СПОМЕН ЗА УЧИТЕЛЯ

По повод на 85-годишнината от рождението на проф. Русин Русинов (1930 – 1998)

 

Не съм следвала във Великотърновския университет и нямах честта проф. Р. Русинов да ми е преподавал, за разлика от повечето мои русенски колеги, които са слушали неговите лекции. Но името му ми беше познато от двата му учебника (офсетови издания) от 1976 г. по история на новобългарския език и по история на съвременния български език (ХХ в.) и от някои негови статии по морфология и синтаксис. За първи път го видях и се запознах с него на конкурсния изпит по съвременен български език във ВТУ “А. Кънчев” – Русе (сега Русенски университет) през 1977 г. – той беше председател на изпитната комисия. Явихме се тогава девет души за едно място, и то за хоноруван преподавател в Катедрата по чужди езици (Русе като град с единствен технически вуз беше труден с оглед на някакво бъдещо кариерно развитие на филолози българисти). Знаем както от собствената си практика на изпитван, така и от дългогодишен преподавателски опит, че при всеки конкурсен изпит има сериозна предварителна подготовка, понякога и случайността може да се усмихне, но също така е много важен подходът на изпитващия. В това отношение проф. Р. Русинов беше много спокоен, търпелив, вни­ма­телно изслушваше и предразпо­лагаше кандидатите към събеседване във втората част на изпита. За мен тази първа среща с проф. Русинов се оказа много важна не само заради спечеления конкурс, но и заради възможността в бъдеще да общувам и да опознавам един изключително добър човек и голям учен. Смятам също, че именно този изпит беше особено важен в живота ми.

 

В годините след това се виждахме на конференциите, които Великотърновският универ­си­тет организираше за младите учени, а като започнах аспирантурата си, понякога го търсех за консултации. Винаги отделяше от времето си и винаги научавах нови неща от него, особено по отношение на излизащата литература. Даваше ми идеи и импулси за работа. Беше два пъти мой рецензент - на дисертацията ми (за кандидат на филологическите науки) и на хабилитацията ми. И до днес пазя рецензиите му – задълбочени, обективни, не хва­лебствени, а полезни с препоръките си. Аз много вярвах на преценките му и когато имах колебания във връзка с някое решение, му се обаждах по телефона. Бях подготвила вече текста на книгата за Григор Пърличев и му прочетох двата варианта на заглавието, между които се колебаех – той веднага отсече: да бъде първият, т.е. “Григор Пърличев и книжовноезиковата ситуация през 60-те–80-те години на ХIХ век”. Беше преценил, че разглеждам езика на Григор Пърличев в контекста на книжовноезиковите процеси през този период и правя непре­къснато паралели с практиката на други значими книжовници. Подкрепи ме и в избора ми на тема за хабилитационен труд, а след това беше избран и за рецензент по процедурата ми за доцент. Той подготвяше рецензиите си бързо, всеки познава него­вата работоспособност и лекотата, с която пишеше текстовете си.

 

Неколкратко се е обръщал към мене с молба да подготвя статии за съставяни от него сборници (един от тях беше “Майстори на българското слово”, 1995) и аз чувствах огромна отговорност, винаги се отзовавах на поканите му и спазвах стриктно сроковете. Пак по негова молба написах единадесет статии за един проект за Енциклопедия по история на новобългарския книжовен език, която, според неговия замисъл, трябваше да бъде в два тома: да обхваща възрожденския и следосвобожденския период. За последния самият проф. Р. Русинов имаше доста изследвания, събрани в споме­натото по-горе помагало, но въпреки това смяташе, че следосвобожденският период не е напълно проучен (всъщност това негово мнение остава валидно и до днес, въпреки че напоследък бяха защитени дисертационни и хабилитационни трудове по върху тази проблематика). Именно по-голяма част от статиите, които ме помоли да подготвя, се отнасяха за автори от този период (вкл. за развитието на поетичния език: в творчеството на К. Христов, Д. Дебелянов, П. Яворов, Д. Бояджиев и др.). Посветих цялото лято на подготовката на тези материали и му ги изпратих в посочения срок. Болестта на професора за съжаление осуети този негов замисъл и вероятно в архива му тези статии в машинописен вид все още се пазят. Излезе обаче изданието “Енцик­лопедия на бъл­гарската възрожден­ска литература”, изд. “Абагар”, В. Търново (под редакцията на Ив. Радев), на което професор Р. Русинов е един от основните автори.

 

Известно ми беше, че професор Р. Русинов заема важни академически постове – декан, зам.-ректор, че неговото име е сред имената на големите учени в българското езикознание, и изпитвах респект към неговата личност, но всъщност той беше естествен и скромен човек. Същото се отнася и за съпругата му Мария, към която пазя топло чувство. Помня я като госто­приемна, сърдечна и грижовна; поддър­жаше уюта в дома им на ул. “Цветарска”, 13А, и създаваше добри условия за работа на професора и на дъщеря им Милена. Спомням си кабинета му с голямото бюро, с многото книги и пише­ща­та машина, всичко подредено така, както беше подреден работният ден, мислите и текстовете на проф. Русинов.

 

Мога да кажа, че той беше в течение на онова, с което колегите се занимават, винаги ми е давал полезни съвети и никога не е показвал снизходителност от висотата на своите познания. Раз­говаряли сме най-често на научни теми, но също така и за неговите студентски годи­ни, почти във всеки разговор присъстваше и темата за проф. Л. Андрейчин. Той изпитваше пиетет към големия учен, не скри­ваше чувството си на обич и възхита. Помнеше по години срещите и разговорите си с любимия учител, паметните дати, свързани с техните лични отношения (известен факт е, че семейство Андрейчини са кумували на сем. Русинови), той и съпругата му Мария ми показваха снимки. Споделял е колко тежко е приел ранната му смърт и чувството на покруса и празнота в следващите години. В словото си на организираната в памет на чл.-кор. проф. д-р Л. Ан­д­рей­чин научна конференция във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий” (30–31 март 1995) той изрази искреното си чувство към учителя, а онова, което не може да се разкаже само в един научен доклад, той пространно и проникновено го беше написал и издал в книга, посветена на големия български езиковед. А в една от почивките по време на конференцията той покани няколко колеги в кабинета си, където с удоволствие продължи разказа за заслугите на проф. Андрейчин за първите стъпки на филологията във Великотърновския университет.

 

Проф. Русинов ценеше времето си, рядко можеше да отдели време “за приказ­ки”, понякога разказваше за хора и събития, но никога за това, което е написал или направил, беше пословично скромен. Никога не ме упъти да прочета онова, което наскоро е публикувал или ще публикува, но се интересуваше над какво работя аз в момента или какво са публикували други колеги.

 

На път за Русе веднъж посетих семейство Русинови на вилата им в Къпиново – беше началото на лятото, показа ми градината, разказваше ми за дърветата, които сам е засадил, но очите му издаваха тъга. Той беше чувствителен, деликатен и етичен човек, познавам този тип хора – в това отношение приличаше на баща ми – таеше нещата в себе си, скриваше вероятно някакво огорчение. Неслучайно ги свързвам двамата – те бяха връстници, приличаха си донякъде и по външен вид: руси и синеоки, средни на ръст (познаваха се задочно и аз пренасях поздравите им). Отидоха си един след друг с месец разлика – и двамата с огромна енергия и жажда за работа, и двамата стаили болка, която с достойнство и безмълвно отнесоха със себе си. Спомням си деня на “срещата” за последно сбогом – в ледовития 25 декември 1998 (от Пловдив през Шипка успяхме да стигнем в Търново точно преди погребението). Планината беше потънала в скреж – ледена красота, която искреше, но не топлеше... А след гледката към тази неземна красота – за­мръзнало неугледно гробище... И си помислих: “Така ли България изпраща своите големи учени? Една държава ще я познаеш и по гробищата...”. Имах повод да си мисля така и за много други подобни случаи на изпращане на мои близки и колеги.

 

Най-голямата страст на проф. Русинов беше творческата му работа, както е при истинските учени. Малцина са тези сред българските езиковеди с толкова голяма научна продук­ция. Да му се отнеме това – за него би било най-голямото наказание. И пред почивката той избра работата – не можеше и не искаше да се пази; работата над писаното слово за него беше начин на живот... И неговият най-съкровен свят.

 

Ранната му смърт лиши българското езикознание и в частност историята на новобългарския книжовен език от един от най-ревностните му проучватели. Останаха недописани много страници от историята на българския език. Затова щедро предоставеното научно наследство на проф. Русин Русинов изисква внимание и продължение. Това би бил най-ценният ни дар към неговата памет.

 

Диана Иванова