Контакт с администратор на сайт: (359) 888 528 003 - Email: support@econs.org

РУСИН РУСИНОВ
(12 февруари 1930 – 22 декември 1998)


Русин Цветков Русинов е роден на 12 февруари 1930 г. в с. Кръшно, Поповско. През 1952 г. завършва българска филология в Софийския университет. Известно време работи като гимназиален учител и методист по български език и литература в Попово и Търговище, оттогава датират и първите му публикации в местния и централния печат, главно по методически въпроси. От 1960 до 1964 е преподавател в Учителския институт в гр. Шумен, след което постъпва на работа във Великотърновския университет. През 1971 г. е избран за доцент, а през 1982 г. – за професор по български език.

Р. Русинов е автор на огромна по обем научна продукция. По предварителните данни, с които разполагам, списъкът на публикациите му включва повече от 600 заглавия из всички области на лингвистичната българистика – теория и история на книжовния език, история на българското езикознание, съвременен български език, особено синтаксис, стилистика, езикова култура, методика на обучението. Читателите могат да се ориентират относно научната продукция на учения от книжката Русин Русинов (био-библиографска справка). Съст. Ив. Василев. Търговище. Окръжна методична библиотека, 1979 (за периода от 1956 до 1978) и от публикуваната в Съпоставително езикознание, 1990, № 1, библиография за периода от 1979 до 1989 г. Вероятно читателите, за които проф. Русинов е преди всичко специалист по история на новобългарския книжовен език и по съвременен български език, биха се изненадали да узнаят, че той е съавтор дори на учебник по детска литература, който има три издания (1968, 1971, 1974), на учебник по методика (1965) и на учебник по български език за учениците от V клас (първо изд. 1985), а също автор на първата Занимателна граматика (1966), преиздадена в 1995, на претърпелия четири издания в огромни тиражи Правописен речник за учениците от началните училища (първо изд. 1968) и т.н. Все пак най-голям принос той има в посочените вече две научни области, както и в областта на лингвистичната историография.

Учебникът по история на новобългарския книжовен език (1. изд. 1980) е първият цялостен университетски курс по тази дисциплина. Подготвян в първата половина на 70-те години, първоначално той излиза като помагало за студентите от Великотърновския университет в две части (1976). В този труд, оценен като “широка панорама на историята на българската книжовноезикова еволюция от Възраждането до наши дни”, като книга, която “далеч надхвърля предназначението си на учебник”, и като “значително дело” в българистиката (вж. рецензията на Св. Иванчев и Н. Иванова в Съпоставително езикознание, 1986, № 2), авторът възприема, утвърждава и развива концепцията на Л. Андрейчин за изграждането и развоя на българския книжовен език. Р. Русинов е и един от авторите на академичната История на новобългарския книжовен език (1989). Към по-значителните приноси в тази област спадат още увлекателно написаната върху основата на богата фактология История на българския правопис (1981, 1984), студията Градските говори през Възраждането. Предварителни бележки (1978), която има пионерски характер в изследванията по историческа социолингвистика, книгата Художествената литература и книжовният език (1983) и др.

Друга научна област, която занимава учения повече от 30 години, е историята на българското езикознание. Той проучва научното дело на почти всички видни български езиковеди от първото, второто и третото поколение (Ал. Теодоров-Балан, Л. Милетич, Б. Цонев, Ст. Младенов, Л. Андрейчин, Ив. Леков, Ст. Стойков и др.). Очерците си за тях е събрал в книгата История на българското езикознание (2000). В нея са разгледани и общи въпроси, като въпросът за научните школи в българското езикознание, въпросът за рецепцията на идеите на младограматическото направление в езикознанието, а също и за рецепцията на идеите на Ян Бодуен де Куртене, Ф. дьо Сосюр, пражката лингвистика. Това превръща книгата в първата по-цялостна история на българското езикознание (след очерка по история на българската граматика от Хр. Първев).

През 60-те и 70-те години Р. Русинов публикува редица статии и студии по синтаксис на съвременния български език – за адективните словосъчетания (1970, 1973), за типологията на простото двусъставно изречение (1971), за възклицателните изречения (1970), за неразчленимите изречения (1968), за структурните особености на сложното смесено изречение (1967), за периода в съвременния български книжовен език (1970). Той проучва и историята на българския описателен синтаксис, по-специално на сложното съставно изречение (1973). В съавторство със Ст. Георгиев Р. Русинов издава първия самостоятелен Учебник по лексикология на българския език (1979, 1983, 1996), а в книгата Речниковото богатство на българския книжовен език (1980) доразработва някои лексикални въпроси и въпроси, свързани със стилистичната диференциация на изразните средства (във функционално-стилистичен и функционално-експресивен аспект).

Проф. Русин Русинов беше в истинския смисъл книжовен човек. Обичаше книгите, четеше много и пишеше много. Писането беше негово призвание и негова стихия. За него нямаше важни и неважни теми или престижни и непрестижни издания, беше се нагърбил дори с неблагодарната дейност на хроникьор на научни събития и юбилейни годишнини, работа, която обикновено, както знаем, се върши от по-младите в науката. Пишеше леко и бързо, направо на пишещата си машина, затова много страдаше в последната година от живота си, че след първия инсулт не можеше да използва машината си. Имаше удивително точен и прост език, с който можеше да предаде и най-сложна научна материя. Учудвал съм се, че в своите многобройни рецензии на дисертации, хабилитационни трудове и монографии успява с няколко изречения, достъпно и ясно да представи това, което авторите, особено по-неопитните, развиваха и нерядко размиваха на десетки страници. Ето защо си мисля, че всичко това не беше плод на тренировка, а талант, природен дар, неотреден всекиму за съжаление. Неговите думи, че ще престане да пише само когато умре, трябва да приемаме съвсем буквално. Съдбата му отреди да падне сред разпилените листове от последния си ръкопис и върху тях да загуби съзнание…

Нашата наука тепърва ще трябва да оценява писменото наследство на проф. Русинов. Казвам писменото, защото той оставя огромно документално наследство – само личният му дневник обхваща 1800 машинописни страници и няколко тетрадки, не говоря за писмата до и от всички български езиковеди, писатели, артисти, общественици. В архива му се намира и папка, в която са заведени разговорите му с проф. Л. Андрейчин. Всичко това има и ще има огромно значение за историята на българското езикознание, дано само наследниците му запазят и дадат за обработка това документално наследство.

Проф. Русинов беше делови човек, никак не си губеше времето в излишни приказки. Затова тези, които не го познаваха отблизо, го намираха за сух и студен и дори се бояха от него. Не бяха малко и тези, които му завиждаха, които всякак се опитваха да омаловажават творчеството му. Понеже не страдаше от синдрома на провинциалните учени, които към петдесетата си годишнина, в компанията на неколцина гледащи ги с обожание начеващи филолози, започват да се изживяват като недооценени гении и вместо да седнат да пишат, сядат да приказват до тотално изразходване на физическия и психическия си потенциал, Р. Русинов минаваше за затворен човек, отдаден всецяло на науката си. В голяма степен това си беше така, но същевременно той беше човек, който се интересуваше от много неща – литература, политика, история. Особено се вълнуваше от проблемите на българското образование, имаше оригинални идеи за обучението по български език, които споделяше и в печата. Друга неотменна негова грижа беше грижата му за висока езикова култура – правопис, правоговор, стил, чистота и богатство на езика, ораторско майсторство. Многобройните си публикации в тази област той е събрал в книга, която вероятно така и няма да излезе. Сред непубликуваните му ръкописи има и готов ръкопис на книга за сценичната реч на най-добрите български артисти.

Проф. Русинов се ползваше с уважение от страна на своите студенти. Макар лекциите му да бяха лишени от каквато и да е външна ефектност, той ни респектираше с ерудицията си и с уважението, което сам питаеше и което се опитваше да внуши на слушателите си, към науката и нейните най-видни представители. Енциклопедизмът, който излъчваше, сякаш беше безмерен. Младите в науката се радваха на неговата безрезервна подкрепа. При това тази подкрепа не вкарваше младия човек в определени рамки, очертани от собствените научни позиции на научния ръководител, обратно – ние имахме пълната свобода да избираме онези теми, които най-много ни допадат, да изказваме собствено становище, ако имаме такова, да следваме логиката на собствените си разсъждения. Проф. Русинов има стотици дипломанти, написал е десетки рецензии, дал е безброй консултации. Той умееше да види и малкото хубаво в един чужд труд, посочваше слабостите, но не беше дребнав и заядлив. Тъкмо затова той беше предпочитаният рецензент, беше затрупван с какви ли не молби, с една дума, доста злоупотребявахме с великодушното му отношение и с безпрецедентната му отговорност, че ако една рецензия трябва да бъде предадена утре, тя е готова още от вчера. Оказа се обаче, че не само ние сме имали нужда от общуването с него, а и той е имал нужда от нас. Подобно на своя учител Л. Андрейчин и на много други известни български езиковеди той смяташе за своя важна задача да предава знанията си на по-младите, да ги упътва и учи. Затова така болезнено преживя пенсионирането си, направено без елементарно уважение от страна на университетската администрация. Само два месеца след първия инсулт, още съвсем невъзстановен, едва движещ се и говорещ със затруднение, той прие цялата катедра в дома си за обсъждане на дисертационния труд на своята докторантка Милена Гърдева. След още няколко месеца тръгна на работа, четеше лекции, възложи дипломни работи на небивал дотогава брой студенти, участваше в заседанията на катедрата, затрупваше се с чужди ръкописи. Съпругата му не можеше да му въздейства да се пази, а ние се страхувахме изобщо да подхванем тази тема, ставайки по този начин мълчаливи свидетели на самоубийствения му и пълен с гордо отчаяние опит да продължи делото си.

Проф. Русинов беше скромен човек и никак не умееше да се бори за позициите, които заслужаваше, чакаше другите да признаят неговите заслуги, да оценят достойнствата му. Доста личности със съмнителни качества се възползваха от това и демонстрираха почит, когато имаха нужда от неговото реноме, а той се подвеждаше и изглежда им вярваше. Удивително е, че невинаги беше справедлив точно към хората, които истински го обичаха и безкористно го уважаваха.

Научното дело на проф. Русин Русинов е важна страница в историята на българското езикознание през втората половина на ХХ век.
Стоян Буров

За Проекта

„Българистично лингвистично наследство. Портрети и творби на български и чуждестранни учени”
Научен проект № 09-422-01/09.04.2014 на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”

За Екипа

Ние сме:

Проф. Стоян Панайотов Буров,

доктор на филологическите науки, ръководител на проекта

Доц. д-р Велин Димитров Петров

Русин Асенов Коцев – докторант

За Контакти

 

 гр. Велико Търново, ПК 5003
 ул. "Теодосий Търновски" №2
 тел: +359 (62) 618 257
 тел: +359 (888) 331 776
 имейл: e.nasledstvo@gmail.com