Светомир Иванчев (10 юли 1920 – 5 февруари 1991)

Изправен съм пред задача, която ми изглежда непосилна.

Нямам опита на своите колеги литератори и никога не съм писал нищо подобно в живота си. Още преди десетина години се възхищавах от аналитичното умение на Калин Донков в неговите доблестни и гневни „Ранни мемоари“. И още тогава с лека завист си мислех, че ако умее, човек наистина трябва да пише спомените си, докато са още ярки в паметта му – и докато има кого да заинтересуват...

Задачата ми изглежда толкова по-непосилна, защото от близо тридесет години познавам професор Светомир Иванчев, а последните двадесет от тях имах привилегията да работя в най-тясно сътрудничество с него. Благодарение на това сега в паметта ми изплуват толкова много разговори, сцени, съвместни пътувания из България и в чужбина, общи срещи с многобройни колеги, участия в научни конференции, симпозиуми и конгреси, посещения в болницата (след поредния му инфаркт), дълги носталгични писма (от Страсбург, Упсала, Прага)... Филмът, който се върти в съзнанието ми, сякаш няма край. Нима може да се разкаже всичко това?

Но най-трудно от всичко за мене е да намеря верните думи, обективните преценки и чувство за мярка, с помощта на които да превъзмогна и болката от загубата на този толкова скъп за мене човек, и инертността от делничното възприемане, характерно именно за най-близките ни хора. Още е много малка дистанцията във времето, още ми е трудно да повярвам, че се е случило безвъзвратното.

***

Проф. Светомир Иванчев беше НЕСТАНДАРТЕН ЧОВЕК (в най-добрия смисъл на това понятие), и то в много отношения – имаше нестандартно мислене, нестандартно поведение, беше нестандартно скромен и демократичен, без всякаква поза. Никога не е обичал силните, патетичните думи, показните жестове, неискреното поведение. Отнасяше се със сдържана насмешка към напъните на всеки, който се мъчеше да играе някаква несвойствена роля, и с насмешлива сдържаност към ласкателите и конюнктурно мислещите. Беше неудържимо общителен, любознателен, дори любопитен; изпитваше непрестанна жажда за нови контакти, нови лица, нови идеи; при това беше максимално достъпен в общуването с всякакви хора, независимо от възрастта и положението им, леко ироничен (и самоироничен), но неизменно търпелив, тактичен и над всичко – доброжелателен. Това проличаваше при контактите му и със студентите, и с десетките, стотиците автори сътрудници на списание „Съпоставително езикознание“. При общуването си с хората проф. Иванчев имаше някакво особено излъчване, една обезоръжаваща мекота и деликатност, с която обикновено веднага печелеше симпатиите на събеседника си. Интересът му към другите беше дълбок и неподправен. И затова с годините престанах да се учудвам на уважението, с което го обграждаха неговите отдавна завършили студенти, на искрената им, безкористна любов и привързаност към него.

Той беше издигнал труда в култ и изпитваше свещено преклонение пред него. Ден след ден, цял живот, той много и усилено е работил – редувайки научни изследвания с преводи, четене и редактиране на ръкописи с организационна или друга обществена работа, а напоследък и с търпеливо систематизиране и подреждане на архива си. На няколко пъти сериозно се е преуморявал, и то още през младите си години – за първи път над изключителния превод на „Швейк“, за втори – при редактирането на третото издание на чешко-българския речник на Цветана Романска, когато е прекарвал в Университетската библиотека по 10–12 часа, без да вдига глава от ръкописа. Но много-много не се е стреснал от тези епизоди. После се заредиха инфарктите... През 1974, 1984, 1987 г. и фаталният – на 5 февруари 1991 г. Но аз говорех за отношението на проф. Иванчев към труда.

И на научния труд той гледаше нестандартно. На него не му беше интересно да се занимава с наука на посредствено равнище. След като си беше извоювал известно положение в науката, той спокойно би могъл да събира (или дори да използва наготово събран от студенти по време на практики, за курсови и дипломни работи) материал, да го класифицира, подрежда и „анализира“, т.е. да преразказва резултатите. Но проф. Иванчев трябваше задължително да получи импулс от някакво интересно хрумване, от оригинална идея, за да се залови за работа. И тогава той не пестеше сили, не се боеше да изкаже и смело предположение (дори с риска да сгреши), като спокойно, даже с известно предизвикателно нетърпение, очакваше евентуални възражения или критика. Тук не е мястото, нито моята цел е да правя оценка на научния му принос в славянското езикознание; исках само да подчертая дълбоката неповторимост, оригиналност и органичното творческо начало на научното му мислене, на изследователския му подход. Струва ми се, че именно тези качества, наред с неговата толерантност към чуждото мнение, му бяха извоювали безспорен авторитет и престиж не само сред българските, но и сред чуждестранните езиковеди.

Проф. Иванчев щедро споделяше изобилието от идеи и хрумвания с много от своите колеги и ученици. Никога не се страхуваше, че някой може да му открадне идеята, по-скоро той насърчаваше всеки от сътрудниците си да се възползва от това, подканваше го да опита, вдъхваше му кураж и самочувствие. Естествено, това му даваше моралното право да бъде взискателен към всеки, строго да следи не само дали се е справил, но и дали е „изпипал“ темата.

Немалко от идеите на проф. Иванчев бяха свързани не с конкретни научни изследвания, а с организацията на учебната или научната работа, с образователната ни система. Той е един от инициаторите за създаването на Летния семинар по български език и култура за чужденци в Софийския университет, както и на Националната гимназия за древни езици и култури. Негова беше и щастливата идея за сформиране през 1974 г. на Група за съпоставително изследване на българския език с други езици, която той оглави и която от 1976 г. започна да издава списание „Съпоставително езикознание“ (за него ще стане дума по-нататък). Проф. Иванчев беше инициаторът и главният организатор на поредица двустранни конференции със съпоставителна лингвистична тематика (българо-полски, българо-чехословашки, българо-белоруски и др.), които активизираха Катедрата по славянско езикознание в Университета, но спомогнаха да бъдат привлечени и колеги от други езиковедски катедри, от академичните институти и извънстоличните университети.

Някои други негови проекти, вече реализирани, са останали анонимни. Но той не беше от хората, които се тревожат заради това. А някои от неговите по-мащабни идеи така и останаха неосъществени. Например още в края на шейсетте години неведнъж сме говорили с него за необходимостта и ползата от създаването у нас на едно издателство, специализирано за старобългаристична литература, което да публикува трудове както от български, така и от чуждестранни автори – то би носило не само престиж, но и валута на България. За съжаление това така и не стана. Друг проект на проф. Иванчев беше да се организира (и институционализира) изследването на чешкото влияние в България, особено в периода след Освобождението през 1878 г. Той мечтаеше да създаде някакво малко научно звено, което да картотекира всички чехи, попаднали през този период в България, да събира материали и документи за тях и тяхната дейност, докато все още има живи потомци и запазен спомен за тази ярка проява на българо-чешката взаимност. Според неговото виждане крайната цел беше написването на история на чешкия принос за развитието на България след Освобождението. Нееднократно прави опити за основаване на славистичен научен институт, за издаване на специализирано славистично списание, но всички негови усилия в тази насока останаха без резултат. Идеи, идеи... Но нима и тези, които успя да осъществи, са малко?

***

Една от големите и безспорни заслуги на проф. Светомир Иванчев е създаването на списание „Съпоставително езикознание“, издание на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Той го основа, както вече споменах, през 1976 г. и петнайсет години, до края на живота си, беше негов главен редактор. Малко е да се каже, че списанието е негова рожба – той вгради последните години от живота си в тези петнайсет годишнини. Не бих искал да давам оценка на това издание, доколкото съм твърде съпричастен към неговото съществуване, списване и еволюция. Но не мога да не отбележа, че списанието с всичките си особености и постижения е може би най-верният портрет на фигурата на Светомир Иванчев като организатор на научния живот в българското (а донякъде и на европейското) езикознание.

Още от самото начало на издаването на „Съпоставително езикознание“ в него бе възприета модерната днес в цял свят, но все още неразпространена в българските филологически издания система за цитиране на библиографията в края на статията и за придружаването на всяка статия с анотация на руски и английски език (благодарение на което много скоро най-авторитетните реферативни справочници в чужбина започнаха да отразяват системно публикациите в списанието и по този начин приносите на българските езиковеди бяха интегрирани в контекста на световната наука). Постепенно „Съпоставително езикознание“ започна да публикува все повече рецензии (главният редактор бе съставил една подробна инструкция за изискванията към съдържанието на рецензиите, която беше размножена и няколко години беше раздавана на по-младите автори). В момента няма друго лингвистично списание в България, което да публикува толкова рецензии във всеки свой брой, и това се цени високо от всички читатели на „Съпоставително езикознание“.

Още по-характерен белег на еволюцията на списанието към непрестанно усъвършенстване е появата на множество нови рубрики. Вече споменах, че проф. Иванчев възприемаше с някаква ненаситност всякакви нови идеи. По негово внушение и инициатива първоначалните скромни три рубрики (Статии, Рецензии и обзори, Хроника) се разраснаха на петнадесет – някои постоянни, а други – спорадични (между новопоявилите се рубрики са: Езикови контакти, Теоретични въпроси на езикознанието, Теория и практика на превода, Дискусии, Из историята на езикознанието в България, Българският език в чужбина, 100 години Софийски университет, Годишнини, Библиография; най-новата рубрика се появи неотдавна: Фоноархив). Мисля, че е трудно да си представим по-пълно и адекватно покриване на цялата проблематика в съвременната лингвистика. При това, уверен съм, ако беше жив, на главния редактор непременно щеше да му хрумне още някаква рубрика...

С неукротима енергия проф. Иванчев привличаше все по-широк кръг от български, но и много чуждестранни сътрудници, кръг, който непрестанно се разширяваше, при това без никакви ограничения. Никакви предразсъдъци не можеха да го възпрат да покани някой студент да направи извлечение от дипломната си работа и да я предложи като статия, или пък някой учител да представи свое изследване за публикуване. Той можеше да проседи с часове над ръкописа на някой начеващ автор и търпеливо да му обяснява къде и какво е необходимо да се поправи, но не жалеше енергия и при беседите за подобряване на нечий текст дори когато авторът беше професор. (Вярно е, че това понякога му струваше много време и нерви. Спомням си, че когато за пореден път той прекара няколко часа с една вече немлада учителка над доста безпомощния й ръкопис, не се стърпях и го попитах: „Вие какво, да не сте решили сам да й напишете статията?“, той сви рамене: „Какво да я правя? Бил съм й преподавател на времето в Университета и сега тя ме гледа с такава надежда и упование, че сърце не ми дава да я отпратя. След като ме помни с добро след толкова години...“ Статията, макар и с родилни мъки, действително беше отпечатана, а авторката сигурно ще споменава името на професора с благоговение, докато е жива.) Проф. Иванчев намираше окуражителни и мобилизиращи думи за всеки, а по-опитните автори знаеха, че при всяка среща ще бъдат подканени да напишат нещо за списанието. И всичко това беше съпроводено с един максимализъм, с един заразяващ устрем, ориентиран далече напред към бъдещето.

Специфична беше атмосферата в редакцията на списанието. Всеки автор знаеше, че там ще срещне разбиране, толерантност и насърчение за своите бъдещи изследвания. Главният редактор общуваше естествено и непринудено с всеки; при нужда съумяваше да го убеди, че в ръкописа му се налага някои неща да се изгладят. Нерядко се случваше без смущение да каже: „Аз не разбирам много от тези модерни теории“, но това никога не стана причина ръкопис да бъде отхвърлен. Нещо повече – през тези петнайсет години в списанието бяха публикувани немалко работи от областта на психолингвистиката, социолингвистиката, трансформационно-генеративната граматика, невролингвистиката, падежната или стратификационната граматика, квантитативната или когнитивната лингвистика и редица други области, в които проф. Иванчев никога не е работил.

Благодарение на него редакцията се беше превърнала в своеобразен клуб на българските езиковеди, където много колеги нерядко се отбиваха и без конкретен повод, просто да поговорят с други автори за новоизлезли книги, за някоя интересна конференция или нашумяла теория и т.н. Така в малкото редакционно помещение се завързваха и оживени спорове. Интересен беше начинът, по който проф. Иванчев реагираше, когато някой му противоречеше – той не само не се дразнеше, а като че ли сам насърчаваше събеседника си да му опонира. Това безкрайно го забавляваше – за него то беше своеобразна интелектуална игра, при което той никога не прояви дребнаво неудовлетворение. И нищо чудно – винаги е изпитвал уважение към чуждото мнение, а самостоятелното мислене, независимата позиция, откритото изразяване на несъгласие бяха неща, които от край време са му импонирали.

***

Големият руски учен Пьотър Леонидович Капица кръщава своя учител в Кеймбридж, гениалния английски физик от новозеландски произход Ърнест Ръдърфорд, с прякора „крокодил“ – защото, както обяснява в писмо до майка си, „той не умее да се обръща назад, а е устремен само напред“. Винаги съм си мислел, че този прякор много подхожда и на проф. Иванчев, и тайно от всички така го наричах за себе си. Никога не му казах за това, макар да съм уверен, че той нямаше да се разсърди. Но то беше нещо толкова дълбоко лично и съкровено, че едва сега мога да издам тази своя малка тайна.

... Няма го вече моя Крокодил! Но аз няма да плача за своя Учител с крокодилски сълзи. Той неведнъж е споменавал пред мене фразата, която беше негово кредо: „Прави каквото трябва, пък да става каквото ще!“ В неговия живот този девиз безспорно беше доминиращ. Тази максима, наред с още много други послания на професор Светомир Иванчев, достига до нас през времето, не избледнява, ще достига и занапред. [2]

Янко Бъчваров

[1] Препечатано без съкращения от книгата „Светомирен дух. Книга за проф. Иванчев”. Съст. Я. Бъчваров, В. Тодоров. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, Издателство „Хемус“, 1993, с. 139–145. Заглавието е на редакцията. В оригинала публикувано под заглавие „За Крокодила без крокодилски сълзи”.

[2] [Бел. на ред.] Вж. за Светомир Иванчев: Бл. Лингорска, Я. Бъчваров. Професор Светомир Иванчев на шейсет години. // Съпоставително езикознание, V, 1980, № 3, стр. 74-78; Л. Селимски. Светомир Иванчев на седемдесет години. // Съпоставително езикознание, ХV, 1990, № 4-5, стр. 7-11 [Книжката е посветена на седемдесетгодишнината на проф. Св. Иванчев.]; Светомирен дух. Книга за проф. Иванчев. Съст. Я. Бъчваров, В. Тодоров. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, Издателство „Хемус“, 1993.

Бл. Лингорска, Я. Бъчваров. Библиография на трудовете на проф. Св. Иванчев (1953-1979). // Съпоставително езикознание, V, 1980, № 3, стр. 78-88; Р. Милойкова. Библиография на трудовете на Светомир Иванчев [1980-1990 и пропуснати заглавия от 1974 и 1979 г.]. // Съпоставително езикознание, ХV, 1990, № 4-5, стр. 12-16.

Подготвено за публикуване от В. Д. П.

• Предишна
• Следваща