Август Лескин (8 юли 1840 – 20 септември 1916)

Една от най-крупните фигури в историята на немската и световната славистика е Август Лескин, станал известен преди всичко с произведенията си по старобългарски език. В своята „Граматика на старобългарския (старочерковнославянския) език“ той обобщава и систематизира резултатите от проучванията си, опирайки се на славистичните трудове от XIX и началото на XX век. Граматиката представлява и днес интерес за всеки славист и българист както поради научно-историческата й стойност, така и поради богатото й научно съдържание, което може да даде и сега подтици за нови изследвания в областта не само на старобългарския език, а и на съвременните славянски езици.

Август Лескин е роден на 8 юли 1840 г. в Кил в семейство на дърводелец. Още като ученик показва изключителни способности. Следва класическа филология в родния си град и в Лайпциг. Освен класическите той изучава и редица живи езици. През 1864 г. защитава дисертация за дигамата в Омировите произведения и след това става учител в прочутата лайпцигска гимназия „Thomasschule“. Меценатството на едно лайпцигско семейство му дава възможност да отиде при А. Шлайхер в Йена, за да продължи образованието си в областта на езикознанието, като задълбочава преди всичко своите славистични и балтистични познания. Всичките му биографи посочват, че между Шлайхер и неговия ученик са съществували истински приятелски отношения и че общата научна работа е дала нещо и на по-възрастния. През 1867 г. Лескин се хабилитира в Гьотинген в областта на сравнителното езикознание. Когато през 1868 г. Шлайхер умира, Лескин го замества като извънреден професор по сравнително езикознание и санскритски език в Йенския университет [2].

През това време славистиката в Германия има вече своя традиция, почиваща върху редица по-сериозни успехи от втората половина на XVIII в., осъществени на фона на Просвещението и Романтизмa, както и на прогреса в социално-икономическия, политическия и културния живот на славянските народи [3]. Германо-славянското братство по оръжие, развитието на буржоазно-демократичното и либералното движение сред немската интелигенция преди революцията от 1848-1849 г. и засилването на националноосвободителната борба на редица славянски народи довеждат до възход и на славистиката в Германия. В този процес работата на лужичанина Ян Петер Йордан като преподавател в Лайпцигския университет и като издател на Jahrbücher für slavische Literatur, Kunst und Wissenschaft заема едно от централните места [4]. Наред с Йохан Адолф Ердман Шмит, който преподава руски език, Йордан полага основите на славистичната традиция в Лайпцигския университет. След революцията немската буржоазия тръгва по пътя на идеологическия упадък и се отказва от прогресивните идеи, характерни за XVIII и началото на XIX в. Това се отразява и върху отношението на обществеността към славянството. Само малко учени, изхождайки от хуманистични позиции, се застъпват за изследването на славянските езици и култура и за популяризирането им. Към тях принадлежи и А. Шлайхер, който, като известен индоевропеист (заедно с Ф. Боп и А. Ф. Пот), доказва, че не може да се работи успешно в областта на сравнително-историческото изследване на индоевропейските езици, без да са включени в тях славянските. Поради това крупните славистични центрове в Германия, възникнали или възстановени през последната четвърт на XIX и началото на XX в. [5], се изграждат главно върху традицията в индоевропеистиката. Това обяснява и предимно езиковедския им профил. По молба на Вендската колегия на проповедниците в Лайпциг през 1870 г. в Лайпцигския университет се учредява Катедра по славянски езици. Деканатът на Философския факултет назначава (между другото и по препоръка на Ф. Миклошич) за извънреден професор по тази специалност тридесетгодишния Август Лескин, който през 1876 г. става редовен професор и работи на тази длъжност до смъртта си в 1916 година.

В Лайпциг заедно с други учени Лескин е един от основателите на т. нар. младограматическа школа, която допринася за още по-голяма популярност на Лайпцигския университет (превърнат още от Георг Курциус в реномирано средище на езикознанието), като създава от него притегателен център за младите филолози от много страни. Той е главната фигура за интересуващите се от славянските езици. Такива известни слависти, като Ян Бодуен де Куртене, Ал. Брюкнер, Я. Розвадовски, Л. В. Шчерба, Ст. Слонски, А. Мука, О. Брох, Е. Бернекер, Н. ван Вейк, са му били ученици. Негови лекции са слушали и българите Б. Цонев, Ал. Теодоров-Балан, Ст. Романски, Ив. Шишманов, М. Арнаудов, Ал. Дорич, А. Иширков, В. Йорданов и др. [6] Огромният международен авторитет на Лескин личи от написаното по повод на смъртта му от Б. Цонев: „… всички български младежи, щом си изберяха за научна специалност славянска филология, смятаха за длъжност непременно да слушат лекциите на тоя след Миклошича и Ягича първи славист“ [7].

Във всички свои трудове Лескин засяга българистични въпроси. Той не се занимава само със старобългарския език и старобългарската литература. Изхождайки от становището, че в истинските научни изследвания върху историята на езиците живият език има голямо значение, защото само той е достъпен за пряко наблюдение и „затова трябва да бъде мерило за оценяване на писменото наследство“ [8], той се занимава и със съвременните български диалекти. През 1899 г. публикува статията си „Die Betonungtypen des Verbums im Bulgarischen” [9], в която въз основа на материали от Сборника за народни умотворения, наука и книжнина, Шапкаревия Сборник от български народни умотворения, Периодическото списание и други извори предлага класификация на българските диалекти според типа на ударението на глаголните форми в пет групи. От съвременния български език изхождат и статиите му за членуването с -в- и -н- и за произхода на глагола „сполава (ти)“ в говора на седмиградските българи. [10] Статията “Bemerkungen über den Vokalismus der mittelbulgarischen Denkmäler”, в която Лескин разглежда съдбата на старобългарските носовки, и статията „Die Unterschrift des Evangeliums von Trnovo” показват, че авторът им се е занимавал и с проблеми на развитието на езика от среднобългарския период. [11]

Във връзка с тези занимания на Лескин e интересно да се отбележи, че той без колебание се застъпва за термина „среднобългарски“ за този етап от развитието на българския език и българската книжнина, който датира според него от XII век.

Не може да не се спомене и неговият сборник от балкански народни приказки, в който са включени и български. Именно Лескин съобщава за първата печатна българска книга „Абагар“, която той намира в Лайпцигската университетска библиотека. [12] Важен е фактът, че той е автор на статиите с българска тематика в енциклопедията Brockhaus Konversations-Lexikon, от което личи, че е бил доста осведомен за развитието и живота на българския народ. [13] За неговите тесни връзки с България говори и кореспонденцията с българските му колеги, която предстои още да се изследва. [14]

Централно място в българистичното творчество на Лескин заемат трудовете му за старобългарския език, преди всичко неговият “Handbuch der altbulgarischen (altkirchenslavischen) Sprache” и “Grammatik der altbulgarischen (altkirchenslavischen) Sprache” [15]. Много от статиите му във връзка с характера и развитието на старобългарския език отразяват неговата постоянна грижлива работа в тази област. Той често подчертава изрично, че изследванията са необходими за учебната му дейност в университета. От такъв характер са трудовете му „Die Vokale ъ und ь in den sogenannten altslovenischen Denkmälern des Kirchenslavischen”, “Noch einmal ъ und ь in den altkirchenslavischen Denkmälern”, “Die Vokale ъ und ь im Codex Suprasliensis”, “Die Vokale ъ, ь in den Codices Suprasliensis und Marianus”, “Die Übersetzungskunst des Exarchen Johannes”, “Zum Sestodnev des Exarchen Johannes”, “Der aristotelische Abschnitt im Hexaemeron des Exarchen Johannes”, “Zur Kritik des altkirchenslavischen Codex Suprasliensis” [16], които написва през периода от 70-те години на ХІХ в. до 1910 г. От изброените заглавия личи колко продължително и подробно Лескин се е занимавал с изследването на старобългарските паметници и на отделни страни от езика им. При това прави впечатление, че в тълкуванията си той не изхожда просто от фактите в преписите, с които разполага в повече или по-малко сполучливи издания, а влиза в положението на преводача, автора или преписвача, преустройва тяхното отношение към нормата на писмения език, търси оригиналите на преводите, съпоставя ги с преводите и т.н. Това го довежда до много интересни, логически обосновани заключения за характера на определени, иначе необясними явления в текста. У Лескин намираме ценни мисли за теорията на книжовния език и историята на превода. Слабостта на този му подход към паметниците на литературата (слабост на цялата младограматическа школа) е, че езиково-историческите въпроси се разглеждат без връзка с историята на народа, чийто език се изследва, и че за носител на този език се взема само отделният индивид. Този индивидуално-психологически подход заедно с позитивистката философия [17] довежда Лескин до погрешни заключения за майсторството на старобългарските преводачи и го изправя пред въпроси, на които не може да отговори, като например: Защо „старите преводачи са си избирали тъкмо най-трудноразбираемото (Das Abstruseste) и вследствие на това са срещали големи трудности при превода“? [18] Съвременната наука е дала правилно обяснение както на езиковите проблеми, така и на подбора на съдържанието в старобългарските преводи. [19] Това отделяне на езиковите проблеми от обществените и влиянието на господстващата тогава в Германия идеология са довели Лескин и до други, неприемливи за славянските народи по това време и днес, оценки. Заради тях, както пише В. Ягич в некролога си за него, „от различни страни му се разсърдиха“ [20]. Това са слабости на Лескин, които не бива нито да се преувеличават, нито да се забравят, ако искаме да му отредим онова място в историята на славистиката и българистиката, което му се полага. Те ни най-малко не накърняват трайната стойност на трудовете му за старобългарския език. Редица изтъкнати български учени са подчертавали значението на тези трудове, особено на двете книги, за развитието на българистиката. На първо място винаги се сочи, че Лескин има голяма заслуга за популяризирането на употребеното още от неговия учител Шлайхер название „старобългарски“ за езика на Кирил и Методий и на литературата, писана през X и XI век, по време на Първата българска държава. Лескин е категоричен в полемиката си с представителите на другите схващания по този въпрос. Както личи от неговото изложение в началото на цитираната граматика, полемиката е насочена в две направления. Най-важна в нея е критиката, която прави на застъпниците на становището за панонския или словенския произход на Кирило-Методиевия език. С типичните за него взискателност и точност Лескин привежда редица доказателства от средновековната българска езикова област за произхода на този език. В центъра на доводите му се намират рефлексите на праславянски -tj-, -dj-, -kt-, -gt- (-шт- и -жд-), които се допълват с факти от панонските легенди и други документи за живота и делото на братята Кирил и Методий. Освен това в аргументацията му във връзка с названието на най-стария славянски писмен език играе важна роля въпросът за целесъобразността на другите названия, като „старославянски“, „черковнославянски“ или „старочерковнославянски“, от които, както показват и заглавията на двете му книги и други негови публикации, счита за приемлив само термина „старочерковнославянски“. Названието „старобългарски“ е според него най-подходящо, защото с употребата му се сигнализира, че „старочерковнославянският език“ се числи към тази група славянски говори, които днес поради определени, свойствени само на тях черти се обединяват под името „български“. Може да се предположи, че заниманията на Лескин с новобългарските диалекти и среднобългарските паметници са допринесли за укрепването на това негово становище.

Но не само с утвърждаването на термина „старобългарски език“ работите на Лескин върху този език и върху проблеми от по-късното му развитие имат голямо значение за българистиката. Още по-голямо значение имат те със своето езиковедско съдържание, което оказва голямо влияние върху напредъка на българистиката в чужбина и в самата България. Още Б. Цонев обръща внимание на важната роля, която играят трудовете на Лескин в българското езикознание [21], а В. Йорданов изтъква, че Л. Милетич и Ал. Теодоров-Балан са написали своите учебници по старобългарски език на базата на Лескиновия „Handbuch“. Макар Милетич (в седмото издание, което ни беше на разположение) да не дава изрични сведения по този въпрос, от съдържанието на учебника при съпоставка личи ясно, че Лескиновият „Handbuch“ [22] му е послужил за важен източник [23]. По такъв начин възгледът на Лескин за определяне на структурата на старобългарския език става част от основата на българската езиковедска традиция. Това личи и от излезлите по-късно в България граматики на старобългарския език, например граматиката на К. Мирчев. [24] Като доказателство може да се приведат класификациите на именните склонения и глаголните парадигми. Особено показателно е възприемането на класификацията на глаголите според сегашната основа, която е предложена още през 1852 г. от Шлайхер и доразвита от Лескин. Както е известно, този класификационен принцип е оспорван в международната славистика. [25] Фактът обаче, че инфинитивът, легнал в основата на другите класификации на славянския глагол, е изчезнал в българския език, е навярно причината за това, че класификационният принцип, приложен от Лескин в старобългарската граматика, се е наложил и в описанията на граматичния строй на съвременния български език.

Разбира се, влиянието на Лескин върху развитието на българското езикознание не се ограничава само с това. Както споменахме, редица изтъкнати езиковеди, като Ал. Теодоров-Балан, Б. Цонев, Ст. Романски, са били слушатели на Лескин в Лайпциг, а на някои от тях той е бил научен ръководител при написването на дисертациите. Тези учени са го ценели високо не само за това, че се е занимавал с българистични въпроси и е популяризирал българския език и българската култура в света, но и заради езиковедската му методология, изложена най-напред в „Склонението в славяно-литовския и германския език“ (Die Deklination im Slavisch-Litauischen und Germanischen”), отличен с наградата на Научното дружество „Княз Яблоновски“. Сигурно не е случайно, че Б. Цонев в своята „История на българский език“ изтъква на първо място в методологическия възглед на Лескин, на младограматиците, не звуковия закон, а използвания за обясняване на отклоненията от него принцип на аналогията. [26] В подкрепа на това е казаното от Р. Ружичка в интересната му студия „История и историзъм на младограматиците“: „В обяснителния апарат на младограматиците аналогията е допълнително психологическо понятие към физиологично-физическия звуков закон. И тъй като звуковият закон обяснява сам себе си, получава се отбелязаният от Х. Шухарт парадокс, че обяснителните усилия на младограматиците са насочени преди всичко към изключенията от него.“ [27]

Общо взето, може да се каже, че причината да владее в езикознанието до средата на 20 век „късномладограматическата традиционна насока“ [28], както бе изтъкнато в историческия очерк за развитието на славянска филология в Софийския университет, (намиращ се в една история на неговото развитие от 1944 до 1974), се крие до известна степен и във влиянието в тази област на Лескин. За отбелязване е, че от теоретичното схващане на младограматиците са били повлияни не само учениците на Лескин, но и такива учени като Л. Милетич и Ст. Младенов, което личи например от тяхното отношение към диалектите и от съпоставките им с данни от старобългарските и среднобългарските паметници. Може да се каже още, че основаващата се върху позитивизма младограматическа школа, в стремежа си да превърне езикознанието в точна наука, е допринесла и в българистиката за събиране на огромен езиков материал в значителни произведения, които стават основа за работата на по-късните поколения езиковеди в България и в другите страни на света върху българския език и неговата история.

Заслугите на Лескин за развитието на българистиката са твърде големи. Затова именно още през 1884 г. той е избран заедно с В. Ягич за почетен член на Българската академия на науките, затова има видни ученици и последователи в България и затова славистите в Германия и България смятат делото му за научно наследство, свързващо народите на двете страни, чието задължение е да го продължат с общи усилия, изхождайки от нови научни позиции.

Хилмар Валтер

БЕЛЕЖКИ

[1] Публикувано като Предговор към A. Leskien. Grammatik der altbulgarischen (altkirchenslavischen) Sprache // А. Лескин. Старобългарска граматика. Фототипно издание. София: Профиздат, 1981, стр. 5-16. Заглавието е на редакцията. [Бел. на ред.]

[2] По-подробно вж. K. Brugmann, Worte zum Gedächtnis an August Leskien, Berichte über die Verhandlungen der Königlich-Sächsischen Gesellschaft der Wissenschaften zu Leipzig; Phil.-hist. Klasse, 68 Bd., 1916, 6. Heft.

[3] Срв. В. Цайлъ, Г. Порт, Этапы развития славистики в Германии до 1945 г.; Методологические проблемы истории славистики, Москва, 1978.

[4] Срв. Х. Валтер, Отражението на освободителната борба на българския народ и Освобождението на България в славистични списания в Германия през XIX в.; Освобождението на България и литературата, София, 1978.

[5] Интересни наблюдения за причините за създаването на катедра за подобни дисциплини се излагат в: E. Richter, M. Reichardt, G. Selter, R. Gaudes, S. Reichardt, M. Taube, I. Herms, Hans Georg Conon von der Gabelentz-Erbe und Verpflichtung; Linguistische Studien, Reihe A., Nr. 53, Berlin, 1979.

[6] Срв. A. Richter, 100 Jahre deutsche Slavistik. Zum Gedenken an einen der Begründer: August Leskien 1840-1916; Wissenschaftliche Zeitschrift der Technischen Hochschule “Otto v. Guericke”, Magdeburg, 14 (1970).

[7] Летопис на БАН за години 1915-1917, София 1919, стр. 110. За оценката на Б. Цонев за Лескин вж. и: Б. Цонев, История на българский език, т. I, София, 1919, стр. 315 и сл.

[8] W. Streitberg, Nekrolog für August Leskien; Jahrbücher der Königlich-Bayerischen Akademie der Wissenschaften, 1917.

[9] Archiv für slavische Philologie 21 (1899), стр. 1 и сл.

[10] Der bulgarische Artikel mit v oder n; Archiv für slavische Philologie 3 (1879), Siebenbürgisch-bulgarisches spolava (ti); Archiv für slavische Philologie 4 (1880).

[11] Archiv für slavische Philologie 2 (1877), стр. 269 и сл.; 4 (1880), стр. 565 и сл.

[12] Abagar – ein neubulgarischer Druck aus dem XVII. Jahrh.; Archiv für slavische Philologie 3 (1879), стр. 518 и сл.; 4 (1880), стр. 349.

[13] Срв. Б. Цонев, История…, стр. 318.

[14] Срв. А. Рихтер, пос. съч., 14 (1970), стр. 859. Рихтер съобщава, че в средата на 60-те години не е могъл да получи съществуващи в България писма на Лескин.

[15] Handbuch der altbulgarischen (altkirchenslavischen) Sprache. Grammatik, Texte, Glossar, Weimar, 1871. Излиза в общо 8 издания: 1866, 1898, 1905, 1910, 1922, 1955, 1962, 1969; Grammatik der altbulgarischen (altkirchenslavischen) Sprache, Heidelberg, 1909, 2 и 3 издание, 1919.

[16] Berichte über die Verhandlungen der Königlich-Sächsischen Gesselschaft der Wissenschaften zu Leipzig. Philol.-hist. Klasse, 27 (1875), стр. 35 и сл.; Archiv für slavische Philologie 27 (1905), стр. 1 и сл.; стр. 481 и сл.; стр. 321 и сл.; 25 (1903), стр. 48 и сл.; 26 (1904), стр. 1 и сл.; Zbornik u slavu Vatroslava Jagića. Jagić-Festschrift. Berlin, 1908, стр. 97 и сл.; Abhandlungen der philol.-hist. Klasse der Königlich-Sächsischen Gesselschaft der Wissenschaften zu Leipzig, Bd. 27 (1909), стр. 443 и сл.: Bd. 28 (1910), стр. 3 и сл.

[17] Вж. по този въпрос G. Helbig. Geschichte der neueren Sprachwissenschaft, Leipzig, 1973.

[18] Срв. в: Die Übersetzungskunst… стр. 40 и сл.; и в: Zur Kritik des altkirchenslavischen Codex Suprasliensis, стр. 446.

[19] Срв. Ив. Дуйчев, Йоан Екзарх, в: История на българската литература, т. I, София, 1962, стр. 132; Д. Ангелов, Богомилството в България, София, 1961, стр. 50. Интересни мисли по този въпрос се намират и в Ashit Chakraborty, Translation in Medieval Bulgaria, Subarnarekha 1969, стр. 38 и сл.

[20] V. Jagić, August Leskien, Archiv für slavische Philologie 37 (1918), стр. 278, дословно: Aus noch früherer Zeit will ich eines Aufsatzes Erwähnung tun, der dem Verfasser von mancher Seite übel genommen wurde. Da ist der in der Zeitschrift “Im neuen Reich“ erschienene Aufsatz “Die ausgestorbenen slavischen und litauischen Sprachen im Norddeutschland”.

[21] История…, т. I, стр. 316 и сл.

[22] В. Йорданов, Лайпциг и българите, София, 1938, стр. 60.

[23] Л. Милетич, Старобългарска граматика с упражнения, образци из старобългарски паметници и речник, седмо издание, София, 1909.

[24] К. Мирчев, Старобългарски език, София, 1956.

[25] Срв. Autorenkollektiv u. Leitung v. H. Mulisch, Die russische Sprache der Gegenwart, Bd. 2, Morphologie, Leipzig, 1975, стр. 63. A. V. Isa‏cenko, Die russische Sprache der Gegenwart, Halle/Saale, 1968, стр. 112.

[26] Пос. съч., стр. 316.

[27] R. Růžička, Historie und Historizität der Junggrammatiker, Linguistische Arbeitsberichte 15 (1976), стр. 19.

[28] Софийски университет „Кл. Охридски“ 9. IX. 1944 – 9. IX. 1974, София (1974), стр. 112.

Подготвено за публикуване от Р. А. К.

• Предишна
• Следваща