Иван Хаджов (7 юли 1885 – 25 ноември 1956)

(От личния архив на Р. Йосифова)

Лингвистичните възгледи на Иван Хаджов, един от представителите на езиковедската ни наука, все още остават недостатъчно оценени. Познат не само като научен работник, добър общественик и преподавател в Софийския стажантски институт, но и като един от основателите на ботевистиката у нас и автор на първата наша научна методика по български език и литература, той заслужава по-голямо внимание, а делото му – по-обстойно разглеждане.

Научните изследвания на Ив. Хаджов засягат три области: българска литературна история, езикознание и методика на обучението по български език и литература. Още в първата си печатана работа от 1907 г. („Мотиви за клетва в нашите народни песни“) той „изявява едни от най-ценните черти на своята личност: научноизследователски дух, широка осведоменост, логичност и мотивираност на изводите, задълбочен интерес към проблемите на езика“ [2]. Тези черти доминират и в следващите му статии.

1.

Интересът на Ив. Хаджов към някои проблеми на общото езикознание и в частност на лексикологията датира от 1911 г. (вж. статията му „Бележки за езика“, печатана в сп. „Учител“). Под влияние на руския езиковед А. А. Потебня Ив. Хаджов пръв у нас разработва теоретически въпроса за думата и за нейното градивно участие в човешкото мислене [3], като се отнася творчески към общолингвистичните възгледи на своя учител. За разлика от А. А. Потебня, който не признава обществената същност на езика като средство за общуване, нашият учен смята, че „думата, а заедно с нея и езикът – изобщо е преди всичко и над всичко социален факт, е социално явление..., рожба на обществена потреба и неин изразител..., думата като съзнателност е създадена с известна цел – за общуване“ [4]. Така той, като съзнава комуникативната функция на езика, защищава едно съвременно положение в езикознанието.

При дефиниране на думата като „неразкъсано единство от членоразделен звук и значение“ [5] (значението се разбира в широк смисъл – обхваща лексикалното и граматичното) Ив. Хаджов набляга на двата основни компонента на думата – материалната и смисловата страна. За него значението и звуковата форма са две страни на думата с еднаква важност. „Значението (смисълът) – подчертава авторът – само по себе си също не образува дума; то е представа, понятие – факт из областта на психичното, тъй като звук без значение е прост физически и физиологически факт“ [6]. Така Ив. Хаджов подкрепя и чрез статиите си популяризира и становището на А. А. Потебня за начина на създаване на вътрешната форма на думата, при което личи умението му да интерпретира вярно същността на аперцепцията: тя предполага „сравнение“ на представени маси (позната А и непозната Х) и откриване на един общ белег („признак, биещ на очи“) „а“, наречен представление, знак (символ) на значението или това е вътрешната форма на думата. А творческото участие на думата в човешкото мислене намира израз, според автора, при създаване на понятието – думата губи вътрешната си форма и вече може да служи като „знак на нови значения“ [7].

Важна страна в езиковедските възгледи на Ив. Хаджов е свързана с проблемата за отношението между език и мислене. За него езикът не е самата мисъл, а неин отпечатък, мисленето и езикът са в диалектическо единство – изменението и развитието на езика предизвиква промяна и развитие на мисълта и обратно. Заслуга на Ив. Хаджов е защитата на това становище още през 1911 г. [8] – значително по-рано в сравнение с известния наш езиковед Б. Цонев, който в „Общи принципи на езикознанието“ от 1927 г. прокарва идеята за единство между език и мислене.

2.

В книжовното наследство на Ив. Хаджов намират място и редица проблеми на съвременната българска граматика – морфология и синтаксис. Неговите „Граматични бележки“ [9] засягат отново въпроса за думата, но вече погледната от една нова страна – интересува го нейната граматична форма и граматичното й значение. Той разграничава във всяка дума две значения, които живеят едновременно: едно частно – лексикално или веществено, и друго общо – формално и граматично. Сполучливите определения – „частно“ и „общо“ значение на думата – насочват към характера на лексикалната и на граматичната абстракция, като до известна степен даже я обясняват. В тази статия Ив. Хаджов критикува и граматическото учение за частите на речта, като смята, че основата, която поставят граматиците при делене частите на речта, е „неграматична“, понеже те се ръководят от семантичния и пренебрегват формалния (граматичния) критерий. Според него, когато делим думите като части на речта, трябва да се абстрахираме и от техните функционални особености, т.е. той прави разлика между синтактичната класификация, от една страна, и семантично-граматичната, от друга.

При разглеждане частите на речта Ив. Хаджов набляга специално на глагола, за който е характерно, че признакът (действие или състояние) всякога има отношение към лице (това го отличава от други думи, образувани от глагол) и го изобразява във времето на неговото възникване (това отличава глагола от времето). Авторът отбелязва и друг важен момент при дефинирането на глагола, който не е бил изтъкван досега, а именно „енергичността“ на признака, който означава, че той не е готов, а се създава от глаголното лице. Ив. Хаджов е първият наш учен, който се опитва да дефинира граматическите категории време и наклонение.

Отделна статия [10] Ив. Хаджов посвещава на формите за степен у глаголите в българския език – езикова характерност, която води началото си от диалектите и не съществува в нито един европейски език. Той показва начина, по който са произлезли формите за степен на глаголите, като изтъква, че на пръв поглед те сякаш са съкращения на „пълните“ форми, състоящи се от частица за усилване по- или най- и наречия вече, много, напр.: „и все по се мръщи“ и „и все повече се мръщи“. Но за добрия езиковед новата звукова форма говори и за „отместване“ в значението, с което е била свързана до момента: „Той по чете“ – „съкратената“ форма означава живост (интензивност) на признака и „той повече чете“ – „пълната“ форма се характеризира със значение на количественост.

Проблемът за склонението, повдигнат от акад. А. Т.-Балан през 1954 г. в сп. Български език, намира отзвук и у Ив. Хаджов [11]. Той аргументирано опровергава дефиницията на падежа, дадена от А. Т.-Балан, като изтъква, че падежът е чисто езиково явление и граматическо понятие, че е „езиков факт“ и може да се изрази „само със средствата на езика“ и е погрешно да се определя като „психологическа категория“. Освен това в съвременния български език не може да се говори за наличие на падеж, защото „падежът е граматическа форма на името“, а името в новобългарски е лишено от такава форма. И така, критикувайки А. Т.-Балан, който застава на логически позиции, Хаджов заедно с други езиковеди, като К. Мирчев, Цв. Тодоров, Ст. Стойков, подкрепя напълно гледището на Л. Андрейчин за аналитизма в съвременния български език.

Интерес представя и изследването на Ив. Хаджов за отношението между звателния падеж и обръщението [12]. Според автора необосновано е определянето на обръщението като синтактична категория, понеже то не може да бъде част на изречението (в ролята на обръщение могат да попаднат различни части на изречението, напр.: „Мамо, разкажи ми нещо от онова време!“ – обръщението е подлог в изречението, и „Ти ли си, мале, тъй жално пела?“ – обръщението е приложение). Ив. Хаджов изтъква и разликата, която съществува между звателни и незвателни (именителни) форми, употребени в изречението като обръщения. Когато обръщението се изразява чрез звателна форма, то предметът, означен с него, „се чувствува наблизо и бърка на чувствата“ (Дружино злочеста, прости!), докато при незвателната форма предметът „се поставя като извор на чувствата“ (Пирувайте, пейте, дружина!) и в езика се наблюдава предпочитане на именителната (незвателна) форма вместо звателната.

3.

Със своята статия „Граматични бележки (за изречението и неговите части)“ от 1911 г. Ив. Хаджов се оказва един от изявените привърженици на формално-граматическата теория за изречението, а като преподавател по български език в Стажантския институт спомага за нейното продължително господство в нашия синтаксис. Подобно на Л. Милетич и Ив. Хаджов набляга на „езиковата природа“ на изречението, на необходимостта да се изхожда от неговото „формално съдържание“, т.е. изречението се разглежда като форма на известно съдържание. Неговата дефиниция за изречението е следната: „Езикова цялост, в която има глагол“ [13]. При това той допълва, че и „сам глаголът може да образува изречение“. Ако я сравним с дефиницията на Л. Милетич „Мисъл, изразена с помощта на един (определен) глагол“, ще забележим, че първата е по-опростена (така става по-удобна за училищната практика), а освен това избягва „неграматичното“ понятие „мисъл“, което би ни отправило към логиката.

 

При определяне на подлога като част на изречението проличава още веднъж творческото отношение на Ив. Хаджов към интересуващите го проблеми. Докато представителите на формално-граматическото (Л. Милетич) разглеждат подлога като „подложна дума“ и намират „истинския“ подлог в личните окончания на глагола (глаголно лице) [сказуемото се равнява на глаголната основа (глаголно съдържание)], то Ив. Хаджов смята, че подлогът е дума, отделна от глагола, глаголното лице е отношение, без което един глагол е невъзможен“ [14]. По този начин той не допуска разтваряне на синтаксиса в морфологията и избягва една от слабостите на формално-граматическото направление. Той изказва несъгласие и с термина „безлични“ изречения („лицето се свързва с глагола, а не с изречението“), като смята, че е по-правилно те да се наричат „безподложни“ („в тях липсва подлогът“). Заслуга на Ив. Хаджов е, че той пръв при дефиниране на допълнението посочва отношение на обекта към глаголното действие [15]. Това отношение в съществуващите дотогава дефиниции дори не се загатва.

Към въпросите на синтаксиса Ив. Хаджов отнася и проблемата за залога [16], както значително по-късно ще го отнесе друг български езиковед – Н. Костов в „Българска граматика“, 1939 г.

Дългогодишната учителска практика на Ив. Хаджов му показва колко пречат въпросите [17], използвани при синтактичния разбор, за разкриване истинското положение на думите в изречението. Авторът отбелязва, че въпросите водят до „подчиняване“ граматиката на логиката, езика на мисленето, което не отговаря на научните изисквания; те заместват търсената дума и „повтарят“ нейните синтактични отношения към другите думи. За непригодността на „питанията“ говори и фактът, че с едни и същи въпроси се откриват различни части на изречението – няма и не може да има строга диференциация при употребата на въпросите. При опит да бъдат разграничени, като се свържат с одушевеността и неодушевеността, още по-силно изпъква тяхната „безпомощност пред стихията на живия език“, например в случаи като: „Човек плаче“, „Кон припка“ – що?; „Човекът плаче“, „Конят припка“ – кой? или „Купих коня“ – кого?. Въпросите зависят от членуването на името, а не от признака одушевеност – неодушевеност и от службата на думите в изречението.

В оригиналното си изследване „За някои свързвания в съвременната невезана българска реч“ Ив. Хаджов обръща внимание на едно ново синтактично явление в нашия език: откъсването на части от изречението и тяхното обособяване като самостойни називни изречения с определена стилистична функция. Традиционните типове свързвания в езикови цялости (просто изречение, съчинено и съставно) са подчинени на мисълната завършеност, а това според автора ограничава стремежа на „невезаната“ реч към по-голяма „изразитост“ и се отразява отрицателно върху ритмиката и мелодиката на речта. За Ив. Хаджов новият тип свързване води до „разрушаване“ на установените форми за изразяване, което е във връзка с нови музикални и ритъмни търсения. Често срещан външен белег на откъсването на отделни части от изречението е появилата се „ускорена точка“, като отначало откъсналата се част се усеща здраво свързана с главната част – тя може да бъде част на изречението, от което се е откъснала: „Гласът му побегна в мрачината. Като камбана“ (А. Каралийчев). Към обособяване са податливи и цели изречения: „Но големият майстор, страшно самотен и далечен за земното, вървеше по стърнищата и пееше. Тъй както пеят щурците“ (А. Каралийчев).

От наблюденията си Ив. Хаджов стига до извода, че най-голяма склонност към откъсване имат изреченията с еднородни части и съчинените изречения. Разкъсването на фразата се внушава от писателите чрез прибягване към „подчертавания“ в пунктуацията: вместо очаквания препинателен знак използват друг или вмъкват препинателен знак с цел да създадат ново отношение между частите на езиковата цялост (най-често се вмъква „фонетичната запетая“, напр. „Огнянов я попита, простичко, същото нещо“ (Ив. Вазов).

Според Ив. Хаджов, при новите форми на синтактично свързване чрез „външното разграничаване на частите в езиковата цялост се внушава тяхното по-близко вътрешно сцепление“ [18] и като резултат от тези форми се създава „една реч по-насечена, с по-бърз темп, по-устремена, повече подвижна, за да изрази по-пълно динамичността на днешната съвременност“ [19].

4.

Схващанията на Ив. Хаджов за двустранната зависимост между език и правопис, за целта на правописните реформи „да помогнат за приобщаването на народните маси към духовната и материалната култура“ [20], са не само в съгласие със съвременните научни постановки, но и очертават нашия езиковед като истински радетел за демократичен български правопис. Именно стремежът за по-пълна демократизация на правописа определя и предпочитанията на Ив. Хаджов към фонетичния правопис. В „За правописа“ от 1923 г. той предлага – изхвърляне на ъ и ь, където не се изговарят; замяна на © с ъ и ý с я и е (при даване точен речник на думите, където ý ще се изговаря и пише като я); установяване само на една членна форма за мъжки род, единствено число, и то кратката -а или -я (авторът се опира на народните говори, при които тази членна форма не се среща в двоен вид).

Особена заслуга на Ив. Хаджов е специалното му изследване „Пренасяне на части от думи при струпани няколко съгласни подир корена“. Покрай основния проблем авторът дава едно съвременно становище по въпроса за основата, върху която трябва да се гради правописът. „Основата, пише той, не може да се ръководи нито от анархията на личния изговор, нито пък от вцепенението на традицията. Тази основа трябва да бъде синтеза и единство от жив книжовен изговор, от морфологията на езика и от езикова история най-после“ [21].

В тази статия Ив. Хаджов обръща внимание на една правописна неустановеност, на която не са се спирали до него други езиковеди – как да се пренасят части от думата при струпани няколко съгласни след корена в случаи като „врабче“, „Странджа“, „чувство“ и др. Ръководейки се от разбирането за ясен и леснодостъпен правопис, авторът предлага: „с две съгласни във или подир корена се постъпя, както следва: или да се поделят между двете срички, или пък двете съгласни се пренасят заедно със следващата сричка: дели се крот-ко, кро-тко; въл-на, въ-лна и т.н.“ [22], а „като обобщим това правило, то може да се приложи и когато струпалите се във и след корена съгласни са повече от две, деленето може да спре до всяка съгласна, като следващата сричка започва най-малко с една съгласна“ [23]. Така със своята статия Ив. Хаджов „защищава един нов технически принцип за пренасяне на части от думи, който по-късно ляга в системата на отечественофронтовския ни правопис от 1945 г.“ [24].

5.

Ив. Хаджов отрано се насочва към творчеството на известния наш деец на националноосвободителното движение Христо Ботев. След „Развой на една идея в поезията на Ботева“ (Училищен преглед, XIX, 1915, кн. 7–8, стр. 328–338) той през целия си живот продължава съзнателно и с усърдие да проучва езика на Ботев, за да представи вярно неговия поетичен гений.

Чрез изследване на най-ранните Ботеви писма и на неговите стихотворения Ив. Хаджов определя основните етапи в езиковия развой на поета революционер. Първото „начално“ стъпало се характеризира с подчиняване на Ботевия език на „школските“ правила и следване правописа на Пловдивксата школа на Н. Геров, с известно влияние на руския език и най-вече с проникване на живия народен говор под формата на „несъзнателни отклонения“ и „изтървавания“. През останалите два етапа от развитието на Ботевия език се усеща „засилване“ на народно-езиковата тенденция и утвърждаване на народностното звучене на думи и форми. Явно е, че и трите стъпала от езиковото развитие на Ботев са в тясна връзка с установяването и изграждането на книжовния език.

Заслуга на Ив. Хаджов е, че поставя въпроса за уточняване на един окончателен, канонизиран текст на Ботевите творби, и то въз основа на научен филологически анализ. Оттук идват и неговите изисквания към научните изследвания: да не допускат нови и да не утвърждават стари грешки; да могат да служат за научни цели, а също и към цитирането – да бъде добросъвестно, „културно“, да не става „по памет“.

Несъмнен интерес представят съпоставките, които прави Ив. Хаджов между началния текст и редакционния синоним в стихотворенията на Ботев. Като особено добър текстолог и коментатор на Ботевата поезия той се изявява най-вече в книгата си „Стихотворенията на Ботева (поправки и преработки)“ т. І, 1947 г. В нея Ив. Хаджов проследява текстовите разлики в отделните публикации и ни навежда на мисълта за неприкосновеността на Ботевите творби – невъзможна е замяната на една дума или форма с друга, толкова тясно употребената от Ботев дума е свързана със значението на цялото.

Важен момент при установяване на каноничния текст на Ботевите стихотворения е въпросът за тяхната нормализация – „звученето на думите и формите, тяхното свързване и нареждане в оригиналния текст има да се съгласува с това на съвременния литературен език и предаването с неговия правопис“ [25]. Ив. Хаджов се спира на някои конкретни случаи. В „За нормализацията на един стих у Ботева“ (1954 г.) той обяснява, че промяната на Ботевото „той, който падне в бой за свобода...“ с „тоз, който падне...“ показва развитието на нашия книжовен език (по времето на Ботев „той“ се употребява и като лично, и като показателно местоимение). Той е на мнение, че нормализацията не трябва да бъде и „частична“, защото „речта на Ботев участва като единство звуково, морфологично и строежно (синтактично) в изграждането и оформяването на неговия стих“ [26]. Пример за частична нормализация е предаването на Ботевото „Кат’ ма си, майко, родила“ с „Кат ме си...“ (нормализира се само личното местоимение) вместо правилното „Кат’ си ме...“ (нормализира се и словоредът).

При изследването на езика на Ботев [27] Ив. Хаджов прилага статистическия метод, което му дава възможност да подчертае силната глаголност на Ботевата реч и преобладаващото съчинително свързване – черти, доказващи народната основа на езика на поета.

Със задълбочените си изследвания върху творбите на Ботев (28 на брой) Ив. Хаджов успява да представи взаимоотношенията между Ботевия и народния език, а също и ролята, която поетът изиграва за развитието на нашия книжовен език. Ботев спомага за „издигане на наличното и живото в народния език – реч“ [28], у него според Ив. Хаджов намира пълен израз „съчетаването на създаденото от колектива с творчеството на таланта“ [29].

Макар проследени накратко, многобройните и разнообразни езиковедски изследвания на Иван Хаджов свидетелстват за един истински учен със съвременно звучащи схващания, за един горещ радетел на българския книжовен език.

Рашка Йосифова


БЕЛЕЖКИ

[1] Препечатано без съкращения от списание „Български език”, ХХVІ, 1976, № 3, с. 239 –245. [Бел. на ред.]
[2] К. Попов, Иван Хаджов, Бълг. език, VII, 1957, кн. 1, стр. 105.
[3] Вж. Ив. Хаджов, Творческо участие на думата в човешкото мислене, Просвета, IV, 1938 – 1939, стр. 561 – 586.
[4] Пак там, стр. 562.
[5] Пак там, стр. 561.
[6] Пак там, стр. 563.
[7] Пак там, стр. 571–572.
[8] Вж. Ив. Хаджов, Бележки за езика, Учител, XVIII, 1911, кн. 2–3, стр. 121–148.
[9] Вж. Ив. Хаджов, Граматични бележки, Учител, XVIII, 1911, кн. 4, 201–209, кн. 5–6, стр. 273–301.
[10] Вж. Ив. Хаджов, Форми за степен у глаголите в български език, Училищен преглед, XXXV, 1936, стр. 489–496.
[11] Вж. Ив. Хаджов, Към въпроса за склонението в днешния книжовен български език. Бележки върху „Българско склонение” от акад. А. Т.-Балан, Бълг. език, IV, 1954, кн. 2, стр. 158–167.
[12] Вж. Ив. Хаджов, Граматични бележки (за звателния падеж и за обръщението), Учителска мисъл, год. IX, 1928, кн. 7, стр. 415–423.
[13] Вж. Ив. Хаджов, Граматични бележки (за изречението и неговите части), Учител, XVIII, 1911, кн. 8–9, стр. 519.
[14] Там, стр. 527.
[15] Пак там, стр. 530.
[16] Пак там, стр. 531–533.
[17] Ив. Хаджов, Въпросите в синтактичния разбор, Училищен преглед, XXXVI, 1937, кн. 3, стр. 361–370.
[18] Ив. Хаджов, За някои свързвания в съвременната невезана българска реч, Училищен преглед, XXXIV, 1935, стр. 609.
[19] Пак там, стр. 609.
[20] Ив. Хаджов, За правописа, в. Епоха, год. ІІ, бр. 400 от 26 ноември 1923 г.
[21] Ив. Хаджов, Правописни бележки. Пренасяне на части от думата при струпани няколко съгласни подир корена. Четено на 21.ІІ т. г. в Дружеството на филолозите слависти в България, Родна реч, XIII, 1939–1940, стр. 162.
[22] Пак там, стр. 169.
[23] Пак там, стр. 170.
[24] К. Попов, Ив. Хаджов, Бълг. език, год. VII, 1957, кн. 1, стр. 106.
[25] Ив. Хаджов, Бележки върху най-новото издание на Ботевите стихотворения, Български език, VII, 1957, кн. 1, стр. 47.
[26] Ив. Хаджов, Погрешно тълкуване и неточно предаване на Ботеви творения, Родна реч, XVI, 1943, стр. 120.
[27] Ив. Хаджов, Някои особености в езика на Ботевите стихотворения, Език и стил на българските писатели, 1962, кн. 1, стр. 69–86; Ив. Хаджов, Съюзът „и“ в сложните изречения на Ботевите стихотворения, сб. Езиковедски изследвания в чест на акад. Ст. Младенов, 1957, стр. 93–102.
[28] Ив. Хаджов, Някои особености в..., стр. 82.
[29] Ив. Хаджов, Моменти в развитието на Ботйовия поетичен език, Вестник на вестниците, бр. 30 от 2 юни 1926 г.

Подготвено за публикуване от В. Д. П.