста на това достойно откровение  заслужава да се посочи и споделеният културологически принцип: „Истината за историка и литературоведа е винаги патриотична; лъжата и подставянето не могат да бъдат патриотични“ (Вж.: Д. С. Лихачев, Прошлое – будущему. Статьи и очерки, Л., 1985, с. 565). Тук се налага да декларирам отношението си към направено наскоро аналогично изказване на проф. Александър Наумов (в книгата му: Старо и ново, Ниш, 2009, с. 192). Категоричното Лихачово уточнение за лъжата и подставянето обосновават безусловното ми несъгласие с твърдението на проф. Александър Наумов за равенство в качеството на патриотизма у българската и сръбската медиевистика в лицето на акад. Емил Георгиев, акад. Петър Динеков, проф. Димитрие Богданович и други, поставени наедно с войнстващия „патриотизъм“ на Блаже Конески и Вера Антич, чиито македонистични терзания отчуждават, ограбват и присвояват значителна част от старобългарското културно наследство.

 

Свидетел съм на случай, когато на Д. С. Лихачов се наложи да потвърди своето разбиране за истината. Периодично в средата на седмицата Секторът по староруска литература организира открити научни заседания, където руски и чуждестранни учени четат доклади с обстойно обсъждане – задаване на въпроси и подробни коментарни изказвания на слушателите. През 1980 – 1984 г. като български лектор в катедра „Славянска филология“ на Ленинградския / Петербургския университет получавах покани за насрочени заседания. За доклада на прочутия палеограф Владимир Ал. Мошин не получих покана, а за заседанието научих малко преди то да бъде открито. Прекъснах учебните занятия и бързешком отидох в Пушкинския дом и влязох в залата, където заседанието вече течеше. Така видях Владимир Мошин (1894 – 1987), чиито написани на ръка бележки откривах в информационните листове / паспорти към ръкописи от сбирката на Александър Гилфердинг в Руската национална библиотека. В тях удивително точно ръкописите се датираха не в рамките на един или друг век, а в рамките на две-три десетилетия от века. Жалко е, че видният учен служеше с наукообразните си концепции на антибългарската и политическа по характер македонистична кауза в Югославия. Мисля, че в основата на Мошиновия доклад бяха текстологическите взаимоотношения между фрагментите на двата Новгородски (Киприанови) листа от X – XI век и Остромировото евангелие от XI век (Вж.: Археографски прилози, т. 5, Београд, 1983, 7–64). Вл. Мошин търсеше съчувствие и признание у слушателите си със своята теза, че двата Новгородски листа не са старобългарски / старославянски превод, а са „остатък от македонски превод на гръцки апракос“. В края на Х век този Охридски апракос е пренесен в Русия, в Новгород и е послужил за подложка /предложак  за изготвянето на Остромировото евангелие (с. 56). Сигурно пределно високо е било емоционалното ми състояние на непоканен гост и на слушател на грабителската Мошинова теза спрямо едни от най-древните старобългарски по език книжовни паметници. Д. С. Лихачов зададе въпрос, който и съдържаше същинския отговор срещу фалшификацията: „Владимир Алексеевич, не смятате ли, че езиковите различия, за които говорите, са диалектни различия в рамките на един и същи език?“ Емоционалното напрежение навярно е било не само мое състояние – след края на заседанието в коридора необичайно в такива случаи и неочаквано към мене се приближи акад. Д. С. Лихачов, за да коментира уточняващия си въпрос и да се увери, че с благодарност възприемам изказаната деликатно научна позиция.

 

Науката и школите в нея са не само поле за човешко взаимодействие и взаимопомощ в постигането на откривателски резултати, но и поприще, където се разгарят продължителни стълкновения между личности. Не за всеки се отварят дверите на определен научен кръг или пък се създават непреодолими условия, които налагат болезнено напускане и изхвърляне. Изглежда това е диалектика на живота, когато се налага признания в любов да се оттеглят и да се запълнят с ненавист или с пронизителна болка, чиито поплаци съпровождат човека до последния му час (Срв. библейската Иисус-Сирахова премъдрост 13:31: „Сердце человеческо изменяетъ лице его, или на добро или на зло“). Голяма наука може да се прави и извън научни школи. В този смисъл напълно разбираемо е подобни явления да настанат в кръга на акад. Д. С. Лихачов и близкия до него кръг на акад. Петър Динеков. В Ленинград / Петербург се запознах и другарувах с големи творчески личности, несъпричастни на кръгови общности или пък обгорени от тях. Заедно със съмишленици успяхме да подпомогнем научното им развитие, а техни  трудове да бъдат отпечатани в България, във Велико Търново: Татяна Н. Копреева, Немеркнущий свет. Из истории книжных связей Болгарии и России. XI – начало XIΧ веков (1996), Юрий К. Бегунов, Творческое наследие Григория Цамблака (2005), Честотен речник на Вапцаровата  поезия (1996) – колективен труд на българисти от Петербургския университет. Към тази поредица следва да включа и тригодишната битка, водена в София срещу дисертационния ми труд „Метафрастика“, започнат по идея на Д. С. Лихачов. Него съзрях в съновидение в навечерието на решаващо, бурно заседание на Президиума на Висшата атестационна комисия (ВАК)  – сигурно за да ми подскаже положителното решение и присъждането на защитената на два пъти, но отнета ми научна степен. В хармония с възникналата мистическа тоналност и тъй като мнозина от изредените имена не са сред нас, молитвено се уповавам, че в другия свят (надявам се това да е Царството небесно) душите им да са намерили упокоение и помирение…

 

*    *    *

 

Приживе за несъмнените си заслуги към България и българистиката акад. Дмитрий С. Лихачов заслужено получава високи държавни награди. От академичната общност на Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“ той е удостояван с Международната Евтимиевска награда (1981 г.) и със званието „Почетен доктор“  (1999 г.). На 8 октомври 1999 г.  Дмитрий С. Лихачов не присъства физически на тържественото заседание в негова чест, но присъстващите изслушват сигурно последния запис на неговия глас с обръщение-завещание, което следва да се помни и да се работи за изпълнението му на дело:

 

 

Български приятели! Не забравяйте, че вие сте народ  с много древна култура

и нека днешна България да бъде не последна отломка от миналото,

а първи къс от културата на бъдещето!

 

 

 

Димитър Кенанов

  

 

[Бел. на ред.] Статията е специално написана за Езиково и езиковедско наследство.

 

                           

 

 

 

 

 

• Предишна
• Следваща