Андре Мазон

Детайли

Написана от Super User

Категория: Андре Мазон

Публикувана на 18 Януари 2017

Посещения: 2463

1928. Mazon. Le mode “éventuel” du bulgare. // Symbolae grammaticae in honorem Joanis Rozwadowski, t. II. Kraków, 1928.

 

 

Андре Мазон

 „Евентуално” наклонение в българския език

 

Съвременният български език, ако се вярва на една граматическа традиция, която води началото си най-малкото от двамата Цанкови, разполага с едно наклонение, каквото другите славянски езици не познават, а именно „евентуално” наклонение (eventualis), според терминологията на В. Н. Шчепкин и Г. Вайганд, или просто „условно”, както го квалифицират обикновено българските граматици (условен начин), но едно условно наклонение, притежаващо своя собствена форма за сегашно време, а не перифрастично. Достатъчно е да го илюстрираме с един пример, даден от двамата Цанкови [1] и повторен от Миклошич [2]: Да имам сега мастило, писувам (писвам) до довечера. „si j’avais maintenant de l’encre, j’écrirais jusqu’au soir”, или по-точно „que j’aie maintenant de l’encre, et j’écris jusqu’au soir”.

 

Формата писувам (писвам) е особено сегашно време, доколкото не принадлежи на изявително наклонение, а на „евентуално” или условно наклонение: това е сегашно време на условно наклонение. Такова е учението, което обикновено се преподава от малко повече от половин век. В началото то изненадва и човек е изкушен да го проучи по-отблизо, още повече че различните граматици го формулират по странно променлив начин.

 

Действително двамата Цанкови охарактеризират това „сегашно време на условно наклонение” (praesens conditionalis) посредством глаголи със суфикс -ва- (било същинско -ва-, както е в у-ши-ва-мъ, било -ув-а-, както е  в куп-ув-а-мъ) и цитират отново много от същите тези глаголи, за да характеризират „сегашно повторително” (Praesens der Wiederholung) [3]. Може да се заключи от тук, макар че авторите изглежда не са си дали сметка за това, че в случая става въпрос по-скоро за разлика в употребата, отколкото за разлика във формата. Същото е  виждането и на Миклошич, когато подчертава в своя Синтаксис [4], позовавайки се впрочем на двамата Цанкови, че „сегашното време на някои глаголни форми изразява (трябва да разбираме може да изрази) условно действие (das bedingte) и отговаря на сегашно време на условно наклонение”.

 

Но тази проста констатация се е превърнала в ученическите граматики в морфологична теория. Така Ян Вагнер, бивш учител в Пловдивската гимназия, е преподавал, че формите на условно наклонение (podmínkový způsob) се характеризират с окончанията   -вам, -ивам, -увам, -явам [5], и не пропускал да им отреди място в своите глаголни парадигми. По същия начин, в наши дни, М. Иванов [6] представя при спрежението на викам едно „условно наклонение”, а именно виквам, след което добавя бележката: „както и бодвам, орвам или оравам, мивам, носвам, лежвам”; а Д. Мирчев [7] обяснява, че формите на „условно наклонение” (условен начин) се получават посредством добавянето на суфикса -ва- било към самия корен (плет-ва-м, вик-ва-м, хвал-ва-м), било към темата на глагола (ора-ва-м, живя-ва-м). Същото наставление намираме, придружено от многобройни примери, в учебниците на Кл. Карагюлев [8], Ив. Кравков и Хр. Иванов [9], Ив. Дорев и Д. П. Койчев [10], В. Думев, Р. Петкова и С. Димитров [11] и т.н.

 

Българските ученици не биха могли да се съмняват в реалното съществуване на тези форми, присъщи на условното наклонение. И господата У. Р. Морфил [12] и Густав Вайганд също не са се усъмнили. Съществува, пише накратко последният, една модална формация, присъща на българския, широко разпространена в народния език, но която се среща също и в книжовния: „евентуално наклонение” (това е името на това образувание) и която се характеризира с добавянето на -вам към темата на сегашно време; ще отбележим впрочем, че глаголите на -на- образуват форми на -нувам (викнувам)  и че глаголите, чийто корен завършва на гласна, развиват форми на            -ввамъ, където наличието на двойно -вв- се улавя от ухото: отивам „je m’en vais” се различавало от отиввам „je m’en irais, je pourrais m’en aller” и г-н Вайганд цитира също изливвам го „je pourrais le verser”, излекуввам го „je pourrais le soigner” [13].

 

Но ние ще се върнем, заедно с двама руски граматици, към една концепция, която съответства в по-голяма степен на системата на славянския глагол, такава, каквато я познаваме от друго място. В. Н. Шчепкин, който посочва евентуалното наклонение или „наклонението на пасивната потенциалност на подлога” (наклонение пассивной готовности), добавя, че това наклонение „има формата на производните глаголи на        -ам, -’ам (-ям), -авам, -увам” [14]. И П. А. Лавров, при все че оставя да фигурира в парадигмата на карам, съобразно с училищната традиция, едно „сегашно време на условното наклонение” карвам, констатира, че сегашно и минало време на итеративните глаголи (многократных глаголов) често са употребявани със значение на условно наклонение [15].

 

Тук достигаме до реалния факт посредством граматическата нереалност. Тази нереалност всъщност беше опровергана от А. Теодоров по повод граматиката на Вагнер [16], а Ат. Илиев, в неговия Синтаксис, го беше свел до действителната му същност [17]. Няма форми със суфикс -ва-, присъщи на евентуално наклонение; но итеративните производни по принцип, при това от всички образувания, се появяват често на мястото на условно наклонение с известен нюанс на евентуалност. Това е една особеност, която не се нуждае да бъде регистрирана като парадигма на спрежение, а само в рубриката за употребата на глаголните форми.

 

*          *          *

Това, че в случая имаме итеративни производни, е напълно очевидно и напразно бихме търсили да открием специален морфологичен белег. Многобройните глаголи, в които суфиксът -ва- е непосредствено присъединен към консонантния корен (от типа каз-ва-м) нямат нищо, което да ни изненада. Те се обясняват с развитието на итеративните форми, такова, каквото го наблюдаваме, поне схематично, в течение на историческото развитие на българския език:

• развитие в старобългарски и среднобългарски на глаголи с повтарящо се действие (итеративи), при които суфиксът -ва- се е добавил към предходния суфикс -а- (-я-): о-правд-а-ва-м, до-вер-я-ва-м;
• развитие в последния период на среднобългарския и в началото на съвременния български език на итеративи на -у-ва-, произхождащи от контаминация на основите на сегашно време и на инфинитива от първоначално деноминативния тип с променящ се суфикс у- / -ов-а-;
• тенденция на съвременния език, най-малкото на книжовния език, да погълне типа на -у-ва- в полза на типа на -ва-.

 

Именно тази тенденция е определила създаването на дублети, чието изобилие ни прави силно впечатление, когато прелистваме речника на Геров: зарадувам / зарадвам, литургисувам / литургисвам, приписувам / приписвам, повярувам / повярвам. Впрочем формата на -ва- се налага все повече (при всеобщата употреба) над формата на -у-ва-: тя има за нея аналогията на известен итеративен тип; тя има за нея също фонетиката, защото обичайно пресуфиксалното ударение на  `-у-ва- благоприятства изпускането на -у-. Така типът на -у-ва- става отново, както всъщност е бил първоначално, предимно деноминативен (все пак се запазва в производните на глаголите на носовка, като викнувам). Типът на -ва-, напротив, се утвърждава като итеративен, par excellence.

 

Но тези така наречени форми на евентуално наклонение нямат ли те, поне в някои от случаите, някакъв особен морфологичен белег, като например удвояване на -в- (-вв-), позволяващо, за глаголите с основа на гласна, да се различи образуването на евентуалното от това на итеративното: отиввам (евент.) и отивам (итер.), изливвам (евент.) и изливам (итер.) и т.н.? Това е, което учат повечето автори на училищни граматики, както и Манол Иванов [18] и г-н Густав Вайганд на свой ред. Жалко е, че примерите, които те посочват, изглежда не са фигурирали никъде другаде, освен в граматичната литература и че удвоеното -в- (-вв-) не е било наблюдавано никога от никого в посочените условия, т.е. от субект, свободен от каквото и да било училищно влияние. Струва ми се, до доказване на противното, че една форма като отиввам не е друго освен построение на граматик и няма друго съществуване, изкуствено и нетрайно, освен това, което се дължи на покорството на българските ученици.

 

Също така употребата на сегашно време със значение на условно наклонение съвсем не е ограничена до глаголите със суфикс на -ва-. Тя се наблюдава, както отбелязват А. Теодоров, Ат. Илиев, В. Н. Шчепкин и П. А. Лавров, при итеративните глаголи, образувани по всички възможни начини. Така: сядам на вечеря, ако има за ядене;  - да знаях, дето ще дойдешъ, злата трапеза постилах, злати паници нареждах, злати дарове приготвях и т.н. Л. Милетич открива в Дамаскин от XVIII в., публикуван под негова редакция: п-бегни, ... ако ли не, да знайш, чи утре и ти умираш (371);  - ако ни утидеш, ние сиромаси погинувами и тях ги посякнуват (487);  - недей остава тука, че та изяда този sвяр (167) [19].

 

Дали употребата на итеративните глаголи със значение на условно наклонение е древна? Какво е сегашното ѝ разпространение в местните говори и в книжовния език? Това са въпроси, на които, поради липсата на подготвящи трудове, е трудно да се отговори: можем само да се обърнем с тях към българските си колеги. Литературните примери са рядкост; диалектните примери са по-многобройни, но е трудно да бъдат локализирани. Но самият факт за тази употреба е сигурен. Как да го обясним?

 

*          *          *

Итеративните производни глаголи, по какъвто и начин да са образувани, не носят в себе си значението на условно наклонение. Употребени отделно, в сегашно или минало несвършено време, те не могат да имат друга стойност, освен тази на обикновено сегашно или мин. несв. време. Необходим им е контекст, който предполага някакво условие, за да станат, ако не еквивалент, то поне заместител на някоя форма на условно наклонение: Пръстенъ ми падна в калето, влязваш ли да го извадиш? „Mon anneau est tombé dans l’enceinte de la forteresse: y entrerais tu pour l’en retirer?” (Илиев тълкува влязваш ли = влязъл би); - Попявах ти, да вярвах, че ще ме слушаш.  „Je t’aurais chanté, si j’avais cru être écouté” (Илиев тълкува попявах = щях да попея и попял бих).

 

Обаче нито българското тълкувание, нито преводът на френски с условно наклонение не трябва да ни заблуждават: и двете жертват точността в името на граматическата схоластика, и ние ще бъдем по-верни на оригинала, предавайки влязваш ли със сегашно време, а попявах – с минало несвършено време: „entres-tu dans le château…?”; - „je te chantais…”. Тази употреба на сегашно и на мин. несв. време, за да изразят евентуално действие, няма нищо, с което да ни изненада. Но ние трябва да уточним особения нюанс: „es-tu capable d’entrer dans l’enceinte de la forteresse, le peux-tu, es-tu homme à la faire?” и „j’étais tout prêt à chanter, je le pouvais, je le voulais bien”. Субектът може да извърши евентуално съответното действие, защото съответства на неговата природа или на неговото желание да го извърши: понятието да е способен, надделява над това,  да желае; желанието на субекта е относително, а не абсолютно. Именно този характерен нюанс е уловил В. Н. Шчепкин и е дефинирал с донякъде педантичната формулировка „пасивна готовност” (пассивная готовность – potentialité passive).

 

Видно е, от друга страна, при анализ, че итеративните производни глаголи изразяват в този случай действие, което се намира на границата между частното и общото, или по-точно – едно особено действие, обосновано от обичайния начин на действие на субекта. Става като едно приплъзване от понятието за обичайно действие към това за способност да се действа при определен случай.

 

Понякога обичайният характер на действието продължава да съществува толкова явно, че неговата евентуална реализация в определен момент едва се показва:

Куме, ядваш ли печено прасе?

Орвам, ако не вали...

И тук сме съвсем близо до гномическата употреба на итеративното производно в поговорки като:

Турчин, като не намери кокошка, и сврака ядва.

 

Друг път действието е отбелязано по двусмислен начин; ние го чувстваме едновременно обичайно и особено:

 

Поканили коса на лозе: „Идваш ли, косьо, да режем лозето?” – „Идвам, отговорил косътъ, защо не, но нека завърша гнездото си”... Дошло време за копане. „Хайде, косьо, да копаем!” - рекли лозарите. Косьо пакъ извикалъ: „Копвам, копвам, другари, само нека измътя яйцата си”... Ето и гроздето узряло: „Идваш ли, косьо, на грозде?” - рекли лозарите. – „На драго сърце идвам, щомъ гроздето е узряло. И винце да има, пийвам”, отговорил косът.

 

Трети път, и последен, действието се утвърждава толкова ясно като особено, че ние забравяме неговата дълбока причина, а именно неговото съответствие с навиците или по-широко с природата на субекта. Така е, що се отнася до: влязваш ли и попявах в двете изречения, цитирани по-горе. Същото е още и в:

Копавам, ако ми платиш толкоз.

Дълбавам, ако не ми пречиш.

Аз нему и цървула си не давам.

Сам-си царят да дойде, не ставам.

Отрязвам ти езика, ако кажеш.

Да можех, изваждах му очите.

И аз умирвам, викаше майка му... Ами я тези деца на кого да ги оставя? Кой ще ги погледне?

 

По този начин ние улавяме веригата на тази серия от употреби, който отива от обичайното сегашно или минало несвършено време до сегашно или минало несвършено за евентуалност. И оттук нататък ни се струва излишно да говорим за „евентуално наклонение”, което било присъщо на българския език измежду всички славянски езици. В действителност ние имаме само едно нормално развитие на обичайната  стойност на производни от несвършен вид, а основният им белег е този, който Г. К. Улянов е отбелязал като характеризиращ суфикса -а- за глаголна деривация, а именно отбелязването  на субект, „готов да действа” (готовност) [20].

 

Виждаме, че българският език си е създал, посредством много прости синтактични средства, един оригинален начин за изразяване на бъдещо хипотетично действие, различен от този с условно наклонение или с бъдеще на глаголите от свършен вид. Итеративното производно, при тази употреба, е по-ясно и по-изразително от условното наклонение, чиято тежка граматическа структура итеративите не притежават. Едновременно с това се различава и от бъдеще на перфективните глаголи, поради това че показва много фино относително желание за действие, докато последното утвърждава грубо абсолютната воля на субекта: ако кажеш някому, ще ти взема главата [21].

 

Париж, юни 1927 г.

 

 

 

БЕЛЕЖКИ

 

[1] Grammatik der bulgarischen Sprache, von A. und D. Kyriak Cankov, Wien, 1852, p. 78.

 

[2] Vergleichende Grammatik der slavischen Sprachen, IV, Syntax, 2er Abdruk, Wien, 1883, pp. 779-780.

 

[3]  Op.cit., pp. 78-79.

 

[4] Op.cit., p. 779.

 

[5] Mluvnice jazyka bulharského, druhé vydáaní, v Praze, 1883, p. 49.

 

[6] Българска граматика ... за ІІ класъ, 2 изд., Пловдив, 1906, p. 36.

 

[7] Българска граматика  за ІІ класъ, 3 изд., Търново, 1911, p. 76.

 

[8] Учебна българска граматика за І клас на прогимназиитe, Пловдив, 1919, р. 52

 

[9] Граматика за втори прогимназиален клас, София, 1925, р. 34.

 

[10] Граматика за втори прогимназиален клас, София, 1926, р. 103.

 

[11] Българска граматика  за ІІ клас на народните прогимназии, София, 1926, рр. 43-45.

 

[12] A short Grammar of the Bulgarian language, London, 1897, p. 63.

 

[13] Bulgarische Grammatik, Leipzig, 1907, pp. 130-131.

 

[14] Учебник  болгарскаго языка, М., 1909, р. 55.

 

[15]  Краткая грамматика болгарскаго языка, Спб., 1910, рр. 82 (парадигмата) и 100 (синтаксис).

 

[16] Периодическо списание на Българското книжовно дружество, кн. VІ (1883), рр. 162-163.

 

[17] Синтаксис на българския език. Пловдивъ, 1888, р. 75. Някои от примерите, дадени от Илиев, са били оспорени от Панаретов (Периодическо списание, кн. ХХVІІІ-ХХХ, 1889, р. 673).

 

[18] Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, Х (1894), р. 366.

 

[19] Български старини, кн. VІІ, Свищовски Дамаскинъ новобългарски паметник от ХVІІІ век, София, 1923, рр. 54-55.

 

[20] Значения глагольных основ въ литовско-славянскомъ языке, ІІ, Warszawa, 1895, pp. 186-188.

 

[21] Български превод на легендата за цар Траян (Мидас).

 

 

Превод от френски език Иванка Попова-Велева

Редактор С. Б.